Приказка за птицата Фенг

Една нощ в съня на Та-Кай, принцът на Тартария, се явила чудна хубавица, която без никакво съмнение можела да бъде единствено принцеса. Той дълбоко се влюбил в нея, ала преди да помръдне или проговори, тя изчезнала. Когато се събудил, той поискал четки и мастило и в изкусен стил листенце на върба той нарисувал лика ѝ на парче скъпа коприна, а в единия ъгъл написал следните строфи:

После принцът свикал своите министри, показал портрета и попитал коя е тази хубавица, ала те само поклатили глави и погладили брадите си. Не знаели коя е.

Принцът тъй се разсърдил, че ги изпратил в немилост из най-далечните краища на царството. Всички царедворци, генерали, офицери, всеки мъж и жена, от най-висшият до най-простият слуга в палата ред по ред се изредили да гледат портрета. Ала и те до един заявили, че не познават девойката.

Тогава Та-Кай призовал всички магьосници в царството да открият името на принцесата от съня му, ала отговорите им били толкова различни, че принцът се усъмнил в техните способности и наредил да им клъцнат носовете.

От изгрев до залез портретът стоял изложен във външния двор на палата. Ден след ден от там минавали десетки пътешественици, взирали се в чудното лице и пак си тръгвали. Никой не знаел коя е тя.

Накрая дните за Та-Кай така натежали, че схлупили раменете му – мъката станала непоносима. Спрял да се храни и пие, не разпознавал вече що е ден и нощ, какво е тук и там, кое е право и кое криво. Дните му минавали в самотно скитане из планините и горите, като горко се оплаквал на боговете, че ще сложи край на живота и мъките си.

Един ден той излязъл на ръба на една урва. Под него долината била осеяна с канари и му хрумнало, че не случайно се е озовал на това място. Канел се най-сетне да прекрати своите мъки – тъкмо да се метне в бездната надолу, когато птицата Фенг се появила внезпно в далечината, прелетяла над долината, кацнала пред него и заговорила с човешки глас:
– О, Та-Кай, могъщи принце на Тартария, защо стоиш на това пусто място с помръкнало лице?
– Борът се издига там, където почвата е плодородна, тигърът преследва дивеча в гората, орелът се рее над планини и полета, ала аз не мога да открия онази, за която жадува сърцето ми! – въздъхнал Та-Кай и после разказал своята история.

Птицата отвърнала:
– Невъзможно е без помощта на Небесата да те осени знание и мъдрост. Това, че трябваше да се изправя между тебе и разрухата е знак свише, изпратен ти от боговете. Мога да се уголемя достатъчно, за да отнеса на крилете си най-големия град или да се смаля, толкова, че да се провра през най-малката ключалка. Аз познавам всички принцеси на този свят, защото им преподавам шестте тона на гласа си и съм техен верен приятел. Затова, О, Та-Кай, покажи ми портрета и аз ще назова името на онази, която си видял в съня си.

Двамата се отправили към палата. Когато птицата видяла портрета, станала голяма като слон и възкликнала:
– Та-Кай, мятай се на гърба ми и аз ще те заведа до палата от твоите сънища. Там ще я завариш с ясно лице и спуснати клепки под корона от тъмна коса, тъй както си я нарисувал, защото това е Сай-Цен – дъщерята на императора на Китай. Единственo тя прилича на пълна луна, която се издига над притъмнял облак.

Щом се спуснала нощта, те литнали право към прекрасната градина на царския палат. Там седяла Сай-Цен, пеела и свирела на пипа. Птицата кацнала и оставила принца отвън до дворцовата стена, където растяла бамбукова горичка. Показала му как да отреже дванайсет пръчки между възлите и да направи флейта, а после го научила да свири със звук, по-сладък от вечерен бриз над горско поточе.

Принцът нежно задухал в тръбите, а те откликнали на гласа на принцесата тъй хармонично, че тя възкликнала:
– В далечината чувам звуците на песента, която пеят мойте устни, но не виждам нищо друго освен дървета и цветя. Тази мелодия може да изпее само едно изстрадало сърце на друго, изпълнено с копнеж.

В този миг чудодейната птица се спуснала от небесата като многоцветен огън, кацнала пред принцесата и хвърлила портрета в краката ѝ. Очите на девойката се разширили от изумление, когато видяла себе си на рисунката. А щом прочела строфите, написани в ъгъла, попитала с треперещ глас:
– Кажи ми, О Фенг, кой е този, тъй наблизо, без да мога да го видя, този, който познава гласа ми, без никога да го е чувал и лицето ми, без никога да го е виждал?
Тогава птицата разказала съня на Та-Кай, а накрая добавила:
– Аз ти нося вест от него и го донесох на крилете си. От дни наред копнее той за този час. Позволи му да запази видението от съня си и да излекува раната в сърцето си.

Бърз и могъщ е прибоят връз камъчетата по брега на морето – като песъчинка се почувствала и Сай-Цен, когато Та-Кай се изправил пред нея.

Птицата Фенг осветила цялата градината и любовен полъх люшнал цветята под звездите.

В палата на китайския император според най-древните традиции и в изящен стил се венчали Сай-Цен и Та-Кай, принцът на Тартария.