Живял някога един селянин. Как се казвал не зная, но знам, че събирал сухи дърва в гората за прехрана и имал магаре, което не било по-голямо животно от стопанина си. Вижда ми се, че казаното стига, за да разберете що за човек бил той.
Веднъж селянинът впрегнал магарето в каруцата и поел към гората както всеки ден. Пристигнал и завързал магарето. Покатерил се на едно дърво, защото там забелязал няколко сухи клона. Възседнал първия и се заел да реже, а през гората се задал богато облечен господин, следван от слугата си.
– Здравей човече! – извикал господинът. – Ако не слезеш от дървото, ще паднеш и ще се пребиеш. Клонът на който седиш е пропукан.
– Пропукан ли? Е, толкова по-зле за мен – и спокойно продължил да работи.
Човекът свил рамене на селската глупост и продължил пътя си. Не минало много време и хряс! – клонът се счупил и селянинът паднал на земята. Така лошо си ударил носа, че на мига му се подул и станал като ряпа.
– Мили боже! – замърморил селянинът, докато галел нежно огромната цицина. – Онзи човек ще да е бил магьосник, който вижда бъдещето! Предрече, че ще падна и ето – наистина се строполих! Ще го догоня и ще го помоля да ми каже още нещо. Това е чист късмет и не бива да го пропилявам.
И така, той хукнал толкова бързо, колкото натъртените му крака позволявали и ето, че успял да догони господина.
– Здравейте господарю, моля Ви, поспрете за минута! – извикал той. – Казахте ми истината за дървото. Клонът се счупи и паднах на носа си. Ще ми предречете ли още нещо?
– С радост – отвърнал господинът. – И се надявам, този път да се вслушаш в думите, които ще ти кажа. Внимавай да не си претовариш магарето, защото иначе ще изреве и ако изреве три пъти по ред, ти предричам, че внезапно ще умреш.
– Ох, горко ми! – въздъхнал селянинът. – Аз съм най-нещастният човек. Излиза, че всяко предсказание за бъдещето ми е нещастно. Въпреки всичко, съм ви много благодарен, господине. Приятен ден! – и като свалил шапката си, поклонил се дълбоко и се върнал при дървото.
Селянинът работил упорито и успял да събере толкова много дърва, че скоро каручката му се напълнила. Той помнел, че господинът го предупредил да не претоварва магарето, но бил твърде алчен и не можел да се спре. „Един клон отгоре, няма да е от значение“ – не спирал да си повтаря той и трупал дърво подир дърво в каруцата.
Накрая горкото магаре не можело да издържи повече. Вирнало глава нагоре и изревало мощно: „И-и-и а-а-а!“ Щом селянинът чул това, пребледнял от страх.
– Спри, спри, какви ги вършиш? – се развикал той. – Ох, мило мое мъничко магаренце, моля ти се, повече да не ревеш. Няма да слагам повече дърва в каручката. Ще се приберем право у дома и ще ти дам моркови за вечеря!
Щом казал това, се качил в каручката и викнал командата за тръгване:
– Ди-и-й!
Магарето дърпало и дърпало, но каруцата не помръдвала дори на сантиметър, макар че горкото животно напъвало мускулите си до край. Щом видяло, че усилията му са напразни, то пак вдигнало глава и мощно изревало за протест.
– Ох, горко ми, това е за втори път! – викнал селянинът и слязъл от каруцата. – Изреве ли трети път, аз ще умра. Чу ли това, магаре малко? За бога, мълчи докато стигнем у дома, пък аз ще ти помагам да дърпаме товара.
Поосвободено малко от тежестта на стопанина си, животното теглило непосилния товар известно време, но накрая силите му се стопили. Магарето се спряло и изревало шумно за трети път.
– Ти ме довърши! – провикнал се селянинът. – Аз съм мъртъв! – и при тези думи се проснал на земята.
Оставено само, магарето полека-лека продължило, дърпайки товара си. Стигнало до портите на града и пазачът го прибрал в общинския обор. Но тъй като никой не го припознал, скоро било продадено.
През това време селянинът лежал, без да мърда на земята. Задала се една каляска и кочияшът трябвало да спре конете заради тялото на пътя.
– Хей – извикал той, като мислел, че селянинът е пиян, – вдигай се пияницо! Ставай, освен ако не искаш да те прегазя!
– Не мога да стана! – простенал селянинът.
– Защо да не можеш?
– Защото съм умрял!
– Умрял си, а? – викнал кочияшът и скочил от капрата ядосан.
– Е, аз знам как набързо да те съживя!
Замахнал с камшика си и така го тупнал, че за секунди селянинът заподскачал насам-натам по пътя. След като успешно възвърнал на умрелия живота, кочияшът подкарал отново каретата и с трополене продължил по пътя си.
Селянинът продължил енергично да подскача, докато болката полека-лека намаляла. Тогава се огледал наоколо и за първи път усетил, че магарето му го няма.
– Мили боже, мили боже! – развикал се той. – Една беда отминава, само за да дойде друга! Докато бях умрял, исках да съм жив. Сега като съм жив, искам да съм умрял, защото цялото тяло ме боли и загубих своето магаре. Какво ще правя?
И с хленчене и оплакни той поел по пътя да търси животинката си. Скоро пристигнал до портата на града, където седял пазач с пика в ръка.
– Добро утро, добри ми човече, дали не си виждал моето малко магаре?
– Твоето магаре ли? – отговорил пазачът с усмивка. – Единственото магаре, което мина днес през портите, вече стана Кмет!
– Какво! Кмет! – извикал селянинът. – Моето магаре да стане Кмет! Бързо ми кажи, къде живее? Трябва веднага да ида там!
Едвам сдържайки смеха си, пазачът му посочил пътя към къщата на Кмета, а селянинът без да губи време, поел нататък. Пристигнал пред вратата, раздрънчал голямата камбанка „Дин-дин-дин!“ и на прага излязло едно слугинче.
– Кметът вкъщи ли е? – попитал селянинът. Да, кметът бил вкъщи и слугинчето въвело селянина в стаята, където той седял зад голяма маса, отрупана с документи.
– Добър ден, Магаре! – казал селянинът с широка радостна усмивка, която съвсем обезобразила подутото му и натъртено лице.
– Ах! Какво, какво! – заекнал Кметът и целият посинял от гняв.
– Моля да ме извините – казал селянинът. – Трябваше да кажа „Добър ден Господин Магаре“, след като сте станал големец, а аз съм прост дървар. Уверявам Ви, че не завиждам на добрия Ви късмет, макар, че Вашето издигане ме остави без магаре. След като сте толкова велик, ще ми върнете ли десетте флорина, които платих за Вас, че да си купя друга животинка?
При тези думи гневът на Кмета избухнал. Метнал се със скок през масата с документи и сграбчил злочестия селянин за яката на палтото му. Отворил вратата на стаята и с мощен ритник го изпратил да се търкаля надолу по стълбището.
КРЕДИТ: The Choristers of St Gudule, Folk tales of beasts and men, 1918 Jean de Bosschère, – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, Илюстрации Jean de Bosschèreр