На дъбовите клончета седели пет мънички птиченца. Седят и искат да ядат, а майка им бързо лети, лови мухи, комари, пеперудки и гъсенички…
Видяла я лисицата и ѝ казала:
– Ах, какви нехранимайковци, какви готованчета си имаш ти! Колко се трудиш и измъчваш, за да ги отхраниш! Чуй! Хвърли ги на земята; аз ще ги изям, а ти няма да имаш никакви грижи и мъки…
Разсърдила се птичката и гневно зачуруликала:
– Не готовановци са това, а мои мили – безпомощни дечица. Да ги храня и отгледам, това е най-голямата радост за мен. По-скоро аз ще гладувам, но децата си гладни няма да оставя. Ще пораснат те, сами ще почнат пиленца да си отхранват… Върви си, хитра и зла лисано! Бягай от тук, че ако викна кучето, зло ще те сполети!…
Уплашила се лисицата, подвила опашка и в най-гъстата гора избягала…
ПУБЛИКУВАНА В: сп.Светулка, кн.10, 1907г.
