Живял някога един богат човек, който имал седем сина. Момчетата растели в охолство и безделие, без да се напрягат за нищо. Само най-големият син бил различен, защото бил най-умен от всички.
Минали години – бащата остарял, а младежите отраснали.
Старецът бил щедър човек, често устройвал празненства и канел своите приятели на гости.
– Спри, недей да пилееш богатството си – съветвали го те. – Запази златото за децата си.
А той отвръщал:
– Те трябва сами да устроят живота си, както едно време аз самичък подредих моя. За всеки съм купил по един чифлик и съм заровил в една от нивите цял товар злато.
Всички хора са смъртни – споминал се и богатият старец. Синовете изпратили баща си и в уречения ден се събрали да чуят завещанието му.
„За децата ми,
На всеки оставям по един чифлик. В земята на единия е заровен цял товар злато. Поделете го, помагайте си по братски и живейте в сговор.
Аллах да закриля и седмина ви.“
Синовете се разочаровали. Щяло им се да получат бащиното злато наготово!
Замислил се най-големият брат и в главата му нещо просветнало.
– Е, какво да се прави – така е решил тате. Хайде да прекопаем чифлиците – подканил той братята си. – Нали там е заровен цял товар злато.
Речено–сторено. Първо копали тук-там, после запретнали ръкави и разкопали земята изцяло. Накрая дълбоко я разорали, за да са сигурни, че не са пропуснали нещо.
Най-големият син работел наравно с другите и си мислел:
„Разбрах какво е искал да каже тате – самата земя, която ни е оставил, е скритото злато.“
Както очаквал разумният момък, не намерили нищо. Отчаяни и изморени, братята му захвърлили мотиките и решили да заминат за големия град. Щели там да си намерят служби и така да се прехранват.
А той останал в родния си дом. Напролет засял изораната земя, а изоставените чифлици на братята си дал на изполица. Реколтата била богата и хамбарите му се препълнили със зърно. Доволен, момъкът си рекъл: „Ето го златото, което тате ни остави. Нали хората казват – който има жито е истински богат, който има злато, е богат само с тревоги.“
Момъкът усърдно работел, отнасял се добре със съседите си и не отказвал никога помощ на някой закъсал. Година след година ставал все по-богат, а хората го обичали и уважавали.
През това време неговите братя се хващали ту тук, ту там на служба. Хората ги харесвали, защото били добри по-душа, но нали не знаели нищо да вършат, пък и мързелът им пречел да учат – скоро оставали без работа. Горките, едва свързвали двата края. Един ден се събрали заедно и решили да се върнат в родното си място.
Пристигнали окъсани и измъчени. Даже брат им не ги познал:
– Кои сте вие? Какво искате – попитал той смаян, когато видял шестимата несретници на прага си.
– Не ни ли позна! Ние сме братята ти! – възкликнали те и един през друг заразказвали патилата си, а накрая, със сълзи на очи, го замолили да им помогне.
Той ги посрещнал добре – подслонил ги, нагостил ги и ги облякъл. На другия ден всеки отишъл да работи в чифлика си, а добрият им брат не спирал да им помага с работа и съвети.
Заживели братята в сговор и обич и усилният труд им се изплатил стократно. Скоро шестимата забогатели почти колкото брат си. Вече добре знаели какво е нещастие и не допускали в домовете им да стъпва мързел и лекомислие.
Братята изживели дните си охолно и честито, а хората и до ден днешен разказват за мъдрото завещание.
КРЕДИТ: По арабската приказка „Богатият старец, арабска приказка“, превод от руски Атанас Далчев – „Защо хората имат различен цвят“, ДИ Отечество, 1979 г; ПРЕРАЗКАЗАЛ: Л.Петкова, © prikazki.eu 2023 г.
