Жената на един селянин умряла, а после се споминали и другите му роднини. Останал съвсем сам, без да има кой да му помага ни у дома, ни на полето. Той отишъл при мечката и казал:
– Хей, мецано, искаш ли да се сдружим. Да засадим градината и да отгледаме реколтата заедно.
Мечката попитала:
– А как ще разделим изкараното?
– Как ли? – отвърнал човекът. – Ти вземи всичко над земята, а за мен да останат корените.
– Така да е – съгласила се мецана.
Засадили градината с ряпа. Тя расла и порасла от голяма, по-голяма. Мечката здраво се трудела, извадила ряпата и дошло време за делба. Селянинът рекъл:
– Горното е твое, нали така, мецано?
– Да – отвърнала тя.
И така, селянинът отрязал листата и ги дал на мецана, а после седнал да брои репите.
Разбрала меца, че селянинът я измамил. Легнала гладна в бърлогата си, засмукала си ядосано лапите.
Напролет селянинът пак отишъл при мечката и предложил:
– Хайде и тази година да работим заедно, става ли?
А тя рекла:
– Така да е. Само че тази година аз ще взема каквото е под земята, а ти останалото!
– Хубаво – приел селянинът.
Посели пшеница и класовете узрели – пълни и едри, като никога!
Прибрали реколтата и започнала делбата. Селянинът прибрал зърното, а на Меца оставил сламата и коренищата. Пак излъгана останала и не получила нищо.
Тогава тя му рекла:
– Е, сбогом! Ти си прекалено лукав и повече с теб няма да работя!
И след тези думи тя се шмугнала в гората, а алчният селянин повече не я видял.
КРЕДИТ: „The peasant and the bear“, Valery Carrick Still more Russian picture tales, 1922; ПРЕВОД от английски език Л.Петкова – ©prikazki.eu 2021, КОРИЦА и ИЛЮСТРАЦИИ: Valery Carrick, 1922;
