Приказка за крокодила

Един ден, докато Хуан се разхождал край реката, дочул някой да плаче. Огледал се и забелязал огромен зелен крокодил, вързан за едно дърво.
– Как да ти помогна? – попитал Хуан.
– Моля те да ме отвържеш! – заридал дваж по-жално крокодилът. – Ако ме освободиш, обещавам да ти дам един златен пръстен – добавил накрая.
Хуан развързал въжето и казал:
– Дай ми сега, моля те, златния пръстен.
– Не е в мене – отвърнал крокодилът. – Скачай на гърба ми, ще идем да го вземем.

Но щом се озовали в средата на реката, крокодилът заявил:
– Нямам никакъв златен пръстен. Сега ще те изям!
– Това не е честно! – възмутил се Хуан. – Нямаш право да ме ядеш. Аз току-що ти спасих живота.
Крокодилът се разсмял:
– Не са много момчетата, които имат късмет да ги излапа крокодил.

Точно в този миг край тях по водата се заклатушкала една кошница.
– Моля те, нека попитаме тази кошница имаш ли право да ме ядеш! – помолил Хуан.
– Щом искаш – отстъпил крокодилът.
– Кошнице, кошнице – извикал Хуан, – моля те да разрешиш нашия спор! Аз намерих този крокодил хванат в капан. Той обеща да ми даде златен пръстен, ако го освободя. Аз му помогнах, но сега казва, че няма златен пръстен и иска да ме изяде. Ти би ли нарекла това благодарност?
– Когато бях нова – отвърнала кошницата, – носех на пазара ориз за моя господар, плодове за жена му и забавлявах техния син с весели игри. Но когато остарях, те ме метнаха в реката. Крокодиле, щом хората не са благодарни, ти защо трябва да си благодарен? Хич не се мотай, ами излапай момчето – заключила кошницата.
– Благодаря – отвърнал крокодилът, – така и ще направя.
– Не! – извикал Хуан и трескаво се огледал наоколо.
Към тях плувала една шапка и той я повикал.
– Какво има? – попитала шапката.
– Чух този крокодил да плаче, защото беше попаднал в капан – отвърнал Хуан. – Аз го освободих, а сега иска да ме изяде. Мислиш ли, че това е справедливо?
– Когато бях нова – отвърнала шапката, – господарят ми се перчеше с мене из целия град. Правех му сянка от слънцето, когато работеше, пазех главата му суха, когато валеше. Ала когато остарях, той ме метна в реката. Щом хората не са справедливи, защо ние да сме? Хайде, крокодиле, излапай това момче! – завършила шапката.
– Чу ли това? – засмял се крокодилът доволен и разтворил уста да глътне момчето.
– Не, не! – извикал Хуан. – Нека попитаме и онази маймунка там на банана.
– Добре, но побързай – отвърнал крокодилът нетърпеливо. – Давам ти последен шанс.
– Маймунке, маймунке! – извикал Хуан. – Този крокодил иска да ме изяде!
– Не те чувам! – извикала маймунката. – Ела по-наблизо.
Крокодилът заплувал към брега. Хуан отново извикал:
– Този крокодил беше се хванал…
– Пак не те чувам – провикнала се маймуната. – Защо не приближиш още малко?
Крокодилът забоботил:
– Просто искам да изям това момче… – и достигнал брега.

В миг Хуан скочил на сушата и се спасил.
– О, благодаря ти! – рекъл той на маймуната. – Ти ми спаси живота и ще съм ти вечно благодарен!
– Съгласен ли си тогава да ми върнеш услугата? – засмяла се маймунката. – Кажи на баща ти да засади повече банани, че да има и за нас. А когато ме видиш в дърветата, трябва да си затвориш очите и да не ме издаваш.
– Дадено! – отвърнал Хуан.