Битови приказки

Селянинът и сатирите

3мин
чете се за

Една студена зимна утрин един селянин поел на път. Навлязал в дълбините на една гора, където никога не бил стъпвал. Там се заблудил и бродил много часове с надежда да намери отново пътя. За своя радост тъкмо като притъмняло, мернал на една полянка малка къщичка с весело искряща светлинка в прозорчето.

– Ще имам късмет да хапна нещо за вечеря и да преспя в легло, – помислил си човекът и тръгнал към вратата на къщурката.

Селото на сатирите

Но в тази къщичка не живеели човеци, а странни горски същества, които се наричали сатири. Ако искаш да разбереш на какво приличали, трябва да погледнеш картинката. Селянинът не бил виждал подобно нещо, макар че бил чувал приказки за тях и когато за малко да се спъне в деца сатири, които играели вън до вратата, бил най-изненаданият човек на света. Твърде късно било да се откаже, затова пристъпил до вратата и почукал силно.

– Влизай! – се чул пресипнал глас и когато селянинът влязъл вътре, се озовал лице в лице с бащата на малките сатири. Той имал дълга брада и чифт рога, изникнали на челото му. От тази гледка краката на горкия човек се разтреперили от страх, особено като видял всички останали сатири – майката, чичовците и всички лели да гледат смръщено към него.
– Моля да извините моето натрапване, – казал той, – но изгубих пътя в гората и съм полуумрял от глад и студ. Ще бъде голяма добрина, ако може да ми дадете мъничко храна и ме подслоните през нощта. – Казал това и за да потвърди думите си духнал премръзналите си пръсти, които наистина били посинели от студ.
– Защо си духаш пръстите? – попитал бащата на сатирите с любопитство.
– За да ги стопля, – отговорил селянинът, и ги духнал още по-силно от преди.
– Е, добре – седни, – казал сатирът. – Ние тъкмо се каним да седнем за вечеря и си добре дошъл да я споделиш с нас.

И така селянинът седнал да вечеря и всички сатири също се настанили около масата. Те втренчено го наблюдавали с големите си немигащи очи, та човекът се почувствал много неудобно. Огромна купа супа била сложена пред него и понеже му се сторила гореща, започнал да я духа.

Сатирите извикали от изненада, а бащата попитал:
– Защо си духаш супата?
– За да я разхладя, – отговорил селянинът. – Много е гореща и се страхувам, че ще ми изгори устата.

„Защо си духаш супата?“

Още един, по-силен вик на изненада се разнесъл всред сатирите, но гласът на бащата бил по-силен от всички, а видът му бил ужасно възмутен.
– Хайде, – изревал той, приближил се до селянина и го хванал за яката. – Махай се от тука! В мойта къща няма място за такива, дето с един и същи дъх могат да топлят и да изстудяват. Това прилича прекалено много на магия. Махай се от тука и прави заклинанията си в гората.

„В тази къща няма място за такива дето с един и същи дъх могат да топлят и да изстудяват.“

Горкият селянин сподавил своя стон и прекарал нощта в гората, без подслон, освен дърветата и замръзналия сняг за постеля.

Ако се чудите кога е станало това, мога само да ви кажа, че е било много отдавна, още по времето когато рибите летели и котките имали крила.

КРЕДИТ: The Peasant and the Satyrs, Folk tales of beasts and men, 1918 Jean de Bosschère, – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, Илюстрации Jean de Bosschèreр

Всичкитворби