Хитра е Лиса, ама и Петльо не е глупав. Лиса гледа само с хитрост и лукавство нещо да добие, а Петльо върши всичко открито, направо. Лиса в тъмна нощ излиза и тръгва по плячка, защото е разбойник и хайдутин.
А Петльо от полунощ отправя очи към изток и гласа си чисти, та с песен да срещне слънцето – небесния цар лъчист. Затова всички гонят и проклинат Лиса, а за Петля чест и хвала правят.
И затова още повече го намразила Лиса, та започнала на всяка стъпка да го следва.
Веднъж Петльо решил да иде в гората да се поразходи. Лиса го проследила. Тя се скрила зад един храст на три пътища на кръстопът – любимото място на Петля.
Само че Петльо не е тъй прост, както мислила Лиса. Без много-много да надзърта, съгледал той лисичата опашка жълта. Скочил на едно дърво, кръкнал гласно и викнал ясно:
– Ку-ку-ри-гу-у-у!
Лиса посрамена се почесала зад ухото. Какво да направи? Такъв юнак! Що може да му стори! „Най-добре с някоя хитрост да го сваля от дървото, да го надлъжа някак – мисли Лиса.“
Тя тихо приближила към дървото и почнала да се умилква:
– Здравей, Петльо Герест-Златоперест!
– Здравей, Лисо-Лисано-Златоопашано! А откъде накъде презимето ми знаеш?
– Е, миличък, твоят род е знаменит. Кой ви не знае вас? Пък аз скитница нещастна, само една душа имам прекрасна.
Ти пазиш добре оскубаните твои кокошки квачки, но те не те почитат никак, осмиват те и търсят си играчки. О, как би ти живял у мене! Милвала бих те по цял ден, чистила бих ти царската корона, подбрадичка бих ти чесала и златните перца гледала, едничко по едничко бих ги чистила. Аз само доброто ти желaя. И съвети бих ти дала за добро, поучила бих те и в пътя прав упътила разумно-умно.
И ето Петльо, който не знаел що е лъжа, пред измамата и подлостта да се запази не можал. Повярвал на коварната реч и ето го, от клон на клон, той слиза веч.
И Лиса го дочаква със затаен дъх, хвърлила се върху него зле и разхвърчал се пух…
– А, грешнико, най-после ми падна – изръмжала тя. – Сега ще отговаряш пред мен за всичко лошо, що си сторил!
– Ах, Лисо сладкодумна – заговорил Петльо, – княгиньо светла, ти, нечувана умница, на всички зверове кумица. Ела да те заведа у дома, стани невеста моя мила, аз ще ти устроя пир нечут и в твоя царствен скут ще сложа в дар всичките кокошки. И после с теб ще заживеем дружно в гората. И тогава… Навред ще гръмне нашата слава!… Тъй, тъй! Ти всякога при мене ще бъдеш сита и честита.
Тези думи трогнали Лисана. До сълзи се зарадвала тя. Каква необичайна любезност!
– Ах, Петльо мой, ти си бил тъй добър и нежен, и мил. Да вървим по-скоро за кокошките и после лесно ще си заживеем чудесно – рекла Лиса…
А в себе си помислила: „Нека ме заведе при своите кокошки – ще ги изям до трошка кокошка по кокошка, а него най-отгоре придатка за доядка“.
Отворила Лиса лапи, пуснала Петльо. Той пухнал с криле и хвръкнал на дървото.
– Ку-ку-ри-гуу, глупава Лисо! Ти мислиш мен и моите кокошки знатни за глупци чудати.
Лиса щяла да пукне от яд.
– Какво е това! – казала си тя. – В края на краищата пак аз излъгана останах.
КРЕДИТ: „Петльо и Лиса“; АВТОР: Елин Пелин; ИЛЮСТРАЦИИ: Вадим Лазаркевич;
