Рибар и Жерав

Рибарят и Жеравът се родили край блатото и все в блатото си живели. И така хубаво си живели, че всички им завиждали и всички думали:
– Жеравът е хитрец, а Рибарят – хубавец!
Като чули това двамата приятели, възгордели се и току си думали:
-Да, да, да! Ние сме тук господари на блатото и не искаме друг.

Възгордели се те, плеснали криле, вдигнали се високо, летели, летели и в широко поле спрели. И поискали да станат господари вече и на полските твари.
– Само да ни видят и да видиш как ще се чудят – рекъл Жеравът-хитрец на Рибаря-хубавец.

И ето че се чуло из полето:
– Път-пъ-дък! Пъдя ви оттук, пъдя всеки друг, няма тук по-голям никой друг, никой друг!
А чучулигата се издигнала високо-високо, затрепкала като закована на едно място и  запяла:
– На туй поле на шир и длъж господар съм вездесъщ, то е мое, то е мое.
Гласът ѝ се носел из цялото поле.

Никой не погледнал Жерава-хитрец и Рибаря-хубавец. Усмирили се нашите приятели, увесили човки, поседели, послушали.
– Домъчня ми, драги!
– И на мене, братко!
– Да бягаме оттук!
– Да бягаме, братко.
И плеснали с криле, вдигнали се високо, летели, летели, стигнали в гората и на една суха бука спрели. Поискали да станат господари и на горските твари.
– Чик, чик, чик, цррр-чик, чик! – разнесъл се сладък, треплив глас из цялата гора.
Всичко се спотаило и заслушало унесено.
– Що е това? – запитал свраката Рибарят-хубавец.
– Сст! Що е това? Хубава работа! Нима не познаваш славея?
– Ами не съм го виждал, отгде да го познавам! Какъв е той? Дълъг ли му е носът?
– Не.
– Дълги ли му са краката?
– Не.
– Хубави ли му са перата?
– Не.
– Голям ли е?
– Не е.
– Е, що за птица е тогава?!
– Ти не питай за него, а слушай песента му. Какво чудо, какъв глас!
– Песен ли?… Не сме чували ние песни. Ела някой път на нашето блато да чуеш песен чудна и да се гостиш богато! Жабешкият глас е и хубав, и силен. Хем, знаеш, след като от песента ѝ се насладиш, бръкнеш с клюна, та я извадиш, глътнеш я, та си засладиш! Да, най-хубаво е нашето блато! Там се живее богато.
– Говориш ми глупости. Твоето блато само с гадини грозни е богато – казала свраката и отлетяла.
Седят на буката Жеравът-хитрец и Рибарят-хубавец, седят умислени, жално се споглеждат.
– Лошо, драги!
– Лошо, братко! По-хубаво от нашето блато няма на света.
– Истина, няма други. Да бягаме!
Разперили криле, полетели и на родното си блато спрели.

Оттогава все там седят. Ходят, бродят и жабешки песни слушат. Огладнеят ли, проточат дълги човки в зеленясалото блато, вадят жаби и се гощават богато. И весели, и щастливи, често си повтарят:
– Сладко, драги!
– Сладко, братко! По-хубав живот от нашия няма.
– Да, няма!
Така отдавна вече всички знаят и казват, че рибарят на блатото е големец.