Някъде до Сарагоса живял селянин, който бил много недоволен от своя зет, защото бил смайващо глупав. Каквото подхванел да прави – все наопаки излизало.
– Има ли някой по-глупав от него? – мислел селянинът. – Искам да видя как е по света.
И тръгнал да обикаля Испания. Вървял, вървял и стигнал до едно село. На площада били насядали много хора с кръстосани крака. Поздравил ги и попитал какво правят.
– Не виждаш ли, добри човече – объркахме си краката и не знаем кой крак на кого е? Помогни да се оправим.
Селянинът помислил:
– Имало по-глупави от моя зет! – а на глас казал – Ей сега ще ви оправя.
Вдигнал тоягата си и заудрял с нея по краката им. Всички начаса наскачали си и трудният въпрос се оказал разрешен.
След дълго пътуване, селянинът пристигнал в друго село. В една къща той видял жена, която седяла пред стана, а на пода била изсипала купчина жълтици. Той я попитал:
– Какво правиш?
– В стаята е много тъмно и сложих това злато да ми свети, за да тъка…
– А какво ще ми дадеш, ако ти направя светлина, за да виждаш достатъчно добре?
– Ще ти дам тези жълтици…
Селянинът бил сръчен. Качил се на тавана и направил прозорец на покрива. Слънчевите лъчи изпълнили стаята.
След това взел жълтиците и се прибрал доволен вкъщи.
– Много неща видях! – си казал той – и разбрах, че глупостта на едни е в полза на други.
