Приказка за Фаиз и съпругата му пери

Живял някога един женен мъж, който се казвал Фаиз. Той бил сърдечен, много честен човек, при това невиждано хубав. Веднъж завел стадата си в планината. Там забелязал някакви руини, приседнал под техните сенки и засвирил на флейта.

Скоро се задала девойка, която приближила и седнала до него. Лицето ѝ било толкова хубаво, че красавица като нея никой на този свят не бил виждал. Двамата дълбоко се влюбили и момичето казало:
– Млади човече, аз изцяло съм твоя. Ела с мен у дома в планината.
– Кажи ми, ти коя си? – попитал Фаиз.
– Когато дойде време, ще ти кажа – отвърнала тя, – но това какво те засяга?

Двамата станали и тръгнали заедно. Скоро пристигнали до една красива къща с чудни килими на пода. Множество млади робини стояли в редица с кръстосани ръце на гърдите си. Фаиз и девойката приседнали и заговорили. По някое време тя изпратила да доведат един молла. Когато свещеникът пристигнал, Фаиз се загледал ту в него, ту в девойката и чак сега забелязал, че те не са обикновени хора, а пери.
– О, молла – започнала красавицата, – искам да ме венчаеш за този млад мъж при условие, че той ми е винаги верен. Ако това стане, цял живот ще е щастлив, но ако ме предаде, няма никога повече да ме види и ще затъне в мъки и страдания. Уви, едва ли е възможно човешка рожба цял живот да пази тайна, но нека да видим какво ще стане.

Моллата ги оженил и те заживели радостно и честито. След няколко години им се родили две момчета и бащата осъзнал, че те също са пери. Един ден майката казала:
– О, човеко, ако някому разкажеш за мен, повече никога няма да видиш ни мен, ни децата. Затова те предупреждавам, че не бива да ме предаваш.
– Докато съм жив, никога няма да те предам – заявил Фаиз.

Ала ето, че му домъчняло за земния свят. Връхлетяла го такава мъка, че едва бил на себе си.
– О, пери – рекъл той един ден, – копнея за родния си дом. Позволи ми да се върна и да видя децата си.
– О, рожбо човешка – проплакала тя, – ще идеш и ще съжаляваш. Ще издадеш моята тайна и после никога няма да се видим. Знам това със сигурност, но не искам да страдаш. При все това, знай, че не постъпваш правилно.

Зашепнала тайнствени стихове и незнайно как двамата се озовали на старото място, седнали под сенките на руините със стадата наоколо.
– Е, там ли си, където искаше? – попитала пери.
– Да – отвърнал той.
– Добре. Може да се върнеш в родния си дом и да останеш колкото желаеш, но не забравяй да ме пазиш в тайна. Кажеш ли за мен на някого, между нас всичко е свършено.
Двамата се сбогували и той се спуснал по планинския склон към дома си.

Момчетата му излезли да го посрещнат и той радостно ги разцелувал. Всички роднини и съседи се стекли да го поздравяват.
– Къде беше? – питали един през друг те. – Все в планината ли живя през всички тези години?
А той отвръщал:
– О, бях на едно място.
Изтекли няколко дни. Съпругата пери също заживяла в дома на Фаиз, виждала и чувала всичко, но за хората оставала напълно невидима.

Накрая първата му съпруга не издържала на любопитството и тревогите, които я измъчвали и попитала:
– Кажи ми къде ходи и кой ти даде цялото това богатство и имоти, които притежаваш?
– Жено – отвърнал той, – теб какво те засяга, та питаш?
– Ако ми кажеш – отвърнала тя, – всичко ще е наред. Кълна се, че на никой няма да кажа, но ако не ми отговориш, ще се убия.
– Няма да ти кажа – заявил той.

Дошло време той да се връща. На сбогуване казал на първата си съпруга:
– Жено, аз тръгвам. Можеш да правиш каквото поискаш с богатството и децата ни.
– Ако не ми кажеш къде отиваш, ще изоставя децата – заявила съпругата.
Той се уплашил, че тя наистина ще го направи. Не успял да измисли как да се измъкне от затруднението и признал всичко.

Фаиз постъпил като магаре, защото Бог пожелал той никога повече да не види прекрасната пери. Внезапно се разнесъл глас:
– Невернико, между нас всичко свърши! Нали ти ли казах да не ме издаваш? Сега никога няма да видиш ни мен, ни децата.
После се превърнала в гълъб и отлетяла. Прибрала се у дома и заживяла мирно и честито.

Фаиз се върнал там, където срещнал прекрасната пери за пръв път. Ден след ден чакал, но никой не идвал.
– Не, тя няма да дойде – повтарял си той.
При все това пак обикалял, пак свирел на флейта, пеел и се надявал. Нощем се прислонявал в някой ъгъл на безмълвните руини, свирел и пеел до сутринта. Прекъснал всички връзки със земния свят, напуснал жена си и децата завинаги – не стъпил повече в техния дом. Само пеел и пеел…