Подарък от Нил

Един ден в двореца на фараон Снефру пристигнала млада девойка на име Мутемуйи. Тя била изпратена от баща си като подарък заради величайшето благоволение на могъщия владетел. От този ден нататък щяла да живее в палата.

Скоро Мутемуйи станала любимка на придворните дами. Макар че не била особено красива, тя била забележително честна и мила. Когато Заджамънку – върховният жрец на фараона, научил за новодошлата, сам дошъл да се запознае с нея и да послуша как пее и свири на арфа.

Същата вечер, според обичая, Заджамънку трябвало да вечеря с фараона. Докато се хранели, жрецът споменал младата Мутемуйи и казал няколко добри думи за нея. По онова време великият Снефру имал много грижи и съвсем малко хора, на които да се доверява. Затова заповядал да доведат новото момиче, за да се разведри с малко музика.

– Здраве и дълъг живот, велики фараоне – с топъл мек глас поздравила Мутемуйи на влизане в стаята.
Фараонът забелязал, че ръката, с която носи арфата, трепери.
– Не се страхувай, Мутемуйи. Повиках те да ми посвириш и попееш, за да разсееш тревогите ми.
Снефру се отпуснал на своята лежанка, а музиката на Мутемуйи му донесла огромно облекчение.

Вечер след вечер викали девойката да свири на фараона и полека-лека тя надмогнала страха си. Мутемуйи се грижела всеотдайно за него, привързала се и очаквала с нетърпение техните срещи. И за двамата нейната музика била самата радост.

Вечерните им срещи се заредили една след друга седмици и месеци. Фараонът започнал да споделя тежките си грижи, а момичето слушало и му давало добри съвети. Всяка вечер, докато луната ярко греела над Нил, Снефру и Мутемуйи разговаряли.

Фараонът разбрал, че Мутемуйи е и умна и честна. Повечето му поданици, в стремежа си да му се харесат, казвали онова, което мислели, че фараонът иска да чуе. Мутемуйи казвала винаги истината.

Един ден от далечен град на великото Египетско царство пристигнала лоша новина. Снефру трябвало незабавно да замине, а Мутемуйи останала да го чака в палата.

Когато се завърнал, отишъл да види своята приятелка и я заварил слаба и бледа. Фараонът извикал личния си готвач и му наредил да приоготви най-отбрана храна за момичето.
– Трябва да ядеш, за да се оправиш. Виждам, че много си тъгувала за мен, но аз се върнах – казал Снефру, докато я хранел със собствените си ръце.
– Здраве и дълъг живот, велики фараоне, но аз не мога да ям. Вярно е, че тъгувах ужасно за Вас, но ми липсва и моят предишен живот. Копнея за реката, в която някога газех боса и планините, из които бродех сама. Тази прекрасна храна има вкус на пясък в устата ми, а въздухът в тази стая ми се струва като въздух в гроб.

Мутемуйи казала всичко това, защото било истина, макар и да се страхувала, че фараонът може да се обиди.

Снефру се ядосал. В гордостта си помислил, че тъгата ѝ за предишната свобода е по-голяма, отколкото за него. Рязко се изправил и безмълвно напуснал стаята.

Вечер след вечер фараонът прекарвал самотен. Той престанал да се среща с Мутемуйи, но не пожелал да ѝ дари свободата, защото се страхувал, че ако ѝ позволи да замине, ще я загуби завинаги. Дълбоко в сърцето си усещал, че вече я губи.

Дните се точели влажни и знойни. Слънцето печало безмилостно, а из целия царски палат лениво бръмчели мухи. На Снефру хорското бърборене започнало да наподобява досадно птиче цвърчене, което не казва нищо по-мъдро от прасе на стопанин.

Един ден фараонът извикал Заджамънку.
– Приятелю – обърнал се той към своя пръв жрец, – храната в устата ми има вкус на пясък, а въздухът в двореца ми се струва като в гроб. Хората наоколо цвърчат като птици и не могат да измислят нищо, с което да разведрят своя фараон.

Заджамънку бил мъдър човек. Той знаел за голямото приятелство между Снефру и Мутемуйи. Въпреки че фараонът не споменал нейното име, жрецът разбирал добре какво тежи на сърцето му.

– Мир и дълъг живот, фараоне – отвърнал той. – Щом въздухът Ви се струва тук като в гроб, излезте навън. Заповядайте да подготвят Вашата ладия и поемете по хладните води на Нил. Нека двайсет хубавици да гребат, а една да ръководи плаването с песен. Ще видите птиците, които гнездят по реката, тучните зелени поля и кръшните тръстики по бреговете. И тогава може сърцето Ви да намери покой.
– Колко мъдър съвет, Заджамънку! Ще постъпя така, както ми казваш.

Заджамънку наредил да приготвят царската ладия с гребла от абанос, украсен с електрон. Поръчал нови туники на хубавиците, които ще гребат, а косите на всяка украсили с цвете, изковано от  мед.

За Мутемуйи, която щяла да управлява ладията с песента си, сам фараонът поръчал туника, извезана със злато. А за косата ѝ – лотосов цвят, направен от злато и със сърцевина от безценния син камък лапис лазули. Когато всичко станало готово, пожелал сам да ѝ занесе красивите подаръци.

Щом Мутемуйи го видяла, надала радостен вик, защото толкова много ѝ липсвал. А той поднесъл своите дарове с думите:
– Мутемуйи, ти не може никога да ме напуснеш, защото си моят най-верен и предан приятел.

Нежен бриз повявал над Нил. Хубавиците, които гребели с веслата, били силни и стройни. Мутемуйи управлявала лодката, а нежната ѝ песен сякаш галела душата на фараона.

И ето, той наистина видял как птиците гнездят по Нил, колко зелени са полята и колко грациозно се извиват тръстиките по брегове. Видял как бузите на Мутемуйи зарозовяват под жарките лъчи и сърцето му най-сетне намерило покой.

Може би всичко щяло да си остане така, ала внезапен порив на вятъра грабнал златния лотус от косата на Мутемуйи.

Девойката спряла да пее и жално заплакала, докато гледала как ценното цвете потъва в дълбоките води на Нил. Без песента, която задавала ритъм на гребците, жените не можели да продължат и лодката спряла.
– Не плачи, Мутемуйи. Пей и управлявай лодката, а аз ще ти дам сто златни цветя, когато се върнем – извикал Снефру.
– Здраве и дълъг живот, фараоне. Аз не искам сто златни цветя, а само онова, което получих в деня, когато ме нарекохте свой най-верен и предан приятел.

Когато Заджамънку забелязал, че лодката е спряла, попитал разтревожено какво става и Снефру разказал за случилото се.
– Мир и дълъг живот, фараоне – отвърнал Заджамънку. – Ще сторя всичко по силите си, за да върна цветето на момичето. За мен това не е трудна магия.

Заджамънку зашептял магически думи, въздухът натежал и всичко притихнало. В миг могъщият Нил се разделил на две по средата като гранит под длетото на каменоделец. Върховният жрец издигнал своя магически жезъл, блеснала светкавица и Ах! – двете половини на реката без да спират да текат, започнали да се издигат във въздуха.

Ладията на фараона се люшнала леко във въздуха и като птица кацнала върху дългата ивица речно дъно под тях. От двете им страни водите на реката се издигала толкова високо, сякаш стигали до самото небе. Всички се изплашили от тези високи водни стени, държани единствено от жреческото заклинание. Дори фараонът наблюдавал водните стени слисано.

Единствена Мутемуйи не обърнала внимание на това чудо – нито се уплашила, нито се смаяла. Щом мернала златния отблясък върху сухото речно корито, бързо скочила от ладията. Хукнала към златния лотус, грабнала го и се върнала обратно.

Заджамънку смъкнал своя жезъл и започнал да мълви ново заклинание. Ладията бавно се издигнала нагоре, а водата се върнала на предишното си място. И ето – ладията на фараона отново се полюшвала по спокойните води на Нил, сякаш нищо не се било случило.

Мутемуйи погледнала Снефру и той прозрял, че обичта ѝ към него е дълбока и искрена. Това приятелство било безценен дар за сърцето му и най-сетне разбрал, че няма нужда от клетка, за да го пази.
– Златният лотус, който спаси, завинаги ще остане символ на моята обич към теб – казал фараонът на Мутемуйи. – Виждам искрените и дълбоки чувства, които изпитваш към мен. Затова ти дарявам свободата и къща в близост до палата. А приятелството ни ще продължи дълги години.

Мутемуйи напуснала царския палат и заживяла в новия си дом. Нейната мъдрост и доброта били прочути и много хора започнали да я търсят за успокоение или съвет. Девойката заживяла богато и честито, но до края на дните си не носила друго украшение, освен златния лотус на Снефру. И завинаги останала неговият най-верен и предан приятел.