Петер Бедняка

Някога, много отдавна, живял един човек на име Яко Петер, който бил тъй беден, че нямал даже две стотинки една о друга да отрие. Дрехите му били парцаливи, ботушите му взели-дали, а къщичката му – просешка колиба, в която и куче не би живяло. Бедният Петер имал един единствен приятел на този свят – една голяма лисица, на име Ренар Червения, наречена така заради цвета на козината ѝ.

Един ден Петер обикалял пътя с надежда да намери изхвърлена храна, която да става за вечеря и не щеш ли – срещнал Ренар, който пък отивал да огледа едно стопанство, защото бил дочул, че там имало няколко добре охранени кокошки.
– Как си, Петер? – поздравил Ренар. – Днес изглеждаш толкова нещастен! Какво ти се е случило?
– Имам лош късмет – унило отговорил Петер. – Днес намерих само два зелеви кочана и полуоглозган кокал и за да е нещастието ми още по-голямо, се оказа, че мозъкът на кокала го няма.
– Защо се храниш с такива неща? – попитал Ренар с погнуса.
– Виж мен – и аз съм беден колкото си ти, и въпреки това живея от даровете на земята! А как постигам това, Петер? Използвам своя ум и разум! Зарадвай се приятелю, скоро ще станеш богат човек, защото аз ще се захвана за тая работа със собствените си ръце.

Ренар държал на думата си. Същия ден той отишъл в кралския палат и попитал може ли да заеме една мярка с големина един бушел. Молбата била тъй необичайна, че всички много се учудили. Новината бързо се разнесла и стигнала до самия крал, който изпратил да повикат Ренар при него и сам го попитал защо му трябва такова нещо.
– Работата е там – отговорил Ренар, – че близък мой приятел, именитият господар Яко Петер е пристигнал с огромно количество пари и иска да ги измери.
– Добре, добре – казал Краля. – Може да получиш мярката, но държа да я върнеш обратно, щом станете готови.

Излязъл Ренар с мярката и вечерта залепил на дъното ѝ няколко монети с малко мас. На сутринта я върнал обратно в двореца като съобщил, че мярката не е достатъчно голяма и поискал по-голяма?
– Ако трябва да меря парите с тази – добавил той, – ще трябва цял месец да се занимавам с това.
– Този твой приятел май е изключително богат – казал кралят. – Я да видя, какво му беше името? Лорд Яко Петер? Сякаш не се сещам за владетел с такова име в царството ми.
– Моят знатен приятел е от чужбина – с охота заразказвал Ренар – и съвсем отскоро е в страната. Има намерение да отдаде почест на Ваше Превъзходителство, защото е решил да поиска ръката на дъщеря ви.
– Това определено е нещо, за което трябва да помисля – отговорил Краля, – но междувременно ще се радвам да дам на твоя приятел аудиенция.

Ренар си тръгнал от двореца и със задоволство разказал на Бедняка Петер всичко, което се било случило.
– Тази работа вече е опечена – казал той. – Ти ще се ожениш за принцесата и на сватбата ще седиш до дясната ръка на Краля!

Петер погледнал надолу към своите дрехи, които били съвсем съдрани и направил гримаса.
– Изглеждам баш като изтънчен господар! – казал той. – С пръсти щръкнали от пробитите ботуши и с дупките по панталоните.
– Това няма никаво значение – отговорил Ренар. – Остави всичко в ръцете ми и нещата ще се наредят.

На следващия ден, когато настъпило времето двамата да отидат на посещение в палата, Ренар казал на приятеля си:
– Слушай много внимателно това, което ще ти кажа. Близо до двореца, насред пътя има една огромна кална локва. Искам, когато стигнем, да се спънеш и да цопнеш право в нея. Недей да вършиш нещата наполовина! Скачай право в калта и хубаво се овъргаляй от главата до петите!
– Но защо? – попитал Петер
– Няма значение защо. Ще направиш всичко, както аз ти казвам!

Бедняка Петер свършил всичко, както му било казано от край до край. Щом стигнали до локвата, той се престорил, че се подхлъзва – паднал право в нея и целия се покрил с дебел слой черна кал. Щом Ренар видял белята, която станала, се разкрещял отчаяно и пазачите на кралските палати, които видели какво се случило дотичали, за да предложат помощта си.
– Паднахте ли? – попитал един от тях учтиво.
Петер триел от устата си калта и не можел да говори, но лисицата ядосано се разкрещяла:
– Разбира се, че падна! Да не мислиш, че сам седна в локвата за свое забавление. Недей да стоиш така и да ме зяпаш, ами хуквай към палата и ни донеси чисти дрехи, защото това е Лорд Яко Петер, който има среща с Краля. И внимавай! – добавил след тичащия към палата пазач. – Донеси ми дрехи, които са достойни за богатство на моя господар или зле ще си изпатиш!

Пазачите отишли право при Шамбелана и му разказали за катастрофата. Само след няколко минути се върнали с прекрасна златотъкана дреха, обшита със скъпоценни камъни. После отвели Петер в баня, за да се изкъпе и поднесли новите му дрехи. За нещастие Шамбеланът бил забравил да донесе обуща, та пръстите на Петер стърчали от ботушите навън под разкошната премяна.

– Няма значение – казал Ренар. – Ще държиш краката си така, че да не се виждат – и го повел към Краля, който захласнат гледал именития си гост.
– Кажи ми – се обърнал към Ренар след като разменили поздрави, – защо приятелят ти не спира да оглежда дрехите си. Човек ще си помисли, че не е свикнал с тях!
При тези думи Ренар се усмихнал:
– Всъщност, Ваше Величество, той наистина не е. Тези дрехи са от вашия собствен гардероб, защото за нещастие моят господар падна в локва и изкаля своите. Тази дреха, разбира се, е достатъчно добра, но моят господар е привикнал към много по-фино облекло. Залагам сто жълтици, че в момента мисли, колко бедно е облечен! Прав ли съм, скъпи господарю? – добавил той като се обърнал към Петер.
Петер се усмихнал и кимнал с глава и нямало повече въпроси, но по пътя за вечерята Ренар използвал възможността да предупреди приятеля си да не прави други грешки. Но не напразно хората са казали – от свинско ухо копринена торба не става.

Седнали на масата и щом Петер видял златните чинии, деликатните кристални чаши и красивите свещници, разтворил широко очи и възкликнал от удивление.
– Какво има сега? – попитал Краля и внимателно се вгледал в него.
– Прося извинение, Ваше Величество – казал Ренар.
– Моят приятел е пренапрегнат, защото не познава Вашите традиции. В собствения му палат, нали разбирате, той е свикнал на голям разкош и например чинии като тези в дома му се поднасят само на слугинските трапези. Хайде, хайде, господарю – добавил той като потупал Петер по рамото. – Ще разберете колко хубав е простичкия начин живот. Спартанска трапеза, господарю, Спартанска трапеза! Петер пребелил очи и се усмихнал пак, преди да започне със завиден апетит да се храни с вкусната храна, отрупала масата.

„Този владетел наистина има огромно богатство – мислел си Краля. – Вярно е, че има малко странни маниери, като да сърба сос с ножа си, но какво значение имат дребните неща! Чужди страни, други обичаи! Толкова добра е тази поговорка!“

След вечерята Ренар заговорил за сватбата на Петер с дъщерята на Краля и Кралят дал своето съгласие. Той помолил Ренар и неговия приятел да гостуват в палата му до церемонията и ги настанил в прекрасни стаи. Една седмица по-късно Принцесата и Петер се оженили.

Бедният момък не можел да повярва на късмета си, когато се изправил пред олтара, облечен в разкошни дрехи. Единственото, което можел да направи е да впери очи, все едно е омагьосан и се наложило Ренар да го ощипе, за да изкаже навреме своите брачни клетви.

След венчавката било подготвено богато угощение, на което били поканени всички най-велики и богати владетели от царството. После пристигнала кралската каляска, която да отведе младоженците в двореца на Петер. Ами сега? Замъкът на Петер била една порутена колиба в края на гората. Той се разтреперил от страх, като си помислил какво ще каже Принцесата когато види каления под и мебелите там – един стол без облегалка, една стара маса и купчина съчки, застлани с изпокъсани чували за легло.

Можел ли Ренар да се справи и с тази трудност?

Разбира се, че можел! Отправила се на далечен път каретата, начело с Ренар и докарала целия кортеж пред вратите на един омагьосан замък, който хитрата лисица заела от феите в гората. Лорд Яко Петер и неговата булка живели щастливо там дълги години. Имали шест деца – три момчета и три момичета, а Ренар бил приятел с всички.