Вълшебни приказки

Русалката

Препоръчва се за възраст над 5 год.
5мин
чете се за

Много отдавна в мъничка къщурка до морето живеела рибарска вдовица заедно с единственото си дете. Водата неудържимо привличала малкото момиченце и то от всичко на света най-много обичало да си играе в златните пясъци, където приливът ѝ носел хиляди раковини и черупки. Радостно тичала с малките си босички крачета във водата и прескачала пенливите вълни, които пристигали от дълбините като игриви бели кончета.

Майката, която не успяла да прежали своя мил съпруг, безмилостно погълнат от морето, гледала с тъга игрите на детето си. Ужасявала се, че морето може да отнеме и последното ѝ останало съкровище.
– Скъпо мое дете, – настоятелно молела тя всяка сутрин, – не се отдалечавай от пясъчните дюни. Морето е потайно и коварно. То погълна скъпия ти татко, не приближавай опасните води.

Русалката и малкото момиченце.

Но майката не можела постоянно да следи мъничкото си момиченце и наистина се случило така, че един ден напразно го очаквала да се завърне. Бедната жена търсила детето си навсякъде, тичала нагоре и надолу по пясъчните дюни, разпитвала рибарите, които срещала по пътя, но уви! Никой не могъл да каже нещо за мъничкото ѝ момиченце.

Когато се спуснала нощта и слънцето като огнено кълбо потънало в морето, окаяната майка се върнала в дома си, обхваната от черно отчаяние.

Скоро чула, че отвън се пее. Гласът се носел над вълните, които се плискали тихо по пясъчните брегове. Жената надникнала през прозореца и видяла една русалка със сплетени коси и перлена корона с корали, да пее изправена в цял ръст над водата. Думите на песента били:


Под свода на пенливата вода
в кристалния дворец,
облян от златна светлина
играят хубавите ми деца.

Като чула това, вдовицата помислила, че може и нейното дете да е заедно с тези малки същества. Свлякла се на колене и помолила русалката да ѝ каже знае ли къде е мъничкото ѝ момиченце, което цял ден играело на пясъка.
– Разбира се, че знам къде е тя, – отговорила русалката, – тя е добре и си играе заедно с други хиляди деца в кристалния дворец на дъното на дълбокото море. Там е по-щастлива от което и да е земно дете.

Майката паднала на колене.

Майката избухнала в горчиви сълзи и замолила русалката да ѝ върне рожбата. Морската кралица се трогнала от ужасната ѝ мъка, но отвърнала, че морето никога не връща живи смъртните, които е отнесло. Единственото, което можела да стори, било да позволи на измъчената майка да види дъщеря си долу в морския палат.
– Ще имаш ли смелост, – добавила със съмнение в гласа, – да ме следваш часове навътре в могъщия океан и да се гмурнеш с мене там, където морето е най-дълбоко, далече долу под вълните?
– Имам смелост, – отговорила майката. – Готова съм да те последвам.

Тогава русалката доплувала близо до брега. Казала на вдовицата да седне на зелената ѝ люспеста опашка, а после се понесла по вълните като вятър, по-бърза от най-бързия кораб. Скоро безкрайното море потънало в нощната тъма, а те продължили да плуват на запад. Дълъг лъч златиста светлина светлеел дълбоко в пазвите на океана и те скоро стигнали до арка от корали.
– Ето, че пристигнахме, – казала русалката, – поеми дълбоко дъх и бъди смела, защото ще се гмурнем в дълбините.

Гмуркането било кратко и след няколко секунди те се озовали в най-разкошния палат, какъвто смъртен някога е виждал. Дворецът бил точно както русалката го описвала – целият направен от кристал и изпълнен със златна светлина. Но майката дори за миг не се поспряла да се възхити на този разкош. Трескаво се озъртала наоколо в напразна надежда да зърне единственото си дете. Русалката я повела към обширна зала. Стъклената ѝ врата била обрамчена със сребро, а зад нея весело играели множество момиченца. Оставили майката да гледа толкова дълго, колкото поиска, но не ѝ разрешили да влезе вътре.

В първия момент тя не видяла своята рожба, но скоро успяла да я зърне сред групичка радостни деца. Била в блестящо здраве и много се забавлявала заедно с другите деца в компанията.

Майката била неутешима и горещо молела русалката да ѝ позволи да остане да живее в двореца, защото не можела да понесе да е далеч от малката си дъщеря. Затова ѝ позволили всеки ден да наблюдава своето момиченце през стъклената врата.

Всеки ден бедната жена на колене молела русалката да разреши детето ѝ да се прибере вкъщи, но напразно. Един ден тя я съжалила и ѝ рекла:
– Ще ти върна дъщерята, но при едно условие.
– Поискай всичко, което пожелаеш, – отвърнала с развълнуван глас майката. – Ще направя всичко, което е по силите ми.
– Искам да ми изтъчеш наметало от собствената си коса, – ѝ казала русалката. – Ето ти бурканче с мазило, от което косата ти ще порасте отново.

Всяка сутрин русалката надничала през прозореца в стаята.

Майката веднага се захванала за работа, и не спирала дори за миг ни ден, ни нощ. Всяка сутрин русалката надничала през прозореца в стаята, за да види как напредва работата. Жената успяла да изтъче половината наметало и косата ѝ свършила. Замолила русалката да се задоволи с това, но уви! Тя била неумолима и настояла наметалото да бъде довършено до край.

Накрая, след години чакане, удивителното наметало станало готово. Русалката била очарована и малкото момиченце, което вече пораснало, било върнато на всеотдайната си майка.

Русалката заповядала да се докара красива кръгла лодка, украсена с раковини, а на носа си имала фигурка на пеликан. Впрегнали четири русалки и така извели майката и дъщерята от непристъпните дълбини на океана обратно вкъщи. Двете там живели дълго и щастливо.

КРЕДИТ: Zoo Vertellen de Vlamingen, Pol de Mont & Alfons De Cock; The mermaid, 1917 – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, Илюстрации Jean de Bosschère

prikazki.eu