Веднъж пуякът стана цар. Разположи се той в своя дворец, яде, пие, радва се на честта си и на царската си челяд. Всичко си има – министри, придворни, слуги, слугини. Само едно му липсва – няма придворен певец, който да го весели и да му пее в честити царски дни и на големи празници.
Тогава пуякът издаде заповед да се съберат в двореца му всички хвъркати певци, та да избере измежду тях придворен певец.
Чули-нечули царската воля, ето че заприиждаха в двореца от всички страни прочути и неизвестни певци, малки и големи. Жълтунката, чучулигата, пъстрата кадънка, гълъбът, гургулицата, кукувицата, сойката, свраката, гарванът, петелът, гъската, врабчето, скромното славейче и безброй още певци и певици изпълниха царския дворец.
Разположи се негово величество пуякът на своя трон, а до него богопомазаната му царица, пуйката, и певците един по един почнаха да показват своето изкуство.
Най-напред запя врабчето, по него се заредиха всички и най-после славейчето. Пуякът ги изслуша с дълбоко царско внимание, но нищо не разбра. Неговият вкус беше си останал просташки, какъвто си бе, и царското достойнство не бе притурило нищо на ума му.
Като ги изслуша всичките, пуякът се замисли и каза важно:
– Виждам, че всички сте добри певци и големи майстори, но от вашите песни малко разбрах. Само петелът, когото познавам от малък, моето ухо добре схвана, разбра и хареса – него избирам за придворен певец.
Птичките се разотидоха – всяка там, откъдето бе дошла.
А петелът остана да пее на пуяка в неговите царски тържествени дни.
КРЕДИТ: „Приказката Приказка за пуяка“, 1920г. – Елин Пелин; КОРИЦА: Пощенска картичка, САЩ 1907г.;
