Басни & Истории за животни

Съдружници

Препоръчва се за възраст над 3 год.
5мин
чете се за

Кума Лиса и Ежко-Бежко бяха съседи. Къщите им стояха една до друга, в храстите накрай гората. Мястото беше полегато. На припек срещу слънцето едва личеха две дупки – по-голяма и по-малка. По-малката беше Ежовата къща, а по-голямата – Лисанината. Ежко и Лиса се излежаваха през целия ден. Но щом зайдеше слънцето, и двама показваха глави от дупките си.
– Съседко Ежко, наспа ли се? – питаше Лиса.
– Буден съм вече, кумичке – отвръщаше Ежко весело. – Лъскам си бодлите. Ами ти готова ли си?
– Още малко. Изчистих си кожуха, ей сега ще среша опашката си и тръгваме.
След минута и двамата поемаха по месечината лов да ловят. Ежко търсеше мишки или малки птиченца по гнездата, а по някой път си хапваше и някоя заспала змия.
Лисана гонеше по-едър лов: пъдпъдъци, яребички, а случваше се да се пооблажи и в някой забравен кокошарник.
Така мина пролетта, дойде лятото, накрай зажълтя се и златната есен.

Двамата съседи добре се поминуваха. Наистина, веднъж Лиса насмалко да загине от пушка на ловци, друг път кучета оскубаха къдравата й опашка! А двама цигани малко остана да одерат на Ежко бодливата кожа. Но това бяха дребни премеждия, които само веселяха безгрижните съседи.

Една вечер Лиса каза на Ежка:
– Хайде, Ежко, да крадем грозде. Узряло е вече. Много ми се хапва.
– Ех, кумице – отвърна Ежко замислен, – и аз много обичам да си хрусна грозде, но страх ме е да не ни погне пъдарят.
– Ще бягаме! – отвърна Лиса.
– Но аз не мога да бягам бързо, ще ме хване.
– И да те хване, кумчо, аз ще те спася – знам хиляда хитрини.
– Аз пък знам само трички, но са добрички.
– Щом е така – да тръгваме.

Отидоха в лозето. Хапнаха, какво хапнаха и отведнъж – трак! – Лисана в капана се хвана.
– Бре, ами сега? Казвай, Ежко, хитрини – отиде ми кожухът!
– Е, кумичке, че нали ти ми се хвалеше, че знаеш хиляда хитрини. Помогни си!
– Знаех, кумчо, знаех, но от страх всичките забравих.
– Слушай сега, кумице. Когато видиш, че иде пъдарят, ти сама го повикай още отдалече.
– За да ми одере кожата ли! – разсърди се Лисанка.
– Не бе, кума, но когато дойде, ти му разкажи уж, че си дошла да пазиш гроздето и капанът те хванал.

Скри се Ежко и гледа. Ето го иде пъдарят. Кума Лиса го вика отдалече:
– Ей, чичо пъдарко, тука, тука съм, ела да ми помогнеш.
– Що щеш, Лисо, в лозето? Грозде си крала, а? Казвай!
– А, грешиш, пъдарко, аз грозде не ям, кисело е още. Ами видях снощи, че влязоха в лозето яребици. Рекох да ти помогна и като ги гоних, не съгледах капана.
Повярва й пъдарят, пусна я. Избяга Лиса.

Мина, какво мина, пак й се прияде грозде.
– Хайде, Ежко, за грозде.
– Забрави ли, съседке, капана?
– Знам го вече де е – не може ме хвана.

Ето ги пак в лозето. Този път от горния край влязоха. Ядат и се подсмиват на пъдаря. Не щеш ли – трак! – втори път Лиса в капана!
– Сега вече загинах, кумчо – казвай хитрини – примоли се Лиса на Ежка.
– Ами твоите хиляда, кумичке, за кога ги пазиш!
– Не хиляда – една не остана, щом тракна капанът.
– Престори се на умряла – каза й Ежко и втората си хитрина.
Легна Лисана, престори се на мъртва.

Дойде пъдарят, погледна я, ритна я с крак и рече:
– Ехе, Лисо, така му се пада на такъв като тебе, който хем краде, хем лъже!
Откачи я от капана, довлече я и я хвърли зад колибата. Това и чакаше Лиса – скокна и дим да я няма.

Измина месец, забрави Лиса капана и ето я пак при Ежко.
– Хайде, Ежко, за грозде.
– Луда ли си, кумице? Щом тракне капанът, пак ще забравиш хитрините.
– Не бой се, Ежко, този път ще те водя в друго лозе, дето няма капани.
Помами се Ежко – тръгна пак. Дойдоха до едно стръмно лозе – отдолу зид. Скочиха вътре и се заловиха на работа. Ядат и се хокат – защо и по-рано не са идвали все тука, та сладко да си похапват.

След малко се зададе пъдарят, залаяха ловджийски псета.
– Бягай, Ежко, да бягаме!
Скочи Лиса през зида, обърна се – Ежка го няма: не може да скочи през зида.
– Казвай, кумице, хитрини!
– Ех, кумчо, хиляда знаех, една не остана в ума ми.
– Пренеси ме!
– Не мога, много си бодлив, ще ме убодеш.
– Е, тогава сбогом, кумичке, виждам, че ще се мре, ами ела поне да се простим и подай си ухото да ти прошепна и третата си хитрина – може да ти потрябва някой път.

Наведе се Лиса, подаде си ухото през зида. Ежко лапна ухото и сключи зъби. Изквича Лиса, припна и понесе Ежка на ухото си, а зад нея пъдарските кучета. Беж, беж, та чак до къщите им. Пусна се Ежко от лисиното ухо, сви се на кълбо и гледа под око.
– Е, как е, съседке, харесва ли ти третата ми хитрина?
– Бива си я, кумчо, харна си е за тебе, но аз други път с такъв хитрец за грозде не тръгвам – отвърна ядосана Лиса, като търкаше с крак разкървавеното си ухо.

Корица: De vos en de druiven, 1876 – 1890, designer: Gustave Fraipont, експонат в Rijks Museum

prikazki.eu