Омагьосаното ябълково дърво

Имало едно време една жена на име Мъка. Едничкото, което притежавала било хубаво ябълково дърво, но дори и то ѝ носело повече огорчение, отколкото радост.

Щом ябълките зазреели, пристигали селските хлапаци, обирали ги до една и това се случвало година след година.

Един ден непознат старец с дълга бяла брада почукал на вратата на Мъка.
– Жено – помолил той, – дай ми корица хляб.
– И ти си като мен измъчен – му казала Мъка, която макар и нищичко да нямала, била преизпълнена със състрадание към другите. – Ето ти половинка хляб, това е всичкото което имам, хапни си в мир и дано силите ти скоро се  възобновят.

– Ти беше толкова добра – казал ѝ старият човек, – ще ти изпълня едно желание.
– Ох! – въздъхнала старата жена. – Аз имам само едно желание – всеки, който пипне ябълките ми, да се залепи за дървото и да остане там, докато не го освободя. Начинът, по който ме крадат е непоносим за мене.
– Желанието ти е изпълнено – казал старецът и продължил по пътя си.

Ден-два по-късно Мъка излязла да нагледа дървото и видяла как по клоните висели залепени цял куп хлапаци, слугини и майки, дошли да спасяват децата, бащи, дошли да спасяват жените си, два папагала, избягали от клетките си, един петел, една гъска, един бухал, най-разни други птици и накрая не трябва да забравяме да споменем една коза. При тази чудна гледка, жената избухнала в смях и потрила радостно ръце. Оставила ги да повисят още малко на дървото и после освободила всички.

Крадците добре научили урока си, и никога повече не посегнали да крадат отново.

Минало известно време и някой пак почукал на вратата на Мъка.
– Влез – провикнала се тя.
– Познаваш ли ме? – казал един глас. – Аз съм Татко Смърт. Слушай майко – продължил той, – мисля, че ти и старото ти куче достатъчно си поживяхте. Дошъл съм да ви прибера и двамата.
– Ти си всемогъщ – отвърнала му Мъка. – Няма да се противя на волята ти, но преди да се приготвя, достави ми една-едничка радост. Хей там на онова дърво растат най-вкусните ябълки, дето някой е опитвал. Не е ли жалко да ги оставим, без да си откъснеш поне една?
– Тъй като ме каниш толкова любезно, ще взема една – казал Смърт, а устата му вече се изпълвала със слюнка. Качил се до най-горния клон, за да откъсне една голяма порозовяла ябълка, но бедният – щом я докоснал с дългата си съсухрена ръка, залепнал за дървото. Нищо не помагало, колкото и да се мъчел да се откъсне.
– Ето ти на теб, престарял тиранино, виси там нависоко, докато съвсем се изсушиш – казала му Мъка.

Заради това, че Смърт висял залепнал на дървото, никой не умирал. Ако паднел някой във водата – не се давел. Ако някого прегазела кола – не ѝ обръщал дори внимание. Никой не умирал – дори да му отрежели главата.

След като Смърт висял на дървото зиме и лете цели десет дълги години в пек, дъжд и сняг, на старата жена ѝ дожаляло и му позволила да слезе долу при условие, че ще ѝ позволи да живее, колкото поиска.

Татко Смърт се съгласил, та затова има вечно Мъка на земята и без съмнение ще има чак до края на света.