Басни & Истории за животни

Приказка за госпожа Тиги-Уинкъл

7мин
чете се за

На мъничката Люси от Нюланд

Имало едно време момиченце на име Люси. Тя живеела в малка ферма, която всички наричали Градчето. Люси била изключително добро дете, само дето постоянно губела носните си кърпички!

Един ден тя излязла на двора, цялата обляна в сълзи – ох, само как горчиво плачела!
– Пак загубих носните си кърпи! Три кърпички и моята престилчица! Писе Писанке, виждала ли си ги някъде?

Котето започнало да мие белите си лапички, затова Люси попитала пъстрата кокошка:
– Сали Пъструшке, дали не си намирала моите три носни кърпички?
Но Сали Пъструшка хукнала към хамбара с кудкудякане:
– Аз ходя босичка, босичка, босич-куд-куд-кудяк!

Тогава Люси попитала Петлето Робин, кацнал на оградата. Но той врътнал настрани главата си, погледнал Люси с черното си лъскаво око и излетял нанякъде.

Люси се покачила на оградата и погледнала към хълма зад стопанството. Той се издигал високо в облаците – все едно нямал връх! Нагоре по склона му ѝ се видяло, че се белеят някакви неща.

Люси хукнала по хълма с всичките си сили, които ѝ позволявали малките крачета.

Тичала по малката пътечка – нагоре и нагоре, докато стопанството им останало под нея и даже можела да хвърли камъче в комина!

Дошла до изворче – водата му извирала направо от земята. Някой бил поставил тенекиена кутия в потока, но тя преливала, защото била не по-голяма от чашка за яйце!

Тук-таме, където пясъкът по пътечката бил мокър, личали стъпки на много мъничък човек. Люси продължила да тича все по-нататък.

Пътечката свършила под една голяма скала. Тревата там била ниска и зелена. Опънат бил простор – за подпорки служели папратови стъбла, а въжетата били от оплетена тръстика. Там висели цял куп малки щипки за пране, обаче никъде не се виждали носни кърпи! Но имало нещо друго – врата в скалата! И отвътре се чувало как някой пее:

Дрешки бели като сняг,
светнали от чистота, ах!
Със къдрички, на цветчета,
Без следа от петънце по тях!

Люси почукала – чук-чук и песента спряла на мига. Тъничък гласец, изпълнен със страх попитал:
– Кой е там?
Люси отворила вратата и какво мислите видяла вътре? Хубавичка чиста кухня – подът ѝ покрит с плочи, а таванът с дървени греди – точно като всяка селска кухня. Само дето таванът бил тъй нисък, че главата на Люси почти опряла горе. Тенджери, тигани и гърнета – вътре всичко било тъй мъничко!

В стаята се носел приятен аромат на гладено, а до масата с ютия в ръка стояла набита ниска госпожа и втренчено гледала Люси.

Шарената ѝ дрешка била запретната и носела престилка над раираната си пола. Черният ѝ остър нос започнал да души-души-души, очичките да мигат-мигат, а под бонето – там където Люси имала русички къдричка, тази госпожа имала иглички.

– Коя сте вие? – попитала вежливо Люси. – Виждала ли сте носните ми кърпички?
Дребничката госпожа отвърнала с реверанс:
– Ох да, моля да ме извините, аз съм госпожа Тиги-Уинкъл и ох да, цяла съм на Вашите услуги – много съм опитна в колосването. – Тя извадила нещо от коша с пране и го простряла на масата за гладене.

– Какво е това? – попитала Люси. – Това не е ли носната ми кърпичка?
– О не, госпожице, това е малкото червено палтенце на Петлето Робин!
После тя го изгладила, сгънала и го прибрала настрана.

После свалила нова дрешка от сушилника.
– Това не е ли загубената ми престилка? – обадила се Люси.
– О не, да ме прощавате госпожице. Тази покривка от дамаска принадлежи на Птичка Джени. Вижте само колко е лекясана с касисово вино! Много трудно се изпира! – добавила госпожа Тиги-Уинкъл.

Носленцето на госпожа Тиги-Уинкъл започнало да души-души, а очичките да мигат-мигат и тя извадила друга ютия, сгорещена на огъня.

– Ето една от носните ми кърпички, а това тук е моята престилка! – викнала Люси.
Госпожа Тиги-уинклъл я изгладила и оправила къдричките.
– О, колко е прекрасна! – възкликнала Люси.

– А какви са онези дълги жълтички неща с пръсти като ръкавици?
– О, това са чифт чорапи на кокошката Сали Пъструшка – вижте само колко си ги е износила с нейното ровене из двора! Много скоро ще остане боса! – добавила госпожа Тиги-Уинкъл.

– Тук има друга носна кърпичка, но е червена и не е моя!
– О да, с Ваше позволение госпожице, тази принадлежи на Господин Зайко и мирише тъй силно на лук! Наложи се да я пера отделно и пак миризмата не можа да излезе съвсем.
– Ето тук има още една, която е моя. – казала Люси.

– Какви са тези смешни белички неща?
– Този чифт ръкавички принадлежи на Котето Писа Писанка. Трябва само да ѝ ги изгладя – тя сама си ги изпра.
– Ето я и третата ми кърпичка! – възкликнала Люси.

– А какво кисне в легена за колосване?
– Това са нагръдниците за ризите на Том Титмишков – толкова са трудни за оправяне! – отговорила госпожа Тиги-Уинкъл. – Сега, след като приключих с гладенето, трябва да изсуша и тези дрехи.

– Какви са тези прекрасни пухкави неща? – попитала Люси.
– О, това са вълнени палтенца на агънцата от стопанство Скелгил.
– Те могат ли да се събличат? – попитала Люси.
– О да, с Ваше позволение госпожице, погледнете печатите на раменцата. Вижте – има едно от Гейтсгарт, а тези трите идват от Градчето. Винаги се поставят заради прането! – добави госпожа Тиги-Уинкъл.

И тя започнала да окачва най-различни по видове и по размери дрехи – мънички миши палтенца, едно черно кадифено къртиче сако, червения фрак без задната част на Катеричката Бърборко, отеснялата синя дрешка на Зайчето Питър, една пола, на която нямало печат, защото бил изпаднал при прането – и най-накрая кошът се изпразнил!

После госпожа Тиги-Уинкъл запарила чай – чашка за себе си и чашка за Люси. Седнали на пейката пред огнището и странишком поглеждали една към друга. Ръката, с която госпожа Тиги-Уинкъл държала чая, била кафява и набръчкана от водата на прането. По цялата рокля и бонето ѝ стърчали с острия си край навън иглички, така че Люси не смеела да седне близо до нея.

Когато приключили с чая, те завързали дрехите на пакети, а носните кърпички на Люси били прибрани в чистата ѝ престилчица и закачени със сребриста безопасна игла.

После те покрили огъня с торф. Излезли, заключили вратата и скрили ключа под прага.

Тръгнали надолу по хълма – Люси и госпожа Тиги-уигъл с пакетите дрехи!

По целия път дребни животинки излизали от папрата да ги посрещнат. Първи се появили Зайчето Питър и братовчед му Бенджамин!

Тя им подавала техните хубави и чисти дрешки. Всички дребни животинки и птички били много благодарни на скъпата госпожа Тиги-Уинкъл.

И така в подножието на хълма, когато пристигнали до оградата, било останало само малкото пакетче с дрехите на Люси.

Люси прескочила оградата с пакета си в ръка, после се обърнала да пожелае „Лека нощ“ и да благодари – но колко странно нещо! Госпожа Тиги-Уинкъл не изчакала нито благодарностите, нито сметката за прането!

Тя тичала, тичала, тичала нагоре по хълма! Но къде останало нейното боне на къдрички? И нейния шал? И нейната дрешка и полата ѝ?

Колко дребничка изглеждала, колко кафява и цялата покрита с иглички!

Защото! Госпожа Тиги-Уинкъл била не какво да е ами таралеж.

Някои хора казват, че малката Люси била заспала под оградата, но ако това е така – как е намерила чисти трите си носни кърпи, забодени в престилката със сребриста безопасна игла?

Освен това – аз съм виждала онази вратичка от другата страна на хълма, който се нарича Котешки Камбанки, а и твърде добре се познаваме със скъпата госпожа Тиги-Уинкъл!

КРЕДИТ: The Tale of Mrs. Tiggy-winkle, 1905 Beatrix Potter – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, Илюстрации Беатрикс Потър

Всичкитворби