Приказка за пролетта

Далеч, далеч зад вечно заснежените планински върхове, толкова далеч, че даже облаците, дето плуват над главите ни, не могат да достигнат там, имало някога едно ледено кралство, където всичко било бяло и блестящо като диамант, ала много, много студено.

Хората в леденото кралство живеели мирно и спокойно, но никога не пеели. Сърцата им не знаели какво е мъка, но и никога не трепкали от радост! Там дори децата не играели весело и живо като у нас.

Леденото кралство управлявал беловлас стар крал, който бил мъдър и добър. Палатът му сияел, покрит от вечни снегове, а в кралските градини цъфтели само ледени цветове. Там не долитали птички и в клоните на заскрежените дървета никога не звънели сладките им песни.

Леденото кралство се намирало насред необятно море и затова било толкова усамотено.

Когато кралят бил още млад, си довел кралица от далечните страни. Но в леденото кралство тя се чувствала ужасно тъжна и самотна. В бащиния дом тя пеела и танцувала, но в бляскавия заснежен палат я измъчвала безкрайна мъка. От ден на ден младото ѝ весело лице все повече се натъжавало и вкочанявало. Не успяла да разсее мъката ѝ даже малката дъщеричка, която родила. Кралицата често плачела, ала никой не проумявал нейната тъга. В леденото кралство хората не плачели, а и да се появели сълзи в очите на някого, веднага се превръщали в ледени мъниста. Кралицата тъгувала, тъгувала, докато сърцето ѝ съвсем изстинало и очите ѝ навеки се затворили. Кралят я погребал в бяла гробница и станал още по-тъжен отпреди.

Колкото повече принцесата растяла, толкова по-хубава ставала. По бледото си личице тя приличала на баща си, ала по горещото сърце – на своята майка. Малката принцеса била заобиколена от невиждан разкош, но предпочитала с часове да седи край огнището, където замислено наблюдавала играта на пламъците. От всичко най-много обичала слънцето. Очите ѝ грейвали от радост през ясните слънчеви дни. Но за беда, слънцето рядко пробивало гъстите мъгли, които се стелели над леденото кралство. От година на година любовта на младата принцеса към слънцето растяла.

Щом пораснала, тя засияла от красота и всички поданици на кралството ѝ се възхищявали. Веднъж девойката попитала своята бавачка:
– Моля те, кажи ми защо мама умря толкова млада?
Бавачката отвърнала:
– Твоята майка беше от далечно, чуждо кралство, където слънцето е ярко и жарко, където растат пъстри цветя и пеят пойни птици. На нея ѝ беше мъчно и студено тук. От тази мъка, мила моя, тя умря. Ах, колко често, когато беше много малка, тя ти разказваше за своята родина. И докато я слушах, усещах, че тук сърцето ѝ боледува.

Оттогава принцесата станала още по-замислена и тъжна. Често ходела при бялата гробница на майка си, скръствала болезнено ръце и тъжно се взирала в слънцето, а очите ѝ се пълнели с парещи сълзи. Ако се случело някой в леденото кралство да заплаче, от очите му се търкулвали ледени мъниста, но сълзите на принцесата били толкова горещи, че не замръзвали.

Веднъж, докато принцесата седяла до гроба на майка си, дочула чудна песен и видяла, че право към нея лети златокрило птиче и чурулика:
– Аз съм пратеник на Слънчевия крал. Неговите ярките лъчи, които осветяват вашето кралство, му разказаха за твоята хубост и мъка. Той те моли да му станеш жена и кралица на слънцето.

Лицето на младата принцеса се озарило и за пръв път се обагрило с руменина. Тя с радост пратила съгласието си по птичето и то с песни отлетяло към слънцето.

Изпълнена с радост, принцесата искала да се върне в ледения замък. Но внезапно силно блеснали слънчеви лъчи и в сиянието им девойката видяла, че право към нея бели лебеди са понесли на крилете си златна колесница.

Те бързо приближавали, а срещу принцесата светели ясните очи на Слънчевия крал. Щом колесницата докоснала земята, като по чудо дърветата наоколо се отрупали с цвят, тревата се раззеленила и птичките запели. Сърцето на девойката хвръкнало от радост и тя се втурнала към краля. Пламнал от любов, той прегърнал белоснежната принцеса.

Но, о нещастие! В миг принцесата се разтреперила. Дъщерята на леденото кралство не устояла на горещата прегръдка. Из ръцете на краля се разлетели безброй бели снежинки и покрили тревата наоколо. В краката му останало да тупти само аленото сърчице на принцесата. Заплакал Слънчевия крал от мъка, вдигнал пулсиращото сърчице и го целунал. Внезапно то се разпиляло на хиляди рубинени зрънца, които се разпръснали по всички краища на леденото кралство.

И тогава хората в леденото кралство познали що е радост и що е мъка. Заобичали слънцето и песните. Вече не били единствено спокойни – щом сърцата им се стоплили, започнали да чувстват и щастие и нещастие.

Мъничкото златно птиче, пратеникът на Слънчевия крал, съобщило на възрастния крал какво е станало с принцесата. За пръв път беловласият владетел заплакал, ала не с ледени, а с парещи сълзи.

Всяка година по същото време, когато принцесата се превърнала в бели снежинки, слънцето огрява леденото кралство и настъпва пролетта, която макар и къса, там е толкова прекрасна!

Леденото дръвче на гроба на умрялата кралица се отрупва с алени цветове, а първите цветя в тревите са дребнички и бели като снежинките от прекрасната ѝ дъщеря.

Така младата принцеса с горещото сърце освободила своята земя от безкрайната зима, стоплила хладните чувства на хората и донесла щастие в леденото кралство.