Вълшебни приказки

Приказка за пролетта

5мин
чете се за

Далеч, далеч зад вечно заснежените планински върхове, толкова далеч, че даже облаците, дето плуват над главите ни, не могат да достигнат там, имало някога едно ледено царство, където всичко било бяло и блестящо като диамант, но много, много студено.

Хората в леденото царство живеели мирно и спокойно, но никога не пеели. Сърцата им не знаели какво е мъка, но и никога не трепкали от радост! Дори децата не играели живо и весело като у нас.

Леденото царство управлявал стар, беловлас цар, който бил мъдър и добър. Палатът му сияел, покрит от вечни снегове, а в царските градини цъфтели единствено ледени цветя. По техните земи не идвали птички и в клоните на заледените дървета никога не звънели сладките им песни.

„Леденото царство било покрито с вечни снегове.“

Леденото царство се намирало насред необятно море и затова било толкова усамотено.

Когато царят бил все още млад, си довел от далечните страни една царкиня. Но в леденото царство тя се чувствала ужасно тъжна и самотна. В бащиния дом тя пеела и танцувала, но в бляскавия заснежен палат я измъчвала безкрайна мъка. Младото ѝ весело лице от ден на ден все повече се натъжало и изстивало. Даже мъничката дъщеричка, която царицата родила, не успяла да разсее тази мъка. Тя често плачела, но никой не проумявал нейната тъга. В леденото царство хората не плачели, а и да се появели сълзи в очите на някого, те веднага се превръщали в ледени мъниста. Царицата тъгувала, тъгувала, докато сърцето ѝ съвсем изстинало и очите ѝ навеки се затворили. Царят я погребал в бяла гробница и станал още по-тъжен отпреди.

Колкото повече царкинята растяла, толкова по красива ставала. По бледото си личице тя приличала на баща си, ала по горещото сърце – на своята майка. Малката живеела заобиколена от невиждан разкош, ала тя предпочитала с часове да седи край огнището, където замислено се взирала в играта на пламъците. От всичко, обичала най-много слънцето. Очите ѝ грейвали от радост пред ясните слънчеви лъчи. Но за беда, слънцето рядко пробивало гъстите мъгли в леденото царство. От година на година любовта на младата царкиня към слънцето растяла.

Щом пораснала, тя засияла от красота и всички поданици на царството ѝ се удивлявали. Веднъж девойката попитала своята бавачка:
– Моля те, кажи ми защо мама умря толкова млада?
Бавачката отвърнала:
– Твоята майка беше от далечно, чуждо царство, където слънцето е ярко и жарко, където растат пъстри цветя и пеят пойни птици. На нея ѝ беше мъчно и студено тук. От тази мъка, мила моя, тя умря. Ах, колко често, когато беше много малка, тя ти разказваше за своята родина. И докато я слушах, усещах, че тук сърцето ѝ боледува.

Оттогава царкинята станала още по-замислена и тъжна. Често ходела при бялата гробница на майка си, скръствала болезнено ръце и тъжно се взирала в слънцето, а очите ѝ се пълнели с парещи сълзи. Ако се случело някой в леденото царство да заплаче, от очите му се търкулвали ледени мъниста, но сълзите на царкинята били толкова горещи, че не замръзвали.

Веднъж, докато царкинята седяла до гроба на майка си, дочула чудна песен и видяла, че златокрило птиче лети право към нея и чурулика:
– Аз съм пратеник на Слънчевия цар. Ярките му лъчи, които осветяват вашето царство, му разказаха за твоята хубост и мъка. Той те моли да му станеш жена и царица на слънцето.

Лицето на младата царкиня се озарило и за пръв път се обагрило с руменина. Тя с радост пратила съгласието си по птичето и то с песни отлетяло към слънцето.

Изпълнена с радост, царкинята искала да се върне в ледения замък. Но изведнъж слънчевите лъчи блеснали силно и в сиянието им девойката видяла, че бели лебеди носят на крилете си златна колесница право към нея.

Те бързо приближавали, а срещу царкинята светели ясните очи на Слънчевия цар. Щом колесницата докоснала земята, по чудо дърветата наоколо се отрупали с цвят, тревата се раззеленила и птичките запели. Сърцето на девойката трепнало от радост и тя се затичала към царя. Пламнал от любов, той прегърнал нежната бяла царкиня.

Но, о нещастие! В миг младото тяло на царкинята се разтреперило. Дъщерята на леденото царство не могла да понесе горещата прегръдка. Из ръцете на царя се разлетели безброй бели снежинки и покрили тревата наоколо. До краката му останало само тупкащото алено сърчице на царкинята. Слънчевият цар заплакал от мъка, вдигнал пулсиращото сърчице и го целунал. Внезапно то се разсипало на хиляди рубинени зрънца, които се разпръснали по всички краища на леденото царство.

И тогава хората в леденото царство познали що е радост и мъка. Заобичали слънцето и песните. Вече не били непрестанно спокойни – щом сърцата им се стоплили, започнали да изпитват и щастие и нещастие.

Мъничкото златно птиче, пратеникът на Слънчевия цар, съобщило на възрастния цар какво се случило с царкинята. За пръв път беловласият цар заплакал, ала не с ледени, а с парещи сълзи.

Всяка година по същото време, когато царкинята се превърнала на бели снежинки, слънцето огрява леденото царство и настъпва пролетта, която макар и къса, там е толкова красива!

Леденото дръвче на гроба на умрялата царица се отрупва с алени цветове, а първите цветя в тревите са дребнички и бели като снежинките от прекрасната ѝ дъщеря.

Ето как младата царкиня с горещо сърце освободила своята земя от безкрайната зима, стоплила хладните чувства на хората и донесла щастие в леденото царство.

КРЕДИТ: „Пролетна приказка“, Разказва М.М.Р. (Превод от чешки) – сп.„Пчелица“, кн 5 и 6, 1910; РЕДАКЦИЯ: ©prikazki.eu 2021; ИЛЮСТРАЦИЯ: Фрагмент от „Дървета в зимната гора“, 1849 – 1859, – Peder Balke, SMK

Подобни приказки