Полска приказка

– Какъв е тоя шум тука – обади се веселият щурец, притиснал под мишница малката си цигулка – да няма панаир или почва сватба?
– Ти все веселби сънуваш – сопна му се из навалицата една мравка. – Чудо стана тая вечер. Само че и на мен ми пречат, та не мога да видя.

И наистина, на полянката се беше насъбрал всичкият полски народ. Тук бяха калинките-малинките, паячетата, мравките и всички полски буболечки. Те се блъскаха, натискаха се и всеки искаше да отиде по-напред, за да види чудото. Даже една светулка се беше изкачила до върха на един синчец и оттам светеше с малкото си фенерче.

– Но какво има най-после – опита се да си проправи път щурецът, ала насъбралите се го изблъскаха с лакти.
– Какво току се навираш? – скара му се един охлюв. – Не виждаш ли, че тук има деца, ще стъпчеш някое.

Но щурецът не се отчайваше. Настъпеше ли някого по крака, той сваляше шапка и учтиво казваше: Моля, извинете!

Някъде напред се носеше сърдитият глас на стражарите-скакалци, които пазеха реда и отпъждаха тълпата:
– Не се натискайте, господа!
– Една звезда паднала – чу щурчето наблизо таен разговор. Говореше дебелата госпожа жаба с братовчедката си, старата гущерка. – Паднала и се залепила върху дрехата на магарешкия бодил.

Щурчето разбра, че говорят за чудото и наостри уши.
– Звезда ли, почитаема госпожо – попита учтиво то, – истинска звезда?
Гущерката го изгледа отвисоко и счете за унизително да му отговори.
– Да, съседке – продължи разговора си тя с госпожа жаба, – една чудна звезда, такава, каквато дори и в небето няма.
Околните слушатели погледнаха към небето. Щурецът използва затишието да се промъкне още по-напред.

Изведнъж то остана като вцепенено. Пред него беше чудото.
Всред зелената поляна се издигаше магарешкият бодил, – обикновен бодил като всички други полски бодили, – но сега той толкова много се надуваше, че можеше да се пръсне от гордост.
Върху неговите листа светеше нещо чудно, нещо, което караше полските жители да гледат с отворени от учудване уста.
На листата бе паднала една звезда. Тя стоеше върху гордия бодил и всеки миг блясъкът ѝ ставаше ту светло-сребърен, ту зелен, син и жълт, ту отново добиваше сребърен цвят.

Това беше звезда, сто пъти по-хубава от небесните звезди.
– Каква свежа красота, каква мила хубост! – говореше госпожа Гущерка и бършеше с кърпичка очите си, насълзени от умиление.
– Но това е чудо на майката земя – въздишаше охлювът.
– Просто, как да кажа, божествено – обаждаше се трети.
– Трябва да се напишат за него стихотворения и да се измисли глас за песен.
– Трябва…
И всеки се надпреваряше да изказва възторга си от неописуемото чудо.
– Гледайте, гледайте, звездата започна да потъмнява – извика глупавият щурец.

И наистина, в един миг тя изгуби всичкия си блясък и се обърна в проста капка вода. Това не бе звезда, а една росна капка. Тя получаваше светлината си от месеца, който сега се беше скрил зад един облак и тя не можеше повече да блести.

Когато подухна вятър, росната капка се отрони и една жадна тревица я изпи на един дъх.