Новите дрехи на императора

Преди много, много години живял един император, който толкова обичал нови дрехи, че харчел за тях всичките си пари. Не го било грижа ни за военни паради, ни за театър и разходки в гората, освен ако не можел да покаже новите си дрехи. Имал тоалет за всеки час от деня и вместо да казват за него:
– Той е на съвещание – като за всеки друг крал на света, в двореца винаги обяснявали, – Негово Величество е в гардеробната!

Шумен и весел бил животът в столицата. Всеки ден върволици чужденци се стичали и един ден между тях се появили двама измамници.

Представили се за тъкачи и обявили, че умеят да тъкат най-възхитителните платове, които някой може да си представи. Не само цветовете и шарките били невиждано красиви, ами дрехите, ушити от тях, ставали невидими за онзи, който не е годен за поста си или е ужасно глупав.

„Тези дрехи ми се струват чудесни – помислил си императорът. – Щом ги облека, на мига ще разпознавам кой не става за поста си в моето царство. Пък и много лесно ще различавам умните от глупаците. О, да! Непременно трябва да поръчам да ми изтъкат такъв плат!“ – и платил на двамата измамници куп пари, за да започнат работата веднага.

Те вдигнали два стана и се престорили, че тъкат, но на совалките им нямало влакно. За начало те поискали куп най-фина коприна и златна сърма, които прибрали в торбите си. До късно през нощта седели пред празните станове и се престрували, че работят.

„Трябва да разбера как върви работата на тъкачите“ – често си казвал си императорът, но мисълта, че някой глупак или негоден за поста си няма да види нищичко, някак го притеснявала. Вярвал, че няма защо да се плаши за себе си, но все пак решил да прати някой друг да провери какво става. Всеки в града знаел за чудната сила на платното и с нетърпение очаквал да разбере колко неподходящ или глупав е съседът му.

„Ще пратя при тъкачите най-доверения си министър – решил накрая императорът. – Той най-добре ще прецени платното, защото е умен и никой не заслужава поста си повече от него!“

И така, добрият стар министър влязъл в стаята, където двамата тъкачи се престрували че работят на празните станове.
„Боже, опази! – сепнал се министърът и разтворил широко очи. – Та аз не виждам нищо!“ – но и думичка не обелил на глас.
Двамата измамници любезно го помолили да приближи и попитали дали намира шарката и цветовете за красиви. Те посочили празния стан и горкият министър разтворил широко очи, но колкото и да се напъвал, не успял да види нищо, защото… ами, там нямало нищо.
„Исусе Христе! – стреснал се той. – Излиза, че май съм глупак? Досега не бях и помислял, но и никой не бива да разбира. Или пък не ставам за поста си? Никога няма да си призная, че нищо не виждам.“
– Е, почитаеми господине, нищо не казвате за плата – подканил го един от мнимите тъкачи.
– О, красив е! Направо очарователен! – отвърнал старият министър, докато се взирал през очилата си. – Ах, какви шарки, какви цветове! Със сигурност ще предам на императора, че платът много ми харесва.
– Много се радваме да чуем това – отвърнали мошениците, изредили имената на цветовете и изтънко заобяснявали чудатата шарка.
Старият министър внимателно слушал, за да повтори точно думите на императора.

После мошениците помолили за още пари, коприна и златна сърма за работата, но всичко прибрали в джоба си – не опънали и нишка, а продължили както преди да тъкат на празните станове.

Скоро императорът изпратил друг доверен служител да види как напредва тъкането и кога ще е готово. И с него станало същото, както с министъра. Пратеникът гледал и гледал, но нали станът бил празен – не видял нищо.
– Не е ли прекрасен платът? – попитали двамата измамници, докато сочели красивите цветове и шарки по платното, което го нямало.
„Аз не съм глупак! – рекъл си човекът. – Значи не заслужавам хубавата си служба! Ама че работа! Но не бива да ми личи! – и той похвалил плата, който не виждал и уверил мнимите тъкачи, че цветовете са красиви, а шарките забележително оригинални.“
– Направо очарователен! – заявил той на императора за плата.
Всички в града говорели единствено за прекрасния плат.

Императорът също пожелал да го види, докато още се тъче. Придружен от отбрани придворни, между които и двамата доверени служители, които преди бил изпратил, той посетил изобретателните измамници.

– Прекрасно! – възкликнали двамата служители още от прага. – Вижте само, Ваше Величество – какви шарки, какви цветове! – и те посочили към празния стан, защото си мислели, че без съмнение, другите виждат нещо.
„Ох! – рекъл си императорът. – Та аз нищо не виждам! Ужас! Май съм глупак? Или не ставам за император? Нищо по-лошо не можеше да ми се случи!“
– О, много красиво! – заявил на глас императорът. – Имате най-височайшето ми одобрение! – и поклатил глава утвърдително, докато се взирал в празния стан.
Нямало сила на света да го принуди да си признае, че нищо не вижда.

Хората от свитата се взирали и взирали, но не видели нищо повече. Въпреки това в един глас възкликнали точно като Негово Величество:
– Много е красиво! – и го посъветвали да си направи костюм от плата за голямата процесия, която щяла скоро да се проведе в палата.
– Удивително! Прекрасно! Превъзходно! – мълвели придворните, до един очаровани.

Императорът връчил на всеки от мошениците рицарски кръст, които да окачат на бутониерите си и ги провъзгласил за „Господа тъкачи“.

Цялата нощ преди процесията мошениците будували – изгорили шестнайсет свещи, та хората да видят как усърдно се трудят, за да ушият навреме новите дрехи на императора. Престорили се, че свалят плата от стана. Кълцали във въздуха с чифт грамадни ножици, шиели с игли без конци и накрая обявили:
– Дрехите са готови!

Императорът заедно с най-височайшите си приближени сам отишъл при тях. Двамата мошеници вдигнали във въздуха ръце, уж държат дрехите и заприказвали един през друг:
– Ето панталоните, ето жакета, това е наметалото! Тези дрехи са леки като паяжина. Човек ще рече, че няма нищо на гърба си, но в това се състои голямото им достойнство!
– Да! – потвърдили всички придворни, макар че не виждали нищо.
– Ще благоволи ли Негово Имперско Величество да свали дрехите си – помолили мошениците. – Ще Ви облечем новите тук, пред голямото огледало.

Императорът се съблякъл и измамниците се престорили, че му подават една след друга новите дрехи, които ужким били ушили, а императорът се въртял ли, въртял пред огледалото.
– Господи, колко добре Ви стоят новите дрехи! Не са ли прекрасни! – повтаряли всички в захлас. – Какви шарки! Какви цветове! Толкова прекрасни дрехи!

– Балдахинът на Негово Величество, чака вън да поведе процесията – обявил церемониалмайсторът.
– Аз съм напълно готов – отбелязал императорът. – Добре ли ми стоят дрехите? – и се завъртял пред огледалото още веднъж, сякаш внимателно да огледа тоалета си.
Шамберланите, които трябвало да носят имперската мантия се престорили, че я вдигат от земята и застанали с ръце, вдигнати във въздуха. Не желаели да проличи, че нищичко не виждат.

Императорът повел процесията под разкошния си балдахин и хората по улиците и прозорците се развикали:
– Боже, дрехите на императора са неповторими! Напълно съвършени!Каква разкошна мантия!
Никой не щял да си признае, че не вижда нищо, защото щяло да излезе, че или не става за поста си, или е глупак. Ни един от досегашните тоалети на императора не бил предизвиквал такова възхищение.

– Ама той няма дрехи – извикало едно малко детенце.
– Господи Боже, чуй гласа на невинните! – възкликнал бащата му.
Един човек пошепнал на съседа си думите на детето:
– Той няма дрехи, едно дете рече, че императорът е гол.
– Императорът е гол! – накрая се развикали хората.

Императорът се гърчел от срам, защото знаел, че това е истина, но си казал:
„Процесията не бива да спира.“ – събрал всички сили и продължил напред.

А шамберланите крачели подире му и носели несъществуващото наметало.