В една градина славна зоологическа, в желязна клетка историческа, затворен беше лъв – на зверовете звярът пръв. Във джунглите на Африка уловен и станал роб неволен.
Доведен тук, и затворен здраво, изложен пред любопитството дребнаво на дечурлиги, на слугини, на войници разни – на зяплювци, на хора празни, лъвът се помири със съдбата, стараеше се да се хареса на тълпата. И в тая тясна клетка той беше интересна гледка и нервно правеше разходка с величествена важна лъвова походка.
Или пък с рев гръмовен, страховит, заставаше сред клетката сърдит и дращеше с крака и спомняше си той така за своята оставена родина.
Наоколо народът насъбран се трупаше с внимание, но взимаше, разбира се, почетно разстояние. И тоя горд роб неволен оставаше в душата си доволен от страха и почитта, които му отдаваше света.
Ала един прекрасен ден лъвът остана изумен. Наблизо, срещу него точно, нахално и безочно поставиха кафез – изящно обзаведен, като някакъв палат нареден; макар и малък, дори жалък, но вътре мебелиран с люлки, стълбички, полички, с красиви порцеланови панички и чудновати някакви предмети. Наредено, че просто свети.
„Навярно тук ще турят трон за някакъв небивал фараон“ – помисли си лъвът с въздишка.
Но отведнъж съгледа той, че скача там мишка.
– На що прилича пък това! – Лъвът свирепо изрева. – Навярно груба подигравка? Та няма ли кафез да правят и за мравка?!
И ето че след ден, след два, лъвът видя това, що никога не е мислил, откакто тук е бил.
3апочна да приижда пак, както дотогава, тълпата любопитна, многоглава. И трупаше се тя с безкраен интерес там около изящния кафез, където скачаше едно мишле – нищожно, мъничко, с тънко опашле.
Що правеше това създание жалко, тази твар нищожна, сива, по-малка от луличка миризлива? Играеше, подскачаше, пълзеше или пък орехче гризеше.
Но то предмет бе на внимание и всички проявяваха старание да дойдат близичко до него и питаха с ласкание:
– Де го, де го?
И хвърляха му лешници, зърна стафиди, някоя кора и даже викаха „ура“.
И никой не поглеждаше към гордий лъв, на зверовете царя пръв. Хвана го срам, като видя това. Той вдигна гривеста глава нададе страшен рев, презрителен към панаира унизителен, към таз тълпа дребнава, която не разбираше що е позор, що – слава.
КРЕДИТ: „Преходна слава“ – Елин Пелин; КОРИЦА: етикет от рекламни кибритени кибритени кутийки, Полша 1960.
