Огнивото

По широкия път марширувал войник: Раз, два! Раз, два!…. На гърба си носел раница, през кръста сабя – връщал се у дома от война.

Вървял, вървял и ето че срещнал една стара вещица – тръпки да те побият, щом я погледнеш – долната ѝ устна висяла кажи-речи до гърдите. Тя спряла и рекла:
– Добър вечер, войнико. Имаш чудна сабя и голяма раница. Виждам, че си истински войник, та ще ти кажа как да получиш цял куп пари.
– Благодаря, стара вещице – отвърнал войникът.
– Виждаш ли онова старо дърво? – продължила старицата, като посочила едно дърво наблизо. – То е съвсем кухо. Ако се покатериш там горе, ще видиш дупка, през която трябва да се спуснеш в дълбините до дъното. Ще те вържа през кръста с въже и щом кажеш, че си готов, ще те издърпам горе.

– А какво ще правя вътре? – попитал войникът.
– Ще събираш пари – отвърнала тя. – Стъпиш ли на дъното, ще се озовеш в дълъг коридор. Там е много светло, защото греят сто лампи. Ще видиш три врати, които лесно ще отвориш, защото ключовете са в ключалките. Влезеш ли в първата стая, в средата ще видиш огромен сандък, върху който седи едно куче с очи, големи като чаени чаши. Но ти недей да се плашиш, защото ще ти дам мойта синя карирана престилка. Постели я на пода, смело грабни кучето и го сложи върху нея. Тогава може да отвориш сандъка и да вземеш колкото пари искаш, но там има само медни монети. Ако искаш сребърни, трябва да влезеш във втората стая. И там седи куче с очи, големи като воденични камъни. Но ти не се страхувай – сложи кучето върху престилката и извади от сандъка колкото щеш пари. Ако пък искаш жълтици – може да вземеш, колкото имаш сили да носиш, но трябва да влезеш в третата стая. Кучето, дето е там, има очи, големи като кули. И е съвсем истинско – можеш ли да си представиш! Но ти недей да се плашиш! Сложи го на синята ми престилка и вземи колкото щеш злато от сандъка.
– Не е зле – отвърнал войникът. – А ти, вещицо стара, колко ще получиш в замяна? Знам, че ще искаш нещо за себе си!
– Не – отвърнала тя. – Не ща и пукната пара! Ти само ми донеси старото огниво, дето баба ми забрави, когато за последно беше вътре.
– О, побързай тогава! Завържи въжето около кръста ми – възкликнал войникът.
– Добре – отвърнала вещицата, – вземи и синята ми престилка на карета.

Войникът се покатерил на дървото и се спуснал в кухината до дъното. Точно както вещицата казала, попаднал се в дълъг коридор, където горели сто лампи.

Отворил първата врата. Ах! Там стояло кучето с очи като чаени чаши и втренчено го гледало.
– Ти си добро куче! – казал войникът, преместил го върху вещерската престилка и натъпкал джобовете си с медни монети.

После затворил сандъка, върнал кучето отгоре и отишъл в другата стая.

Мили, Боже! Колко много злато! Можел да си купи цял Копенхаген, всички захарни прасенца от сладкарката, всички оловни войничета, камшици и люлеещи се кончета на света! Ах, колко пари! Войникът изхвърлил всички сребърници от джобовете и раницата си и ги натъпкал с жълтици. Даже шапката и ботушите си напълнил със злато, та едва можел да ходи. Е, сега вече имал предостатъчно! Върнал кучето връз сандъка, хлопнал вратата и извикал през дупката.
– Дърпай нагоре, вещице стара.
– Взе ли огнивото? – попитала тя.
– Не, бях го забравил.
Върнал се, взел огнивото и вещицата го издърпала горе. Пак стоял на пътя с джобове, ботуши, раница и шапка, препълнени със злато.
– Какво ще правиш с това огниво? – попитал войникът.
– Не е твоя работа – отвърнала вещицата. – Имаш си жълтиците, сега ми дай огнивото.
– Глупости! – заявил войникът. – Или ще ми кажеш веднага, или ще си извадя сабята и ще ти отсека главата.
– Не – отказала вещицата.
Тогава войникът ѝ клъцнал главата… и тя се проснала на земята.

Войникът завързал златото в синята ѝ престилка на вързоп, метнал го на гръб, пъхнал огнивото в джоба си и поел към близкия град.

Градът бил великолепен. Той се настанил в най-хубавия хан и поръчал за вечеря всички си любими блюда, защото сега бил богат и имал купища пари.

Слугата, докато му лъскал ботушите, си казал, че са бая износени за такъв богаташ – изглежда още не си е купил нови. Но на следващия ден войникът се нагиздил с разкошни дрехи и чисто нови лъскави ботуши. Скоро се разнесла славата му на изтънчен господин. Хората го посещавали и му разказвали за всички чудеса, които има в града и за красивата дъщеря на краля, принцесата.
– Къде мога да я видя? – попитал войникът.
– Никъде не може да се види – отвърнали те. Тя живее в големия меден замък, ограден с високи кули и стени. Само нейните родители влизат там, защото е предсказано, че тя ще се омъжи за прост войник, а кралят не може да понесе дори мисълта за това.

„Ще ми се да я видя“ – казал си войникът, но разбира се, никога не биха му разрешили.

И все пак той чудесно се забавлявал – ходел на театър, разхождал се из кралските градини и щедро раздавал купища пари на бедните, защото добре помнел какво е да живееш без пукната пара. Сега бил богат, имал чудни дрехи и множество приятели, които все повтаряли колко бил добър – същински благородник. Всичко това много го радвало. Но когато харчиш и раздаваш тъй много, без да получаваш нищо, идва ден, когато богатството свършва. Скоро той останал само с две жълтици в джоба. Наложило се да напусне елегантните си стаи и да заживее в тясна стаичка на тавана. Сега трябвало сам да си лъска ботушите и дори сам да ги поправя с огромна игла. Вече никой от приятелите му не идвал да го види – имало твърде много стълби за изкачване.

Една мрачна вечер останал съвсем без пари – нямал един петак свещ да си купи. Тогава се сетил за огнивото, което с помощта на вещицата взел от старото дърво. Извадил го, ала едва ударил кремъка, литнали няколко искри и вратата се отворила. Пред него застанало кучето с очи като чаени чаши, което бил видял под дървото. То проговорило с човешки глас:
– Какво искаш, господарю?
– Ех, че забавно! Значи мога да получа каквото поискам! Донеси ми пари – заръчал той на кучето и то внезапно изчезнало!
След миг пак застанало пред него с голяма торба, пълна с пари.

Сега войникът знаел колко ценно било това огниво! Ударел ли веднъж – явявало се кучето с медните монети, ударел ли дваж – пристигало кучето със сребърниците, ударел ли триж – хоп, пристигало кучето с жълтиците.

Войникът отново се преместил в красивите си стаи, завърнали се разкошните дрехи, пък и старите му приятели незабавно се сетили колко много го обичали.

Един ден той пак се замислил колко е странно, че никой не е виждал принцесата. „Всеки приказва колко е красива, но каква полза, щом е заключена в медния замък с многобройните кули. Има ли как да я видя? Ха! Къде ми е огнивото?“
Ударил веднъж и в миг кучето с очи като чаени чаши застанало пред него.
– Сега е полунощ – подхванал войникът, – но много ми се ще поне за миг да зърна принцесата!

Кучето излязло през вратата и скоро се върнало при войника с принцесата, която спяла на гърба му. Била тъй прекрасна, че от пръв поглед личало – била истинска принцеса. Войникът не могъл да се сдържи и я целунал, защото той пък бил истински войник.

После кучето отнесло принцесата. На сутринта, докато пиела чай с краля и кралицата, тя разказала колко странен сън сънувала нощес – присънило ѝ се едно куче и един войник, тя яздела кучето, а войникът я целунал.
– Колко хубава история! – възкликнала кралицата.

На следващата нощ оставили една възрастна придворна дама да бди до леглото на принцесата, за да разберат дали това наистина е сън или нещо друго.

Войникът копнеел пак да види принцесата, затова изпратил кучето да я доведе колкото може по-бързо. Но възрастната дама сръчно нахлузила чифт гумени ботуши и хукнала след тях. Видяла, че отвеждат принцесата в една голяма къща и решила да бележи портата с голям кръст, за да може лесно да я разпознае на другия ден. После се прибрала у дома в леглото, а скоро кучето довело и принцесата. Но щом видяло кръста, на портата, където живеел войникът, грабнало парче тебешир и белязало всички порти в града, та да не може придворната дама да посочи правилното място.

Рано сутринта кралят и кралицата, старата придворна дамата и всички служители в палата тръгнали да търсят къде е била принцесата.
– Ето къде! – извикал кралят, когато видял първата порта, белязана с кръст.
– Не, не е там, мой мили съпруже! – възразила кралицата, защото видяла друга порта, белязана с кръст.
– Ето още една! Ето и друга! – развикали се всички, защото, накъдето и да погледнели – всички врати били белязана с кръст.
И те разбрали, че е безполезно да търсят повече.

Но кралицата била много умна – умеела много повече от това да се вози в карета. Извадила големите си златни ножици, нарязала парчета коприна и ушила малка торбичка. Напълнила я с брашно и я завързала за врата на принцесата. После пробила малка дупчица в торбичката, за да може брашното да се изсипва по пътя, откъдето мине принцесата.

Останал сам в килията. Ах, колко тъмно и отвратително било там. Тъмничарите му рекли:
– Утре сутринта ще те обесят.
Хич не била приятна тази новина и на всичкото отгоре, огнивото било останало в хана.

На сутринта войникът успял да види през железните решетки на прозорчето си как хората се стичат край града да гледат как ще го обесят. Чул да бият барабани и видял да маршируват войници. Всички бързали да го видят, а едно чираче обущарче с кожена престилка и чехли така се затърчало, че единият му чехъл изхвръкнал и се плеснал в стената с прозорчето, през което надничал войникът.
– Хей, обущарче, няма смисъл да бързаш – подвикнал му войникът. – Без мене там няма нищо за гледане. По-добре изтичай до дома да ми донесеш огнивото. Ще ти дам четири сребърника, ако свършиш работата бързо.
Харесало се на чирачето да спечели цели четири сребърника, хукнало и скоро дало огнивото на войника. И сега е време да разберем какво станало нататък.

Нямало как кралят да откаже това. Войникът измъкнал огнивото и ударил кремъка – веднъж, дваж, триж. В миг пред него се явили трите кучета, първото с очи като чаени чаши, второто с очи като воденични камъни и третото с очи като кули.
– Спасете ме от бесилката! – извикал войникът.
Кучетата се нахвърлили към съдиите и съветниците, едни сграбчили за краката, други за носовете и ги издигнали високо във въздуха. Пуснали ги да паднат и те станали на парчета.
– Никой да не ме докосва! – провикнал се кралят.
Но най-голямото куче го сграбчило с все кралицата и ги метнало като другите. Тогава войниците и зяпачите се изплашили и се развикали:
– Добри войнико, ти ще си нашият крал и ще се ожениш за прекрасната принцеса.

Качили войника в кралската карета, а трите кучета хукнали след него и се развикали:
– Ураа-а-а!

Малките хлапета засвиркали с пръсти, а войниците отдали чест.

Принцесата излязла от медния си дворец и станала кралица, което много ѝ харесало. Сватбените тържества продължили цяла седмица, кучетата седели на трапезата и въртели безспирно грамадните си очи.