Нагоре и надолу

Случило се много жарко лято. Капка дъжд не падала и в долината, където живеели животните, настанала ужасна суша. Потоците пресъхнали, а изворите спрели да бълбукат.

Господин Ренар Лисицата запалил лулата си и излязъл да се поразходи край липите, с надежда да измисли какво да направи. По пътя срещнал госпожа Коза, издокарана в неделните си дрехи.

– Добро утро, братовчедке – поздравил любезно той. – Днес изглеждаш толкова добре.
– Благодаря – отвърнала тя. – Днес облякох най-хубавите си дрехи, защото издокарана, мисля много по-добре. Чудя се как, но трябва непременно да намеря мъничко вода. Нямам вече капка и ако много скоро не открия, аз и моите дечица ще умрем от жажда.
– Да ти кажа право – отвърнал Ренар – и аз за същото мисля. Така съм пресъхнал, че езикът ми лепне за устата и не мога дори лулата си да пуша с удоволствие. Какво ще кажеш, хайде да продължим заедно да търсим вода! Четири очи винаги са по-добри от две.
– Добре – съгласила се Козата и двамата продължили заедно нататък.

Обикаляли къде ли не, но нищо не успели да намерят. Ненадейно госпожа Коза извикала от радост, а Ренар Лисицата, който тичал след нея, видял, че са намерили кладенец. Дълбоко долу на дъното проблясвала вода.
– Ура! – извикал господинът. – Спасени сме!
– Ех – отвърнала козата, – я виж колко дълбоко е водата! Как ще я достигнем?!
– Това го остави на мене – рекъл Ренар. – Аз разбирам от кладенци, защото съм виждал как се вади вода. Всичко, което трябва да направим, е някой от нас да влезе в една от кофите, закачена на въжето и да се спусне долу колкото може по-плавно и безопасно. Аз ще сляза пръв, за да ти покажа как се прави.

И така, господин Ренар скочил в кофата и от собственото си тегло, поел надолу, а празната кофа от другия край на въжето се издигнала нагоре. Само за минутка той стигнал дъното, навел се и жадно започнал да лочи хладната вода. Нищо не му се било услаждало тъй много досега. Той пил и пил, докато повече не можел.

– Хубава ли е? – извикала госпожа Коза отгоре, потропвайки от нетърпение.
– Прекрасна, като най-чистия нектар! – отговорил Ренар. – Скачай в кофата и слизай долу.

И така, козата скочила в кофата, която от тежестта ѝ веднага тръгнала надолу, а другият край с господин Ренар поел нагоре към повърхността. Двамата се разминали по средата на пътя.
– Какво става? – изненадано попитала госпожа Коза. – Аз мислех, че ще ме изчакаш долу!
– Ах, драга ми приятелко – отвърнал ѝ Ренар лукаво. – Така върви света. Едни се издигат нагоре, други падат надолу. Надявам се, че ще се насладиш на водопоя, сбогом!
И щом стигнал повърхността, скочил от кофата и хукнал нанякъде.

Клетата госпожа Коза останала на дъното на кладенеца. Накрая един стопанин я открил, полумъртва от студа. Била спасена, но скоро осъзнала, че само заменила един затвор с друг.

Стопанинът я запрял в обора с козите си и тя загубила свободата си завинаги.