Папагалът на императора

Един ден папагалът на император Карл Велики избягал от клетката си и никой не успял да го намери. Знаменитият владетел бил силно привързан към своя папагал, защото бил прекрасна птица и умеел да говори. Затова обявил богата награда за онзи, който го намери.

На следващата сутрин един селянин сполучил да го хване.
– Какъв голям късмет, че ще видя императора – си казал той – и на всичко отгоре знам, че ще ме поздравят.
Без да губи време, той разказал какво се случило на Каролин, жена му, за да уточнят какво да облече и как трябва да се държи в двора.

Решил да тръгне идната неделя. Изчеткал сватбения си костюм и пременен в най-хубавите си неделни дрехи, с лъскави ботуши и с шапка като капа на комин, той поел с папагала към фламандския град.

Щом пристигнал в Гент, с твърда крачка влязъл в двореца. Изведнъж силен глас го спрял:
– Селянино, спри! Да не си посмял повече и крачка да направиш!

Това бил капитанът на охраната, който искал да попречи на нашия герой да влезе. Но не било лесно някой да обуздае селянина и той важно отговорил:
– Искам аудиенция с императора.
– Ти пък какво имаш да му казваш? – попитал капитанът.
– Аз нося папагала на императора – отговорил селянинът и с гордост отгърнал сакото си на една страна, за да покаже клетката с птицата.
– О-о, това малко променя нещата – отговорил капитанът, който знаел, че императорът търси папагала и ще даде щедра награда на онзи, който го намери. – Въпреки това – продължил той, – аз няма да ти позволя да влезеш, ако не обещаеш да ми дадеш половината награда.
– Съгласен съм – казал селянинът и влязъл вътре.

Когато се изправил пред императора, му връчил папагала толкова изтънчено, колкото могъл. Императорът, преизпълнен с радост, че получил обратно красивата си птица, наредил да се плати наградата на селянина. Но нашият герой попитал:
– Бихте ли ми позволили да направя друго предложение?
– Разбира се – отговорил императорът, – поискай каквото желаеш.
– Благодаря Ви, но вместо да ми давате пари, аз Ви моля да ми ударите два юмрука.

Императорът и всичките придворни в залата много се учудили, а после избухнали в бурен смях. В началото решили, че човекът се шегува, но като видели, че е много сериозен и настойчив, императорът изпълнил молбата и му ударил два юмрука.

Дребният селянин се поклонил с дълбоко уважение и напуснал залата с усмивка. Дори когато доста се отдалечил се чувал още бурния смях на двора. Той с безразличие прекрачил входната порта на двореца, очевидно съвсем забравил каквото обещал на капитана на охраната.
– Ехей! Добри човече – извикал капитана, – накъде си се забързал?
– Прибирам се вкъщи – отговорил той.
– Добре, но не си ли спомняш, че ми обеща половината награда заради това, че ти позволих да влезеш в двореца?
– Вярно че ти обещах – казал селянинът и като се обърнал, ударил толкова силно капитана, че му се видели звезди посред бял ден.

Оставям ви сами да си представите беса на капитана.
– Измамнико, негоднико! – крещял той. – Ще те смачкам заради това! Арестувайте този долен човек! И го заключете в затвора!

Но селянинът нямал намерение да се остави да го водят като агне на заколение. Ритал и се борел яростно и вдигнал такава страшна врява в стаята на охраната, че чак императорът я чул.

Скоро владетелят пристигнал и онемял като разбрал, че селянинът имал дързостта да удари висш офицер в лицето. Това било прекалено! Императорът казал на селянина колко сериозно нарушение е да се подиграва с авторитета на охраната.
– Ваше Величество – казал добрият човек, – аз по никакъв начин не съм оскърбявал авторитета на охраната.
– Хайде, хайде – казал императорът, – как смееш да отричаш, като си си позволил да удариш капитана?
– Ваше Величество, аз направих това заради собствената му молба – отговорил с хладен глас човекът.
– Какво искаш да кажеш?
– Ваше Величество, за да получа право на аудиенция с Вас, аз трябваше да обещая половината награда на капитана. Не получих ли награда два удара от Вас и нямам ли право да му дам един от тях, ако той си я поиска? Това е цялата история, а сега нека сам Ваше Величество отсъди.

Щом чул думите му, императорът се обърнал към придворните си и им казал:
– Виждам, че този селянин е благословен с рядко срещан ум и може да ни е от помощ в държавните дела.

Нашият герой се върнал у дома си и след няколко дни бил призован отново в двора да поеме важен пост. Капитанът на охраната, напротив, бил разжалван и опозорен.