Палечка

Имаше някога една жена, която много искаше да си има детенце, но не знаеше откъде да го вземе. Накрая отиде при една стара вещица и рече:
– Толкова искам да си имам детенце, ще ми кажеш ли откъде да го взема?
– Да, май мога да ти помогна! – отвърна вещицата. – Ето ти зрънце ечемик, но то не е като тези, дето растат по селските ниви или пък онези, дето кокошките кълват. Само го засей в една саксия и после гледай!
– Благодаря! – отвърна жената и плати на вещицата дванайсет скилинга.

Върна се у дома и веднага пося зрънцето – в миг израсна хубаво цвете, съвсем като лале, но със затворени листенца, сякаш още е пъпка.
– Колко хубаво цвете! – възкликна жената, целуна красивите жълточервени венчелистчета и със силен пукот цветето се разтвори.
Да, наистина беше лале, но вътре в средата на зелен стол седеше съвсем малко момиченце, изящно и прекрасно, не по-високо от палец и затова я нарекоха Палечка.

Красиво лакирана орехова черупка ѝ служеше за люлка, сини венчелистчета от теменужки за постелка и розов листец за завивка. Тя спеше там нощем, а денем си играеше на масата – жената бе поставила чиния, опасана с венец от цветя с потопени стъбла във водата. Във водата плаваше голям лист от лале, на който седеше Палечка и плаваше от единия до другия край на чинията. За гребла ѝ служеха два бели конски косъма. Всичко изглеждаше чудесно. Тя можеше и да пее, при това тъй омайно както никой друг.

Една нощ, както си лежеше в хубавото легълце, една гнусна жаба се промъкна през счупеното стъкло на прозореца. Каквато си беше грозна, едра и влажна, скочи право на масата, където Палечка спеше, покрита с розовата си завивка.
– Ех, че хубава булка за моя син! – зарадва се жабата, грабна ореховата черупка, в която спеше Палечка и изскочи с нея в градината.

Жабата живееше в мочурливия край на един широк поток със своя син. Ох, та той беше по-грозен и от майка си:
– Ква-ква-квак! – беше единственото, което успя да каже, когато зърна красивото момиченце в ореховата черупка.
– Спри да квакаш, че ще я събудиш – пресече го старата жаба – и може лесно да избяга, защото е лека като лебедов пух. Ще я оставим върху един лист водна лилия в реката. Каквато е малка и лека, за нея той ще е същински остров. Оттам няма как да избяга, а през това време ние ще стегнем гостната стая долу, под калта, където двамата ще живеете!

В реката растяха много водни лилии с широки зелени листа, които сякаш плаваха по водната повърхност. Но най-големите листа растяха по-далеч от останалите и старата жаба доплува там с ореховата черупка, в която още спеше Палечка.

Рано сутринта горкото дребосъче се събуди и щом видя къде е, заплака горчиво, защото отвред го заобикаляше вода и не можеше да стигне до брега.

През това време старата жаба седеше на дъното в калта и разкрасяваше гостната стая с тръстика и лютичета за новата снаха. После заплува със сина си към лилиевото листо, където беше Палечка – искаха да вземат красивото ѝ легълце и да го занесат в сватбената стая, преди самата тя да иде там. Старата жаба се поклони ниско и рече:
– Това е синът ми, той ще ти стане съпруг и ще заживеете весело и честито там долу, в калта!
– Ква-ква! Ка-ка-ка! – беше единственото, което синът ѝ успя да добави.
После двамата взеха спретнатото легълце и отплуваха с него, а Палечка остана да плаче сам-сама на зеленото листо, защото не искаше да живее с грозната жаба, нито да се венчае за нейния отвратителен син.

Рибките, които плуваха във водата, забелязаха жабата и чуха какво казва, затова подадоха главици да видят малкото момиченце. Щом я зърнаха, много я харесаха и им домъчня, че ще слиза на дъното при грозния жабок. „Не, това не бива да става!“ Събраха се край зеленото стъбло, което държеше листа на едно място и го прегризаха със зъбки. И тогава лилиевият лист се понесе по течението с Палечка, далече, далече, където жабата не можеше да я стигне.

Палечка премина край много градове, а птичките из храсталаците, щом я зърнеха, запяваха „Ах, че хубаво момиченце!“. Лилиевият лист я отнасяше все по-далече и тя пристигна в друга страна.

Прекрасна бяла пеперудка запърха над нея и накрая кацна на листа, защото толкова хареса момиченцето, а и то беше доволно, че жабата не може да го настигне и е тъй красиво наоколо. Слънцето проблясваше по водата като самородно злато. Палечка си свали коланчето, завърза единия му край около пеперудката, а другия за листа, който заплува по-бързо от всякога, а с него и тя, защото седеше отгоре му.

Скоро долетя един майски бръмбар. Щом я забеляза, той я сграбчи с предните си щипци през малкото ѝ кръстче и литна към едно дърво.

Зеленият лист отплува нататък с пеперудката, защото тя беше завързана за него и не можеше да се освободи.

Боже, колко се изплаши клетата Палечка, когато майският бръмбар литна с нея към дървото, но най-страшно ѝ стана за хубавата бяла пеперудка, завързана за листа, защото ако не успееше да се освободи, щеше да умре от глад. Ала майският бръмбар пет пари не даваше за това. Той кацна с нея върху най-големия зелен лист, даде ѝ да похапне сладък цветен нектар и ѝ каза, че е много хубава, макар хич да не прилича на бръмбар. Скоро всички майски бръмбари, които живееха на дървото, пристигнаха да я видят – заоглеждаха Палечка, а младите бръмбарски госпожици изпънаха антенки и се развикаха:
– Ама тя е само с две крачета, колко жалко!
– Няма антенки – добавиха други.
– Леле, колко тънка е в кръста, точно като човек!
– Ама че грозно! – обявиха всички майски бръмбари.
И все пак Палечка беше толкова красива – майският бръмбар, който я донесе, също мислеше така, но щом всички заявиха, че е отвратителна, в крайна сметка той им повярва и повече не я искаше: „Да върви, където ще!“. Бръмбарите я смъкнаха на лепкавите стръкове еньовче и там тя се разплака, защото е толкова грозна, че и бръмбарите не я щат, а всъщност беше по-прекрасна, отколкото можете да си представите – нежна и чиста като розов листец.

Цяло лято горкичката Палечка живя сам-самичка в обширната гора. Оплете си легълце от трева и го закачи под един голям лист да я пази от дъжда. Хапваше медец от цветята, пиеше сутрин роса от листата. Изтекоха лятото и есента, дойде зимата, мразовитата протяжна зима. Всички птички, които пееха тъй хубаво, отлетяха, дърветата се оголиха, цветята увехнаха, дългият стрък острица, под който живееше, се сви и се превърна в жълтаво сухо стъбло. Стана ѝ ужасно студено, защото дрехите ѝ бяха скъсани, а и тя самата беше тъй нежна и малка, горкичката Палечка, че щеше да измръзне до смърт. Заваля сняг и всяка снежинка, която падаше върху момиченцето, то я усещаше както ние, когато отгоре ни падне лапавица, защото сме големи, а то – едва колкото палец. Палечка се уви в един изсъхнал лист, но не можа да се стопли – цялата се тресеше от студ.

До гората, откъдето излезе Палечка, се простираше голяма нива, но зърното беше прибрано отдавна, само голи сухи стъбла стърчаха над замръзналата земя. Ала докато вървеше, на нея ѝ се стори, че е в същинска гора, и ох, само как трепереше. Ето че пристигна пред портата на една полска мишка – малка дупка под едно стърнище. Вътре удобно и уютно живееше полската мишка – имаше си склад, пълен със зърно, чудесна кухня и килер. Клетата Палечка застана пред вратата като някое просякинче и помоли за парче ечемичено зърно, защото от два дни не беше яла нищо.
– Ох, горкичката ми! – възкликна полската мишка, защото в крайна сметка тя беше добра мишка. – Влез в топлата ми стая и хапни с мен!

Скоро тя толкова хареса Палечка, че ѝ предложи:
– Добре дошла си да останеш с мен през зимата, но трябва да поддържаш стаята ми чиста и да ми разказваш приказки, защото много ги обичам.
Палечка се съгласи, с радост вършеше всичко, каквото бе обещала на добрата мишка и заживя много добре.

– Скоро ще имаме гост! – рече един ден полската мишка. – Моят съсед ме посещава в края на всяка седмица. Той се е устроил по-добре от мен – стаите му са просторни и носи прекрасно черно кадифено палто! Да можеше да го вземеш за съпруг, щеше добре да се подредиш, но той не може да вижда. Ще трябва да му разкажеш най-хубавите приказки, които знаеш!
Но Палечка хич не я беше грижа за този съсед, защото беше къртица. Той пристигна на гости, издокаран с черното си кадифено палто.
– Той е толкова богат и образован, а домът му е двайсет пъти по-голям от моя – рече полската мишка.
Да, той беше образован, но никак не харесваше слънцето и прекрасните цветя, защото никога не ги беше виждал. Палечка трябваше да пее и тя изпя „Лети, лети към дома, бръмбарче“ и „Калугер крачи през полето“. И тогава, заради прекрасния ѝ звънък глас, къртът се влюби в нея, но нищо не каза – той беше толкова чувствителен.

Няколко дни по-рано къртът беше изкопал дълъг тунел, който водеше от дома на полската мишка до неговия дом. Двете с Палечка получиха разрешение да го използват, когато пожелаят. Но ги предупреди да не се плашат от мъртвата птичка, която лежи в прохода. Била съвсем цяла с клюн и пера. Била умряла наскоро, точно в началото на зимата и сега била погребана, точно където минава тунелът.

Къртът взе в уста парче фосфоресциращо дърво, което грееше в мрака като факла и тръгна пред тях, за да им свети в дългия тъмен тунел. Когато стигнаха до мястото, където лежеше птичката, той разбута с нос тавана. Отвори се дупка, през която нахлу дневна светлина. Насред пода лежеше мъртва лястовичка, а хубавите ѝ крилца бяха прибрани плътно до тялото. Главичката и крачетата бяха свити под перушината – със сигурност клетата птичка беше загинала от студа. На Палечка много ѝ домъчня, защото обичаше всички малки птички. Цяло лято те ѝ пееха и чуруликаха тъй сладко, но къртът подритна лястовичката с късите си крака и рече:
– Сега не чурулика! Сигурно е много жалко да се родиш птичка! Пази Боже някое от децата ми да се случи такова – тези създания нямат нищо освен едното цвъртене и през зимата гладуват до смърт.
– Да, като разумен човек с право казваш това – съгласи се полската мишка. – Какво остава на птицата освен едното чуруликане, щом дойде зимата? Само глад и студ, ама някои казват, че било благородно!

Палечка думичка не продума, но щом другите двама обърнаха гръб, тя коленичи и погали нежните перца по птичата главица и целуна затворените ѝ клепачи.
„Може точно тази птичка да ми е пеела тъй сладко цяло лято? – помисли си тя. – И колко много радост ми донесе, хубавата мила птичка!“

После къртът запуши дупката, през която влизаше дневната светлина и поведе дамите към дома си. През нощта Палечка не можа да заспи. Стана и изплете хубава голяма завивка от сенце, занесе я долу и зави мъртвата птичка, а край телцето ѝ подложи мекичък памук, който намери в стаята на полската мишка, за да лежи на топло върху студената земя.
– Сбогом, хубава птичке! – промълви тя. – Сбогом и благодаря за сладките песни през лятото, когато всички дървета бяха зелени и топлото слънце ни грееше.
После отпусна глава на птичите гърди, но в миг се сепна, защото там вътре нещо тупкаше. Беше сърцето на птичката. Тя не беше мъртва, а просто вцепенена от студ и щом се постопли, започна да се пробужда за живот.

През есента всички лястовички отлитат в топлите страни, но ако някоя окъснее, студът я пронизва – тя замръзва и пада долу като мъртва. Остава там, където е паднала и студеният сняг я затрупва.

Палечка цялата се разтрепери – уплаши се, защото лястовичката беше голяма, огромна спрямо нея, която беше висока едва един палец. Ала скоро се съвзе, прибута памука още по-близо до бедната птичка и донесе ментовия лист, който ѝ служеше за завивка, за да покрие птичата главица.

На следващата нощ тя пак се промъкна и я завари съвсем жива, но тъй слаба, че едва имаше сили за миг да отвори очи и да погледне Палечка, която седеше с парче флуоресциращо дърво, защото нямаше друга светлина.
– Благодаря ти, хубаво детенце! – прошепна болната лястовичка. – Толкова добре се стоплих! Скоро силите ми ще се върнат и пак ще мога да летя отвън на топлото слънце!
– О – възкликна Палечка, – сега отвън е много студено. Вали сняг и всичко е замръзнало! Ти стой в топлото си легло, пък аз ще се грижа за теб!
После донесе на лястовичката вода в един цветен листец. Щом се напи, тя ѝ разказа как одрала едното си крило на някакъв бодлив храст и затова не могла да лети бързо като другите. Скоро ятото се отдалечило на път за топлите страни, а тя изостанала. Накрая тупнала на земята и повече нищо не помни и не знае как е попаднала тук.

Цяла зима лястовичката остана под земята и Палечка се грижеше с нежност и обич за нея. Нито къртът, нито полската мишка разбраха за нея, защото изобщо не харесваха бедната птичка.

Щом дойде пролетта и слънцето стопли земята, лястовичката се сбогува с Палечка, която отвори дупка в тавана, точно както бе направил къртът. Слънцето радостно ги огря и лястовичката попита дали Палечка не ще да тръгне с нея, можела да я възседне и заедно да отлетят навътре в зелената гора. Но момиченцето знаеше, че ще наскърби полската мишка, ако я изостави просто така.
– Не, не мога! – въздъхна Плаечка.
– Сбогом, сбогом, хубаво момиченце! – отвърна лястовичката и литна под слънцето.
Палечка я изпрати с поглед и очите ѝ се наляха със сълзи, защото толкова много обичаше бедната лястовичка.
– Чурулик, чурулик! – изцвърча птичката и литна към зелената гора.

Палечка потъна в тъга. Тя нямаше право да излиза под жаркото слънце. Житото, което беше засято в нивата над къщата на полската мишка, израсна високо нагоре – на Палечка ѝ приличаше на гора, защото беше висока колкото един палец.

– Това лято трябва да си ушиеш чеиза! – рече полската мишка, защото досадният кърт в черно кадифено палто ѝ беше предложил да се венчаят. – Трябва да имаш и вълна, и лен! Не трябва нищо да ти липсва – ни за сядане, ни за лягане – щом ще ставаш съпруга на кърта.

Палечка трябваше да преде, а полската мишка нае четири паяка да тъкат денонощно. Всяка вечер къртът идваше на гости и говореше как щом свърши лятото и слънцето спре да пече толкова жарко, та да прави земята на камък, да, щом слънцето намалее, щял да се ожени за Палечка. Но тя изобщо не се радваше, защото не харесваше досадния кърт. Всяка сутрин, щом слънцето пекнеше и всяка вечер по залез, тя се измъкваше отвън пред вратата. Когато вятърът разлюлееше класовете и разкриваше небето, тя си мислеше колко бляскаво и хубаво е навън и колко ѝ се ще пак да види скъпата лястовичка, но повече тя не се върна. Сигурно беше отлетяла далеч навътре в красивата зелена гора.

До началото на есента Палечка приготви целия си чеиз.
– След четири седмици ще е сватбата! – обяви полската мишка.
Палечка се разплака и рече, че не ще досадния кърт.
– Врели-некипели! – възкликна полската мишка. – Престани с тази твоя твърдоглавост, че ще те гризна с белите си зъбки. Той е много красив кърт, даже и кралицата не носи по-хубави кожи и кадифе. Кухнята и килерите са му пълни догоре. Трябва да си много благодарна на големия си късмет.

И така, определиха сватбения ден, в който къртът ще отведе Палечка дълбоко под земята и тя никога повече нямаше да зърне топлото слънце, защото той не го харесваше. При мисълта завинаги да се сбогува с красивото слънце, клетото дете бе тъй нещастно и понеже полската мишка ѝ разреши да излезе на пътната порта, тя отиде да го види за последен път.
– Сбогом, ярко слънце! – промълви тя, вдигна ръце високо във въздуха и се отдалечи на няколко крачки от къщата на полската мишка, защото нивата беше ожъната и сега стърчеше само стърнището. – Сбогом, сбогом! – повтори тя и обгърна с ръчички малкото алено цветенце, което растеше до нея. – Поздрави малката лястовичка, ако се случи да я срещнеш!
– Чурулик, чурулик! – разнесе се над главата ѝ.
Тя вдигна глава и видя лястовичката, която тъкмо прелиташе над нея. Щом съгледа Палечка, птичката много се зарадва. Момиченцето ѝ разказа как изобщо не ще грозния кърт за съпруг и че след сватбата ще трябва да живее под земята, където слънцето никога не грее. И след тези думи безутешно се разплака.
– Наближава студената зима – отвърна малката лястовичка – и аз отивам в топлите страни. Защо не дойдеш с мен? Може да седнеш на гърба ми! Ще трябва само здраво да се завържеш с колана си и ще отлетим далеч от грозния кърт и мрачния му дом, далеч отвъд планините, към южните страни, където винаги е топло и цъфтят цветя. Полети с мен, сладка малка Палечка, ти, която ми спаси живота, когато лежах премръзнала в тъмния тунел!
– Да, ще дойда с теб – съгласи се Палечка и мушна крачета под разперените ѝ криле, затегна си коланчето за най-здравите пера и лястовичката се издигна високо във въздуха, над гори и езера, високо над грамадните планини, покрити винаги със сняг и Палечка измръзна на студения въздух, но после се мушна в топлата птича перушина и само главицата ѝ остана да стърчи, за да гледа красотите отдолу.

Ето че пристигнаха в топлите страни. Там слънцето светеше по-ярко, небето се издигаше два пъти по-високо, а по синори и огради зрееше най-сладкото кехлибарено и синьо грозде. Лимони и портокали висяха по дърветата, ухаеше на мирта и мента, а по селския път най-милите дечица тичаха и си играеха с пъстри пеперуди. Но лястовичката продължи да лети още по-надалече и ставаше все по-хубаво и по-хубаво. Под най-разкошните зелени дървета край синьо езеро се издигаха сияйно бели мраморни замъци от прастари времена, лиани се виеха по-високите колони, а по върховете им имаше многобройни лястовичи гнезда. В едно от тях живееше лястовичката, която донесе Палечка.
– Ето моят дом! – рече тя и плесна с криле. – Но ако искаш, може да си избереш едно от чудните цветя, които са разцъфнали долу. Ще те оставя там и ти ще се настаниш в онова, което най-много ти хареса.
– Чудесно! – отвърна тя и запляска с ръце.

Долу лежеше огромна мраморна колона, разтрошена на три къса, а между тях цъфтяха най-омайните бели цветя. Лястовичката литна надолу с Палечка и я остави сред широките венчелистчета – ах, но как се изненада тя! Насред цвета седеше мъничък човек, бял и прозрачен, сякаш от стъкло. На главата си носеше най-прекрасната златна корона, а на гърба си – най-прекрасните прозрачни крилца. И той самият не беше по-голям от палец. Той беше ангелът на цветята. Във всяко цвете живееше по едно такова малко същество, мъж или жена. Но този беше кралят на всички останали.
– Ах, колко е красив! – прошепна Палечка на лястовичката.

Малкият принц много се изплаши от лястовицата, защото изглеждаше грамадна спрямо него, който беше тъй малък и изящен. Но щом съзря Палечка, много се зарадва, защото тя беше най-хубавата девойка, която бе виждал. Затова свали златната корона от главата си и я попита иска ли да му стане жена и кралица на всички цветя! Да, той беше толкава различен от сина на жабата и кърта с черното кадифено палто. Затова тя каза „Да“ на прекрасния принц и от всяко цвете се показа дама или господин, всички толкова красиви, че да ти е драго да ги гледаш. Всеки поднесе на Палечка подарък, но най-хубавият беше чифт красиви крилца, които преди това бяха на голяма бяла мушица. Те ги привързаха за раменцата на Палечка и тя вече можеше да прелита от цвят на цвят. Толкова беше радостно – лястовичката кацна в гнездото си и запя колкото може по-хубаво, но дълбоко в сърцето си изпита мъка, защото толкова обичаше Палечка, че не искаше никога да се разделят.

– Повече не бива да се казваш Палечка – рече ангелът на цветята, – името е грозно, а ти си толкова прекрасна. Ще те наречем Мая.
– Сбогом, сбогом – извика малката лястовичка и отново отлетя надалеч от топлите страни, обратно към Дания.

Тям тя имаше малко гнездо над прозореца, където живееше разказвачът на приказки. Тя му пееше „чурулик-чурулик“ и от тази песен научихме цялата история.