Петел и лисица

Преди много години в богат стопански двор живял един Петел. Той много се гордеел със себе си, и не без основание, защото бил наистина добре охранен и красив. Нищо по-изтънчено от него нямало наоколо – той крачел, сякаш марширува, като поклащал глава на всяка стъпка. Имал прекрасен ален гребен и синьо-черна перушина, изпръскана със злато, която бляскала като брилянт на слънчевата светлина. Било същинска радост за очите да го гледаш. Нищо чудно нямало в това, че неговите двадесет съпруги го гледали с възхищение. Те го следвали на всяка крачка и не възразявали, когато ги избутвал и отмъквал най-хубавите червеи или зрънца за себе си.

Петелът много се гордеел с външния си вид, но притежавал още нещо, с което бил дори по-горд. Гласът му! Бил прочут певец – кукуригал силно, кукуригал тихо, умеел да издава дълбоки звуци като орган в църква или да пее пронизително като тромпет. Всяка утрин скачал в ранни зори от пръта на земята, издигал се на пръсти, протягал врат, затварял очи и запявал толкова силно, че разбуждал хората и от съседната енория. Това било любимото му занимание, но какво да правиш – това е то петльовата природата.

В близката горичка живеел Ренар Лисицата, който често с копнеж се взирал в охранената птица. При мисълта за нея, устата му се пълнела със слюнка. Опитал сума хитрини, за да хване хубавецът за вечеря. Един ден лукавият лисунгер се притаил в храсталака до градината и търпеливо зачакал Петела да мине наблизо.

И скоро той се появил – клъвнал тук, клъвнал там, влязъл през портичката в градината и застанал точно пред храстите, където се спотайвала лисицата. Една пеперудка хвръкнала край него и той се канел да претича оттам, но в последния миг мярнал черната муцуна на Ренар Лисицата и хитрите внимателни очи, вперени в него. С крясък отскочил настрани и кацнал на стената тъкмо навреме.

Тогава Ренар Лисицата се изправил на крака.

– Не бягай, скъпи ми приятелю – казал с меден глас. – За нищо на света не бих ти навредил. Знам, че твоят род не ме обича, но не разбирам защо! Жалко е, че трябва да се крия, за да слушам сладките ти песни. Няма друг петел в околността с такъв прекрасен глас и отказвам да повярвам на злобните приказки, които се разнасят за теб.
– Ха, за какво става дума? – попитал Петела от безопасно разстояние и погледнал лисицата с глава, обърната на едната страна. – Какво се говори?
– Ами – продължил Ренар, като пристъпил крачка напред, – говори се, че можеш да пееш само с отворени очи. Приказват, че ако си затвориш очите, чистият ти глас се превръща в немощно пиукане. Но разбира се, аз не вярвам в това. Явно е, че тези приказки са чиста проба завист.
– И аз така смятам – ядосано изкрякал петелът. – Разбира се, че пея със затворени очи! Та аз не кукуригам по никакъв друг начин. Ето виж – ще ти докажа!
При тези думи той се вдигнал на пръсти, опънал врат и затворил очи. Тъкмо да изкукурига, когато Прас! Лисицата скочила отгоре му и го сграбчила със зъби!

Настанала страшна олелия! Клетият петел пляскал с криле и се борел, докато Ренар търчи с него. Кокошките хукнали из двора, закрякали, закудкудякали. Стопанката готвела в кухнята и когато чула шума, изскочила навън с точилка в ръката. Щом видяла лисицата с петела в устата, хукнала след тях и се развикала.

Ратаите изскочили от плевнята с вили, лопати и колове в ръце. Ведно се смесили виковете на мъжете, квиченето на прасетата, цвиленето на конете и мученето на кравите – да не споменаваме крякането на кокошките и виковете на стопанката. Всеки би помислил, че настъпва краят на света.

Лисицата се изплашила, но не колкото петела, който осъзнал, че само с хитрост може да спаси живота си.

– След минутка ще ни хванат – казал той на Лисицата. – Ще убият и двама ни с един изстрел. Защо не им извикаш, че съм тръгнал с теб по свое  желание?
„Добра идея!“ – рекъл си Ренар и отворила уста да извика, ала отхлабил хватка около врата на птицата. Умният петел това и чакал – изметнал се, пляснал с криле и се освободил. Литнал бързо и кацнал в клоните на близкото дърво.

Ренар Лисицата разбрал, че няма да го хване, погледнал назад и видял, че преследвачите застрашително приближават.
– Щеше да е по-добре да бях мълчал.
– Така е – отвърнал Петела докато си оправял раздърпаната перушина. – И за мене щеше да е по-добре да не бях мижал.