Битови приказки

Самодиви

Препоръчва се за възраст над 9 год.
5мин
чете се за

Най-добрият овчар на света беше дядо Тодораки. Пасеше нашето стадо. В село слизаше само три пъти в годината. Неговата работа не беше между хората, а подир овцете. Влечеше по пасищата дрянов кривак, свиреше на кавал и знаеше повече за птиците, тревите, гадинките и самодивите, отколкото за хората.

Един летен ден баща ми ме заведе на кошарите. Дядо Тодораки ни посрещна много добре. Нагости ни с мляко и сирене, разведе ни из стадото, показа на татко, кои овце са млечни и ни посвири на кавал. На мене ми хареса овчарския живот и когато татко се приготви да ме поведе назад към село, аз му казах сълзи на очи:
– В село не е хубаво, искам да остана на кошарата!
Дядо Тодораки ме помилва по главата и се усмихна на баща ми:
– Остави го при мене. Всички деца се радват на овчарските кошари!

Татко поклати глава, остави ме и сам се върна в село. Тоя ден се радвах заедно с малките агънца. Тичахме из поляните, търкаляхме се из зелената трева и плашехме птиците. Дядо Тодораки седеше на триного столче, гледаше ме, как се забавлявам с агънцата и нищо не ми казваше.

Слънцето слезе на залез, кротки сенки тръгнаха по полето и подкараха стадото на паша. Агънцата се прибраха в малкия завет, сгушиха се до плета и леко и тихо задихкаха. Из полето дрънкаха ясни и глухи звънци. Дядо Тодораки дойде при мене, хвана ме за ръка, поведе ме към заспалото стадо и ми рече:
– Тая нощ заедно ще пасем овцете. Ще чуеш как си приказват самодивите. Може и песните им да чуеш. Най-хубави песни пеят самодивите.

Аз се зарадвах, но да си призная, радостта ми не беше чиста – малко нещо ме беше и страх. През всичкото време не се отделих от дядо Тодораки. Звънците станаха по-ясни и на небето се показа пълното лице на месечината. Полето се ширна като посребрена софра и събра всичкия мрак във върбите на близката река.

Навлязохме в отдавна окосена ливада. Сеното беше надиплено на големи купи. Приближихме до средната купа и дядо Тодораки ми каза:
– Седни до сеното и слушай. Приспи ли ти се, лягай и спи. От нищо не се страхувай. Кучетата са тука и ще те пазят!

Аз облегнах гръб на купата и се загледах в тъмните върби на реката. Meceчината се издигна, cпря се над голия бързей и пред очите ми заиграха рояк пеперуди. Една овца изблея и нейният глас се изгуби към далечните хълмове. Дядо Тодораки извика на кучетата, напрати ги около стадото и засвири с кавал. Песента на кавала беше много тиха. Галеше овцете по гърбовете и изчезваше в нощите сенки на върбите. Излезе тих ветрец и леко раздвижи тънките вейки. Листата засъскаха и сляха своя шум с дъха на овчарския кавал.

По едно време дядо Тодораки престана да свири. Дойде при мене и ме накара да седна върху постелка от сено. Неговата сянка се удължи, помислих си, че е много голям u силен и престанах да се страхувам от нощта. Очите ми погълнаха звездното небе и аз видях дългите коси на месечината да се развяват над заспалото поле. Кавалът не свиреше, но откъм реката се носеха сънни свирки и аз започнах да си мисли, че малки овчарчета седят на брега и свирят.

Дядо Тодораки се изопна върху сеното и въздъхна. При нас дойде една овца, погледна ни, подуши краката на дяда и се отдалечи. Звънчето ѝ задрънка и засили речните свирки.
– Е, слушаш ли самодивите?

Думите на стария овчар ме сепнаха и аз затаих дъх и се вслушах в тайните гласове на нощта. Започнах да различавам тънки човешки гласове. Един глас затрепери като живо сребро и на мене ми се стори, че някой ме вика по име. Надигнах глава, огледах ливадата и брега на реката, но нищо не забелязах. Сред върбите нещо зашумя и запъшка. Дядо Тодораки протегна ръка, погали ме по челото и продума:
– Биволи ходят из върбалака.
Много се зарадвах на биволите. Вече не бяхме сами и самодивите не ще посмеят да ме приближат. Нещо изпука към реката и изведнъж всичко се смълча. Сребърният глас отново се засили и аз го почувствах като топъл дъх върху лицето си. Уплаших се и се сгуших до дядо Тодораки.
– Слушаш ли го, мойто момче?
– Дядо, това самодивите ли са?
– Те са. Сега се къпят в реката. Пръскат роса и си пеят!

Наканих се да го попитам още нещо, но ситни тръпки затресоха снагата ми и затворих очи от страх. Едрата ръка на дядо Тодораки ме прегърна и ме залюля като малко детенце.
– Хайде да спиш сега. Самодивите напръскаха тревата с роса и си отидоха.
– Няма ли вече да се върнат?
– Самодивите никога не се връщат!

Престанах да се страхувам и заспах. Събудих се преди слънцето да изгрее. Видях росата по ливадата, а когато слънчевите лъчи заиграха из полето разбрах, че самодивите са оставили всичката си хубост из полето.

Върнах се в село и разказах на мама за самодивите. Тя се усмихна и ми каза:
– Това не са били самодиви, а нивите, ливадите и реката са дишали и пели! Тяхната хубост е самодивска!

ПУБЛИКAЦИЯ: Самодиви, в.Славейче, бр.3, 1938 – 1939, КОРИЦА: Добрият пастир, Петър Морозов (1880-1951)

prikazki.eu