Много, много отдавна, в Древна Персия живяла старица на име Нане Сарма. Косите ѝ били по-бели от сняг, гърбът ѝ – превит от годините, а лицето ѝ – набраздено дълбоко от мъдрост и знание.
Къщата ѝ се издигала навръх планината Елбурс. Там живеела сам- сама, но имала един син на име Норуз – снажен и красив момък. Той бил добър и сърдечен с всички създания. Откъдето и да минел, донасял живот, слънчево време, здраве и късмет. Древните персийци го обичали и всяка година тържествено чествали неговото пристигане.
Ден след ден Нане Сарма наглеждала хората в долината. Тя обичала зимата и снега и с нетърпение очаквала кога ще се изравнят денят и нощта, защото това е краят на лятото. Тогава излизала на пред дома си и призовавала студа. Всеки следващ ден тя виждала как денят се скъсява, а нощите стават по-дълги. Щом пристигнел студът, с едно присвиване на раменете си тя го изпращала в долината. После запявала и нежната ѝ песен залюлявала дърветата и ги приспивала в зимен сън. Животните започвали да си търсят подслон, а хората излизали за дърва.
От облаците над къщата си Нане Сарма изпридала ленена прежда. Ден след ден багрите на конците се сменяли според цвета, в който слънцето осветявало облаците. Потънала в мисли за сина си Норуз, който след няколко месеца щял да я навести, тя разпъвала стана и захващала да тъче нова покривка за трапезата. Украсявала я с разцъфнали цветя и шарени птици, защото това харесвал Норуз.
Понякога Нане Сарма се уморявала и ставала да се поразтъпче. Излизала на прага и поемала дълбоко мразовития въздух. После издишвала бавно, а в долината се развилнявала снежна вихрушка. Старицата била доволна, че цялата равнина е застлана със снежна покривка и с радост гледала как снежинките се топят по детските нослета. Хората бързали да се приберат вътре, а децата играели вън на снега и правели снежни човеци.
На четиринайсетия ден от зимата тя излизала да гледа как хората се събират в дома на най-възрастния човек. Там се събирали край пламтящото огнище, разказвали си приказки и рецитирали поеми, а на празничната трапеза се поднасяли отбрани гозби, дини и нарове. Хората празнували раждането на слънцето, защото от тази нощ нататък дните се удължават, а нощите се скъсяват.
Колкото по-дълги ставали дните, толкова повече се уморявала старицата. Идвало време за чистене и тя премитала къщата. После измивала пода със сапунена вода. А долу в равнината завалявал много мокър, ала пухкав сняг. Щом започнела да забърсва мебелите, долу се зареждал низ от ветровити дни. Веднъж, докато шетала, перлената ѝ огърлица се скъсала. Мънистата се разпилели из цялата къща, а долу в равнината заваляла суграшица.
Самотната майка мислела единствено за момчето си, макар че шетането я изморявало. Но идвало ред да посее в седем тави зърно, та хората да разберат коя реколта през годината ще е най-добра: пшеница, ръж, леща, овес, боб, нахут и ориз. Когато семената покълнели и пораснели, Нане Сарма ги обрамчвала с алена панделка и ги подреждала на трапезата, застлана с новоизтъканата ѝ ленена покривка. На масата слагала и червени ябълки, писани яйца, свещи, вино, мляко, плодове, огледало, домашни сладкиши, парички и голяма стъклена купа с вода и една златна рибка. Докато нареждала масата, тя се молела за добро здраве, щастие и любов за своя син и хората в равнината.
В навечерието на последната сряда на годината старицата излизала да гледа как хората в равнината палят огнени клади и радостно танцуват край тях. Така те канели предците си да ги посетят и благословят домовете и семействата им. Въздухът се затоплял и Нане Сарма усещала, че до седмица ще пристигне синът ѝ. Обличала най-новите си дрехи, но от умора вече едвам дишала. Присядала да си почине и неусетно заспивала дълбоко.
Точно тогава Норуз пристигал в равнината. Под неговите стъпки изниквала зелена трева, дърветата се отрупвали в цвят и птичките запявали. Накрая се изкачвал до върха на планината и влизал в родния си дом, но заварвал майка си заспала. Нане Сарма изглеждала тъй измъчена и остаряла, че сърце не му давало да я събуди. Целувал я по двете бузи, слагал на масата своите дарове, които носел отдалече и продължавал своята обиколка на земята.
КРЕДИТ: по „Nowrooz and Naneh Sarma, а Persian Tale of Seasons“ – Saviz Safizadeh; ПРЕРАЗКАЗ: Л.Петкова, © prikazki.eu 2023; ИЛЮСТРАЦИЯ: Yalda Rasekhi;
БЕЛЕЖКА: В друга версия на легендата всяка зима ден след ден Нане Сарма старателно се подготвя да посрещне Аму Норуз (Чичо Норуз/Новруз – „Първа Пролет“), своя любим. Но в последния ден на зимата тя е тъй уморена от чистене и подготовка, че се отпуска на стола и заспива. Той я заварва потънала в дълбок сън, целува я, оставя подаръците си на празничната трапеза и заминава, защото трябва да отнесе пролетта до всяко кътче на земята.
