Вълшебни приказки

Щастливеца Кале

Препоръчва се за възраст над 9 год.
18мин
чете се за

Имало някога един беден младеж, когото наричали Щастливеца Кале, защото бил вечно щастлив толкова, колкото въобще е възможно. Живеел сам-самичък – нямал си ни майка ни баща, но ако започнел някой да го съжалява, момъкът отвръщал:
– Ех, стига ми, че имах майка и баща и ги помня толкова добре. Сещам се понякога как татко ми се караше, а мама ми избърсваше сълзите и ме целуваше. Вярвам, че сега и двамата са в рая, защото ме дариха с цялата си грижа и любов. Затова аз нямам право да настоявам да се върнат на земята и да продължат да се мъчат, не съм ли прав? Помисли си само за сираците, които дори не помнят своите родители! Ако искаш някого да съжаляваш – съжалявай тях! – и след тези думи Кале избухвал в смях.

Ако валяло, Кале винаги се радвал.
– Няма нищо по-забавно от дъжда, – ликувал той. – Виж само веселите водни капки как проблясват и танцуват! Хем те разкрасяват, хем те мокрят изцяло!

Ако вилнеела буря, той пак се смеел. Излизал на пътя и се оставял вятърът да го бута напред по гърба.
– Казвам ви, това е толкова весело! – радвал се той. – Все едно безплатно се возиш на влак!

А щом изгреело слънцето, Щастливеца Кале кротко се смеел:
– Не е ли прекрасно как слънцето и късче синьо небе направо изпълват сърцето ти?

Кале останал без занаят, защото бедните му родители нямали пари да го изучат. Не умеел да свири на нищо, а и знания нямал никакви, но не искал да гладува, а още по-малко да проси, затова решил да тръгне по белия свят и да потърси късмета си. Грабнал една стара четка и излъскал обувките си. Когато видял как светнали, му хрумнало, че има толкова чифтове, които имат нужда от почистване. Прибрал четката в джоба си и поел по широкия свят.

Повървял и стигнал до една нива със зряло жито, което се вълнувало като море от вятъра. Било тъй прекрасно да се любуваш на вълните, че Кале свърнал по една пътечка, която като панделка се виела между житата. Щом влязъл навътре, той погалил с ръце класовете и се провикнал:
– Вижте ми нивата! Ще сме сити през зимата – купища хляб ще накарат фурната да пука.
– Хей, шумни младежо, какво си се развикал!? – прозвучал грубият глас на стопанина. – За каква твоя нива бълнуваш!? – се гневял той. – Аз я изорах, аз я засях и аз ще я жъна. Ще смеля зърното и от брашното ще изпека хляб, от който няма да вкусиш и троха!
– Аз не говоря за хляба, ами за нивата, – възразил Щастливеца Кале, докато свалял шапка за поздрав на сърдития селянин, – и все още смятам, че в този миг нивата ми принадлежи. Ти си се трудил да ореш и да сееш и аз съм ти много благодарен, защото сега мога да танцувам и да се наслаждавам как една друга вълните се гонят из зрелите жита, без това да ми струва дори една пръдня, – и щом казал това, си заминал.

Кале вървял през целия ден и вечерта се озовал в голям красив град. Застанал на един ъгъл с четката за обувки в ръка и зачакал някой минувач да пожелае да му се лъснат обувките. Ала всеки бил потънал в своите мисли и забързано крачел – хората едва се обръщали да го погледнат.
„Щом е така, май трябва да им подскажа,“ си рекъл младежът. В този момент край него минавал един офицер. Кале протегнал ръка с четка напред и с тон, сякаш самият полковник издава команда, изрекъл:
– Обувките Ви трябва да се излъскат!
Военният тропнал чинно с крак и веднага приел Кале да му изчисти ботушите.

Скоро дребна госпожица го приближила – спретната и нагласена.
– Колко хубави крачета! – възкликнал закачливо Кале зад гърба ѝ. – Жалко е, че крачат в тези мръсни обувки.
В миг госпожицата се обърнала, протегнала крак и Кале изчистил и лъснал обувките ѝ.

След малко с бавна походка се задал един учен. Крачел отнесено – сякаш ни вижда ни чува.
– Господине, желаете ли да Ви излъскам обувките? – попитал Кале и коленичил право пред краката на човека. По съшия отнесен начин, ученият спрял и пожелал да му се лъснат обувките.

Кале подхвърлял по някоя и друга дума на всеки минувач и получавал по петак от всеки, който пожелаел обувките му да се лъснат. И ето – джобът му се напълнил с дребни монети.

Накрая лъснал и собствените си обувки така, че блеснали като лачени. Те били единственото хубаво нещо, което Кале притежавал, та затова смятал, че заслужават тези грижи.

После накривил весело червената си шапка и тръгнал да разглежда града, който истински го очаровал. Имало толкова красиви здания и прекрасни огромни къщи, но една била несравнимо по-хубава от всички останали.

С елегантни колони, статуи и внушително парадно стълбище, тази къща гордо се извисявала в средата на уханна розова градина. Имението било заобиколено от позлатена, висока и изящна като дантела, желязна ограда.
– Я виж ти! – възкликнал Щастливеца Кале, като се хванал за оградата и вперил очи през решетките към прекрасната сграда. – Каква красота! Няма никакво съмнение – тази моя къща е много по-красива от всички останали в града.
– Какви ги бръщолевиш? – се обадил надутият портиер, който стоял като истукан на входа. – Баш твоята къща, наистина! Това имение принадлежи на господин Набоб – най-богатия човек в града. То му струва стотици хиляди златни талери, само да се построи.
– Това е цяла планина пари! – възкликнал Кале и се почесал зад ухото. – Щом господин Набоб е похарчил толкова, само и само да ми угоди, съм му много благодарен. Предай му, заедно с моите почитания, дълбоката ми признателност.
– На тебе май нещо ти хлопа в главата, – пресякъл го лакеят. – Да не мислиш, че господин Набоб е построил това имение в твоя чест и радост. Сигурен съм, че господарят дори не е чувал за тебе, камо ли да е искал да те зарадва.
– Може и да е така, – отвърнал Кале, – ала въпреки това се е потрудил да издигне тази прекрасна сграда и е изхарчил купища пари, а за мен е оставил удоволствието да ѝ се наслаждавам. Предполагам, че е позволено да се гледа, а?!
Ала портиерът нищичко не казал. Завъртял се на пети и се отдалечил с твърда и достойна стъпка.

Кале поседял известно време пред прекрасния палат – възхищавал му се и с наслада вдъхвал омайния аромат на рози. После продължил нататък и излязъл на голям площад, където продавачи на плодове и зеленчуци предлагали стоките си.

Тук всичко кипяло от живот. В средата на площада бликал внушителен фонтан, а наоколо в стройни редици продавачите били разпънали своите сергии със сенници, защото денят бил много горещ.

Виждали се пълни кошници с най-отбрани ябълки и круши, купища жълти сливи и зрели праскови. Между златни пъпеши и червени череши върху зелени листа били подредени морави гроздове, а до плодовете стояли огромни букети ароматни цветя – рози и розови карамфили, резеда и шибой.

Щастливеца Кале разтворил широко ноздрите и устата си, за да поеме колкото може повече от сладостните аромати. После купил шепа сливи и се облегнал на сергията да ги яде.

Стоял и наблюдавал как купувачите прииждат и се разпръсват между щандовете. Повечето били млади дами и госпожици, следвани от своите слугини с кошници в ръка. Спирали се ту пред една, ту пред друга сергия, сочели, избирали и пълнели кошниците с всичко, което харесат.

До Кале седели други младежи, които също похапвали плодове и се наслаждавали на хубавиците, които пазарували. Изведнъж наоколо се разнесъл шепот:
– Ето я, пристига. Ей я там!

Измежду сергиите се показала най-красивата госпожица на този свят. Носела бухнала червена пола и зелена кадифена блуза, избродирана със сребро. На главата си имала черна воалетка и си веела с голямо ветрило, покрито със сребристи пайети, за да се разхлажда. Колкото и да били красиви дрехите ѝ, тя самата била още по-красива, пристъпвала като кралица, усмихвала се и кимала на всички страни.

– Какво ще кажеш? – обадил се един момък, който седял до Кале, като го сбутал в ребрата. – Виждал ли си някоя по-красива досега? Викаме ѝ перлата в короната, защото най-много ѝ подхожда. Но на бедняци като теб или мен, не е позволено дори връзките на обувките ѝ да стегнат!
„Ще видим,“ казал си Кале и точно когато хубавицата го доближила, той се спуснал пред нея на колене и се провикнал:
– Госпожице, госпожице! Обувките ви са изцапани! – и преди тя да му отговори, той вече лъскал една от обувките ѝ. Тя повдигнала леко полите си и протегнала елегантно едното, а после и другото си краче. Щом видяла как заблестели обувките ѝ, се усмихнала радостно и ласкаво потупала Кале по рамото.
– Ти си истинско съкровище, – казала тя. – Виж колко хубави ми направи обувките! – и продължила нататък.

– Видя ли? – похвалил се Кале на съседа си. – Не само, че затегнах връзките, ами ѝ лъснах обувките, а тя от благодарност ме потупа по рамото и ме нарече съкровище.
– Да, да! – измърморил съседа му, – вярно е, че коленичи пред нея в прахта, но няма да седнеш до нея като неин годеник – това няма никога да стане.
– И аз не искам никога да стане, – заявил Кале. – Да не мислиш, че с такава, дето носи сребърен брокат и цял град само нея гледа, можеш лесно да се оправиш? Разбира се, че не! Нямам никакво желание тази перла в короната да ми принадлежи! Но иначе си прав – прекрасна е за гледане! Миглите ѝ хвърлят дълги сенки. Не бях виждал досега толкова красиви вежди и тъй бели зъби – сториха ми се достатъчно здрави да схрускат глава на пирон! – казал Кале и после си тръгнал.

Постоял ден или два в града, но решил, че му се ще да продължи да обикаля белия свят и поел отново на път. Повървял известно време и влязъл в един хан. Поръчал си купа извара със суроватка, защото от дългия път бил ожаднял.

Казали му да седне до вратата и докато чакал поръчката, се заоглеждал наоколо. Пред хана стоял волски впряг с шест фургона. Всеки бил покрит с кожа, под която били наредени чували.
– На кого са тези фургони? – попитал Щастливеца Кале момчето, което му поднесло изварата.
– На господаря Набоб, – отвърнало то. – Той седи ей там, на най-хубавото място, и яде компот в сребърна купа.
Кале погледнал към далечния ъгъл на стаята. Там наистина седял господарят Набоб.

Носел бели бричове, обточени със златни лампази и червено сако, покрито с толкова много медали, които получил… всъщност никой не знаел защо ги е получил! Лапал сливи, едри като мишки, сърбал сладко вино, ала изглеждало, че сякаш поглъща нещо ужасно горчиво. Кожата му била светло зелена, бузите хлътнали и гледал така, сякаш току що е научил нещо лошо.

През това време Щастливеца Кале ядял своята извара с дървена лъжица и след всяка хапка потупвал корема си и възкликвал:
– Ах, колко вкусно! Ах, колко прекрасно!
Господарят Набоб го погледнал над купата си с компот и попитал:
– Кое е прекрасно?
– Ами това, Ваша чест, че през живота си не бях вкусвал нещо толкова кисело и толкова вкусно като тази извара със суроватка.
– Не е ли по-вкусен компотът от сливи? – попитал Набоб.
– Не, мили Боже! – възкликнал Кале, – защото ако хапнеш нещо кисело като това, после си готов за нещо сладко, но започнеш ли със сладкото, ще се преситиш от хубавото.
– Хич не си глупав, – забелязал Набоб.

Щом се наяли и станали от масата, всеки дал за почерпка по нещо на момчето, което сервирало. Набоб дал петак, а Кале малко повече.
– Хмм, изглежда си богат, – отбелязал Набоб, докато се взирал в Кале.
– Всъщност не съм, ама след тази кисела извара не бих издържал и киселия поглед, с който момчето тъкмо Ви изгледа, – отвърнал Кале.

„От досада лицето на господин Набоб съвсем позеленяло.“

След обяда и двамата поседнали в градината на хана. Господарят Набоб си поръчал многобройни бутилки с чудесни напитки, черно кафе и пура. После изпънал крака на един стол и се приготвил да се порадва на живота. Ала едната напитка му се сторила силна, другата – слаба, кафето без аромат, а и пурата не му харесала. От досада лицето на господин Набоб съвсем позеленяло, с две думи нищо не било по вкуса му. Той не спрял да подвиква на сервитьорите и да раздава поръчки, та накрая те се разхвърчали като подплашени кокошки напред-назад.

Щастливеца Кале седял в една градинска беседка, около него жасминът бил разцъфтял, а една липа му пазела сянка. Той си поръчал халба ейл и запалил своята къса луличка. Опрял лакти на масата и се загледал през листата на дървото към синьото лятно небе. Почувствал се толкова радостен и щастлив, че силно се разсмял.

„Кале се почувствал се толкова щастлив, че силно се разсмял.“

Щом господарят Набоб, заобиколен от всичките си бутилки, го чул, изпратил един сервитьор да попита да не би Кале да му се присмива, защото ако е така, той няма да търпи това.
– Предай моите почитания на господаря Набоб, – отвърнал Кале, – и му кажи, че изобщо не го намирам за забавен.

Скоро Кале пак се разсмял, защото слънцето било тъй ярко и небето толкова синьо, че не успял да се сдържи.
– На какво, за Бога, се смее този младеж? – мърморел Набоб. – Върви го попитай какво е толкова смешно този път и му предай, че ме дразни.
Скоро сервитьорът донесъл отговора на Кале:
– Предай моите почитания на господаря Набоб и му кажи, че на нищо не се смея.

Богаташът трябвало да се задоволи с този отговор, ала скоро Кале съвсем забравил своя кисел съсед. Започнал лекичко да се усмихва и накрая избухнал в заразителен смях.
– Повече не мога да търпя това! – се провикнал Набоб, – Повече няма да търпя това! Иди и кажи на онзи младеж, че ми пречи. Кажи, че ще му дам един талер, за да спре.

Когато сервитьорът предал съобщението, Щастливеца Кале наистина се ядосал. Метнал нагоре талера и той звъннал по масата.
– Щом не ме оставят на мира, няма повече да седя тук. Тръгвам си, без повече да се разправяме. Пътят поне е безплатен за всички, – и след тези думи момъкът напуснал градината.

Денят бил топъл и като повървял известно време, чул зад гърба си силно трополене. Това бил господарят Набоб, седнал в позлатената си колесница, а след него вървял волският впряг с шестте фургона, натоварени с парите му.

Когато Набоб забелязал Кале, му махнал да приближи, викнал на кочияша да спре и попитал младежа дали иска да се качи при него.

Разбира се, че не! Кале изобщо не желаел. В такъв прекрасен ден той предпочитал да крачи по пътя, да вдъхва аромата на прясно окосеното сено по ливадите и да слуша песните на чучулигите, вместо да седи натясно в каляска с възрастен човек, който мирише на ядене и вино. Всичко това изрекъл право в лицето на господин Набоб, въпреки киселата му усмивка.

Внезапно нещо хрумнало на богаташа. Започнал да навиква и обижда кочияша, че не спрял достатъчно бързо, макар че каляската се движела със скоростта на катафалка. После отворил вратата и внимателно слязъл с помощта на своя лакей. Този път с много учтив глас господарят Набоб попитал Кале дали е съгласен да повървят заедно и би ли му оказал честта да се облегне на ръката му.
– От все сърце, – отвърнал Кале, който се чудел на какво се дължи всичко това.

Набоб заповядал на кочияша да кара напред и да го изчака в края на гората, а после тръгнал по пътя, като си помагал с махагонов бастун, украсен отгоре със златна топка, а с другата ръка се подпирал на Кале.
– Драги приятелю, – започнал Набоб, – бих искал да се опознаем по-добре.
– Ами това може лесно да се направи, – отвърнал Кале.
Набоб вперил зелените си очи в него и замърморил.
– Странно! Толкова странно! През живота си не съм виждал някой като теб.
– Ха, това наистина е странно! – съгласил се Кале. – Аз мислех, че такива като мен ги има с дузини.
– Хмм! – изсумтял Набоб. – За пръв път те видях, когато стоях зад зелените копринени завеси на своя прозорец, а ти беше пред портата на моето имение. Добре си спомням, че изобщо не ми завидя!
– Че защо?! – учудил се Кале. – Ти си понесъл всички мъки и разходи да построиш къщата, а за мен си оставил само щастието да ѝ се наслаждавам. Не се ли вижда ясно кой е по-щастлив?
– В гостилницата аз похапвах компот от сливи, а ти ядеше извара с дървена лъжица, – продължил Набоб. При все това, ти не пожела да се сменим.
– Така е, не виждам за какво да ти завиждам, – потвърдил Кале.
– И ето, аз седях заобиколен от толкова бутилки, – не спирал да нарежда с треперещ глас Набоб, – жълти, червени и зелени напитки, силно черно кафе и дебела пура, ала не можех да понасям смеха ти. Ти седеше с халба ейл и калена луличка под липата и за пръв път в живота си ти завидях толкова, че остра болка ме преряза през гърдите. Разбираш ли, Кале – надявам се, че мога да те наричам Кале – аз притежавам всичко, което съществува на света, всичко, което някой би могъл да пожелае, и въпреки това не съм щастлив. Притежавам къщи и градини, гори и ниви, слуги, коне и купчини злато. Въпреки това усещам празнота, сякаш съм стара празна торба. Щом тръгна на път, трябва да нося всичкото си злато. Возя се в златна карета, а отзад ме следва волския впряг с шестте фургона, натоварени с пари, ала трополенето така ме ядосва, че направо ме боли. Мога да си купя всичко, което се купува с пари и до днес си мислех, че парите могат да купят всичко. Ала когато ти, който си толкова беден, не пожела да спреш да се смееш въпреки златния талер – ех, тогава разбрах, че е необичайно и се замислих дали съществува нещо, което не се купува с пари?
– Можеш ли да купиш слънчево време с пари? – попитал Кале. – Можеш ли да купиш здраве с пари? Можеш ли да си купиш щастие?
– Така е, така е! – развълнувано се провикнал Набоб така, че се показали всичките му разклатени стари зъби. – Щастие! Това притежаваш ти, а аз искам на всяка цена да имам точно това.
– И какво ще ми дадеш в замяна? – попитал Кале през смях.
– Ще ти дам сто талера, хиляда талера. Ще ти дам един от фургоните злато!
– Не е достатъчно, – отвърнал Кале. – Предлагаш ми неравностойна цена.
– Тогава нека фургоните да са три, – въздъхнал Набоб. – Три фургона, пълни с пари, само за мъничко щастие.
– Неравностойна цена, неравностойна цена! – не спирал да повтаря Кале.
– Вземи тогава петте! – извикал Набоб. – Трябва да съм щастлив на всяка цена.

Те доближавали вече гората, където чакали позлатената каляска и волският впряг.
– Кале, драги ми приятелю! – промълвил Набоб, – отстъпвам ти всички шест фургона, позлатената каляска, ведно с кочияша и лакея, всичко ще е твое, ако в замяна ми отстъпиш твоето щастие!
– Не мога, – отвърнал Кале. – Наистина не мога. Да ме боли при гледката на всички Божи дарове, да усещам мъката ти при тропота на тези шест фургона, препълнени със съкровища. Не, това не мога да понеса на никаква цена! Ха, я виж колко са прашасали скъпите ти обувки от това ходене пеша! Позволи ми да ти ги лъсна.

Набоб си подал единия крак, после другия, а Кале лъснал обувките до блясък.
– Колко ти дължа? – попитал Набоб и заровил в кесията си с трепереща ръка.
– А, нищо, нищо! – отвърнал Кале. – Богаташите не понасят да плащат за такива дреболии.
– Кажи ми едно, преди да си идеш, – помолил Набоб, а зеленикавото му лице позеленяло още повече. – Кажи ми, драги Кале, защо си толкова щастлив?
– Защо съм щастлив ли? – повторил Кале през смях. – Ами защото съм жив, не разбираш ли?

И като казал това, прескочил оградата, размахал червената си шапка за сбогом и скоро изчезнал в гората.

А Набоб все още стоял прав до своите фургони с отворена кесия в ръце.
– Отиде си, – с празен поглед промълвил тихо той. – Кой би повярвал, че просто ще си иде!

Jolly Calle, Helena Nyblom (1843-1926); Jolly Calle and other Swedish fairy tales, London : J.M. Dent & Sons – 1912; ИЛЮСТРАЦИИ: Charles Folkard; ПРЕВОД: Л.Петкова – ©prikazki.eu 2021;

prikazki.eu