Небето и Земята

Много отдавна бог Ранги Небето и богиня Папатуа Земята дълбоко се влюбили. Любовта им била тъй голяма, че силно се доближили един до друг. Толкова неразделни станали Небето и Земята, че само мъждива светлина се процеждала помежду им. Нямало гори, ни шарени цветенца – само лози и лиани покривали земята. Дребни храсти се мъчели да цъфнат и протягали клонки като хиляди ръце нагоре, но листата им се смачквали, защото небето ги притискало. Водата не била прозрачна, а тъмна и червена, защото нямало достатъчно светлина, която да я прочисти.

По онова време още нямало хора на земята – там живеели само децата на Ранги и Папатуа. Щом поотраснали, те започнали да се оплакват, че им е тясно. Жадували за светлина, защото понякога баща им ги вдигал високо на ръце и там виждали истинската светлина. Много им се щяло баща им да се надигне малко по-нагоре и да им остави повече място. Те го помолили, но той отказал, защото не можел да се раздели със своята любима Земя. Децата много се ядосали, че молбите им са напразни, събрали се и си казали:
– Какво можем да направим?
Ту, богът на войната, който бил жесток и не обичал своите родители казал:
– Да ги убием.
Другите не се съгласили. Тогава Тане Светлината рекъл:
– Трябва насила да бъдат разделени. Нека всеки от нас опита да избута баща ни на високо, та да може виделината да достигне и до нас.

И така, децата се опитвали по ред да разделят своите родители, но те толкова здраво се държали един за друг, че успели само мъничко да ги помръднат. Избутали баща си малко по-нагоре, но неволно го оставили върху острите върхове на планините. Той се наранил и с горчиви думи обвинил децата си за тяхната жестокост. Тогава Тане Светлината казал на другите си братя и сестри:
– Ще изритам Небето по-високо, защото съм най-силен от всички. Нека оставим Земята близко до нас, защото тя е майката, която ни откърми. Ние се нуждаем любовта ѝ винаги да бъде с нас.

Легнал на земята, свил колене, за да ги опре в баща си и после ритнал толкоз силно, че изпратил Небето завинаги нависоко и далеч. Но щом така жестоко разделил Земята и Небето, плачът и виковете им зазвучали непрестанно и били толкова тъжни за слушане. Вятърът последвал баща си високо в небето и се заселил там.

Щом светлината огряла Земята, изникнали хиляди растения. Могъщият Тане не спирал да разкрасява майка си с цветя, храсти, пойни птички, пеперуди и всякакви богатства. Но все не бил доволен. Засадил гори с могъщи дървета, за да я облече с най-прекрасна рокля и макар че все плачела и тъгувала за своя съпруг, ставала все по-красива. Едни от децата ѝ, които се заселили в небето – ветрове и урагани, понякога я наранявали и помитали горите и полята ѝ. Но други изпитвали съчувствие към нея – разхлаждали я нежно с дъха си и тя ставала все по-хубава и неустоима.

Тане Светлината направил всичко за своята майка, но непрестанно чувал тежките въздишки на Небето. Баща му с любов протягал ръце към своята любима и му се струвало, че в далечината на хоризонта те двамата успяват да се докоснат.

Земята все тъгувала и се оплакала на Тане, че Ранги не е облечен хубаво.
– Ще разкрася баща си и ще му облека по-хубави дрехи.
И така, Тане донесъл прекрасна огнено червена дреха и я препасал на Небето и тя цял ден светела с велик разкош. После Тане отишъл при един магьосник, който правел звезди и му казал:
– Дай ми малко от тези блестящи неща, наречени звезди, за да украся баща ми с тях.
Магьосникът му отговорил:
– Вземи колкото поискаш.

Когато Тане видял звездите, бил зашеметен от блестящата им силна светлина. Събрал най-красивите и ги окачил, но те се губели в огнената дневна роба на Небето. Затова Тане донесъл на баща си тъмно наметало за нощта и закрепил в нежните му гънки хиляди звезди – малки и големи. Било прекрасно да ги гледаш и Тане бил толкова доволен. Накрая поставил слънце и луна да са очи на баща му, за да гледа денем и нощем своята любима.

Небето погледнало с тъга своята съпруга и казало:
– Ти завинаги ще останеш далеч под мен, любима, но в знак на моята вечна любов, сълзите ми ще падат върху теб и те ще те направят още по-красива.
И така станало, защото не са ли дъждовните капки сълзите на небето, които разхубавяват нашата земя?

Небето отново отговорило:
– Мила моя, ти завинаги ще останеш там където си, но през зимата ще те обгърна цяла с моя леден дъх и ще те направи още по-красива.
И така станало, защото не са ли снеговете зимните знаци на небесата?

И Небосвода пак проговорил:
– През лятото, когато огнената жега пари, аз ще тъгувам за тебе мила моя и горестта ми ще те направи още по-плодородна и красива.
И така станало, защото капките роса са лятната благословия на Небето.

После Земята казала на своя любим:
– О, скъпи мой, твоите сълзи, дъх и горест, те наистина ме благословиха и чрез силата на обичта си ще ги върна пак при теб нагоре като меки облаци – вечни верни пратеници на моята любов към теб.
И така станало.

Дъждът, росата и снегът падат като вечна благословия на земята, а меките облаци се издигат до високото небе. И макар разделени от своите деца, Ранги Небето и Папатуа Земята са свързани завинаги в своята любов. Завинаги!