Битови приказки

На горните кошари

11мин
чете се за

На малката българска княгиня Мария Луиза посвещава това свое издание книгоиздателство Т.Ф.Чипев София, 15.I.1933

Старият едноок Барак, както беше се излегнал пред вратника на крайната кошара, наостри уши и глухо изръмжа. Счуха се меки, крадливи стъпки. Някой гузно ходеше наблизо. Повърви, запре се, дебне, а после пак пристъпи веднъж-дваж и слухти. Иде откъм високия чест букак.

Барак се наежи. Дигна глава, разтвори широко ноздри и задуши. Месечината току-що залезе. Притъмня. Гората се спотаи. По замътеното небе се разпиляха на купчини звезди, като хвърлени с две шепи ситни бисерни зърна. В усойната на Черни дол забуха бухал.
– Иде! – размаха сърдито опашка Барак. – Спусна се от Върли рът и сега е из папрата на Черни дол, под Криви канари. Току тъй не се обажда Бухлю. Пъди го.
Барак разтърси гердана с острите шипове на шията си и ровна с крак.
– Буху, бу-ху-у-у! – изкънтя в усойната.
В кошарата звънна тежък звънец, удари се в нещо меко и прегракна.
– От два дни насам минава все по едно време, – слухтеше Барак. – Залезе ли месечината и попритъмнее, чувам му стъпките и му усещам дъха. Не е тъдявашен, друг е, вълк от полето – реши той и затича покрай кошарата. Обиколи я, надзърна през всичките пролуки – нищо. Стадото спеше дълбоко и кротко. Белуш и Червенко, палетата, и те спяха. Малки са, неопитни, уморени от ходене цял ден по пасището на върха. Къде ти да вардят! И Кипро спи. Подложил си кожената вулия под главата вместо възглавница – хърка ли, хърка.

Барак помисли:
– И оная година Кипро пак тъй беше заспал, когато дойде куция сив вълк. Добре че беше куц и не можа да побегне с овцата, ами се видя на тясно и я остави. Че ако му бяха здрави и четирите крака, – изръмжа недоволно Барак, – щеше да видиш ти, Кипро, овцата, колкото го видя и него, когато дойде. Само аз си зная как му я издърпах из устата! Затуй ходя сега с едно око.

Барак се върна, рече да мине нагоре, към Черни дол, и изведнъж се закова на мястото си. А после излая стръвнишки и бясно връхлетя към букака.
– Барак, мълчи! – изшътка някой, и докато разбере барак какво става, тежката лапа на едрия Бежан се стовари по муцуната му.
– Дойде само да ми развалиш работата!
Чак тогава Барак се окопити. И все още настървен се озъби:
– Кой те знае, че си тука! Аз търся другиго!
– Търси го мълчешката!
Барак прошепна с късо скимтене:
– Чу ли го?
– Чух.
– Иде откъм Черни дол. Навърта се от два дни тъдява.
– Не от два дни, а от три дни.
Едрият силен Бежан вдигна предния си ляв крак.
– Внимавай! – Виж, че и тебе е измамил. Барак, Барак, стар си вече!
Барак не повярва:
– От три дни ли, казваш?
– От три.
– И все в Черни дол ли слиза?
Бежан пови глава:
– Най-напред минава по Лисо бърдо. Иде откъм равнината. От полето ще да е.
– И аз така мисля, – чатна зъби Барак. – Щом го усетих завчера и си казах, – От полето ще да е.
– Аз го зная къде ходи, – наведе се Бежан над ухото на Барак. – В къпинака на Лисо бърдо лежи. А минава чак по Върли рът, та в Черни дол, да ни измами. Трябва да е опитен и хитър вълчага.
– Да не е куц, един?
– Куц, май…
– Той е, онзигодишният! – кипна и настръхна Барак, – От него сега съм с едно око. Къде го видя?
– В къпинака. Сега ми иде на ума: понакуцва…
Барак го пресече:
– Сърбал съм му попарата! – бафна той и без да ще, потрепери.
Бежан го изгледа, изпъчи широка гръд и зина:
– Не ми бъркай работата! Щом те е страх, варди си кошарата! Аз сам ще го чакам!
И като се шмугна между два дънера, втренчи поглед към усойната на Черни дол.
Барак се отдели настрана, приклекна и заслухтя.

II

Един комар излетя из буренака край потока, зави се над кошарите и жилна дядо Младен овчарят под дясното ухо. Дядо Младен се стресна и се събуди. Разтърка сънливи очи, почеса се по жилнатото място и високо се прозина:
– Бре, отишла си месечината!

Седна върху постлания ямурлук, озърна се насам-натам, стана му студено и уж дано се стопли се провикна:
– Бежане, Бежане!
Ала не се стопли, нито пък Бежан се обади. И дядо Младен измърмори под нос:
– Прави-струва, все ще се отлъчи. Митка като вампир нощно време! Къде е сега…
– Буху, бу-ху-у-у! – избуха бухалът в усойната и пресече думите на дядо Младен.
– Чуваш ли го, чуваш ли го? – обади се през плета на крайната кошара Кипро. – А, дядо Младене?
– Чувам го, ненабухал се! – закашля се дядо Младен. – Като няма друга работа из тъмното…
– Дали наближава да зазори? – попита пак през плета Кипро.
Дядо Младен, както си лежеше, дигна очи към небето и загледа звездите.
– Ранко е, – рече. – Може два, а може и три часа да има докато пукне зората. Наспа ли се?
Тъкмо го каза и Кипро се подаде насреща му.
– Хайде, добрутро!
Дядо Младен седна върху черния ямурлук. Подви крака до него и Кипро.
– Дядо Младене, – каза, – щом слезем наесен, с овцете в село, подир някой и друг ден – заминавам.
– Къде? – стягаше си навущата дядо Младен. – От този край на двора у вас до онзи ли? – засмя се той.
– Заминавам с Кусана вуйчов в града. Ще се уча да правя звънци. Един майстор ще ме учи.
– Звънци ли, – домиля му на дядо Младен овчарят. – Виж, какво ти дошло пък на тебе на ум. Ами на мен ще ми изпратиш ли някой?
– Най-напред на тебе ще изпратя! – обеща Кипро. – Да го окачиш единия, най-големия, на шията на Боречка. Толкова години води стадото – пада му се единг голям, хубав звънец. Като слиза стадото за село, щом чуят звънеца на Боречка, да рекат: – Ей го, дядо Младен иде!…
Кипро беше работил като овчар две години и най-обичаше да слуша звънците на стадото. Не хлопките, а звънците. И сега му хрумна:
– Дядо Младене, – рече, – какво ли е ще е, двеста-триста овце и всяка с по един ясен звънец на шията!… От различни, по-различни звънци…
– Какво? – Нищо. Ще ти писнат ушите и туй то!
Но младият Кипро помисли, помълча и каза:
– Всеки ден и всеки час – все празник. Нали срещу голям празник звъни нашата камбана на черквата в селото? А през делниците клепе само клепалото. Аз си мисля: хлопките са като клепалото: пък звънците са като камбаната… Пеят, пеят…

Кипро впери очи в гъстия букак насреща и млъкна. Дядо Младен овчарят отвори уста да каже нещо, но го смутолеви в зъбите си, стана, тръгна към средната кошара и взе да си говори:
– От сутрин до вечер все звънци бълнува. Какъв ли майстор ще излезе от наш Кипро!… И-ха-а-а!…

III

Куцият, лакомият Овняр, хитрият полски вълк се промъкна от Лисо бърдо и потегли към Върли рът. Щом излезе на старата дърварска пътека, спря се, вдигна глава и тихичко, провлечено изви: „Ау-ау-у-у!“ Почака, пак изви, задуши.
– Няма го, – тръгна по пътеката Овняр. – Намерил е някъде по-сгодни кошари.
Откак оставиха полето и поеха планината, двата вълка, Овняр и Козлю, не бяха се делили. Заедно ядяха и заедно гладуваха. Разделиха се за пръв път оная вечер.
– Ти върви, – каза Овняр на Кюзлю, – към долните кошари. Пък аз ще ида да надзърна към горните. Където по-може, там ще се гощаваме.
И се врекоха да се срещнат тази вечер на дърварската пътека, като залезе месечината. Но Козлю не дойде. Овняр си помисли:
– Дали не е слязъл пак в Черни дол да чака? Не е за чудене…
Той се отби от пътеката, с два-три скока се озова в папратта на Черни дол и размърда уши.
– Я, я? – стори му се, че чува гласове.
Тъкмо по това време Барак по погрешка се беше хвърлил настървено срещу Бежан и Бежан му каза:
– Дойде само да ми развалиш работата!
Тези думи дочу издалеч Овняр.
– Охо! Приготвили се вече, чакат, – размисли се той. – Колко ли са? Миналата година беше само онзи, Барак. И сега май му чух гласа. Пресипнал, дрезгав, като че сто нощи се е карал. Дали му е заздравяло окото? Май, не ми се вярва…. Ами другият, дето се заканва, той пък кой е? – чудеше се Овняр.
Из папратта, току над главата му, нещо свирна. Някой тъничко, пискливо проточи:
– Кротувай си и леж-ж-ж-ж!…
като два запалени въглена светнаха двете очи на хитрия Овняр.
– Какво? Какво? – запита той, изви се цял и чак тогава забеляза един мършав, гладен комар. – Какво каза?
– Кротувай си и леж-ж-ж-ж!… – бръмчеше над главата му комарът. – Будни са, будни! Леж-ж-ж-ж!…
– Кой ти каза? – намръщи се Овняр.
– Аз ти казвам, бж-ж-ж! – свиреше комарът. – Овцете си спят мирничко, кротичко, сладичко… Една от друга по-охранени, стриганички, чистички…
Овняр млясна лакомо и се облиза широко.
– Льох, льох! – преглътна той.
– Пък дядо Младен, дето щях да му се залепя за малко зад ухото, ако ме беше затиснал с шепата си, вече се събуди и нещо си разговаря с Кипра…
– Хм, хм! – смънка Овняр.
– А черният Барак с едното око, – свиреше комарът, – и големия Бежан…
– Кой Бежан?
– Големият Бежан, дядовият Младенов, голям като тебе – и двамата чакат ей там в букака. Само да те зърнат и поглеж-ж-ж-ж!… – подкара песента си тънкокръстият комар и отлетя.
– Ай, да се не види! – почеса се Овняр по хълбока. – Щом са двама, надали ще може. Пък и дядо Младен като се е събудил… Ой, да се не види! – затюхка се той.
– Буху, бу-ху-у-у! – избуха бухалът отсреща в Кривите канари, като че му се присмя.
Чак тогава Овняр си спомни, че го беше чул да буха преди малко.
– Млък! – скръцна зъби той.
– Бу-ху-у-у!
– Млък!
Овняр се озъби, рипна и пое по стръмнината на Върли рът.

IV

Върху единия рог на Боречка, овена водач на дядовото Младеново стадо, кацна малка, бяла пеперуда. Тя изхвърча из тревата и капчица роса остана на крилото ѝ. Капчицата капна на окото на Боречка и го събуди. Той разтърси едрата си глава, тройната пиринчена хлопка на шията му се залюля и прозвъня сладкогласно. Подире му, както като започват да се струпват облаци в небето, надигнаха глави овцете. Една светулка си угаси фенерчето на самия вършец на тънката трепетлика, кацна там и задряма. Сипна зората.

Дядо Младен овчарят прерами кожената вулия, сложи гега под мишница и заходи из стадото. Боречко го сподири. Навърви се подир Боречка и цялото стадо.
– Трайте, трайте! – потупваше дядо Младен с гегата си насам-натам. – Рано е, не се е вдигнала росата още. Ще се намокрите ако речем да тръгнем сега. Позалъжете се, поразкършете се…

В крайната кошара Кипро наду гласовитата си свирка.
Барак го чу и весело размаха опашка.
– Хайде, да слизаме надолу! – обърна се той към Бежан.
– Стига си ми бъркал работата! – сопна се Бежан. – Аз си зная. Умът ми сега е на друго място. Тук ли да го вардя довечера, или да сляза долу, в Черни дол.
– Ако е онзи, куцият, довечера пак ще дойде, – реши Барак. – Може да го чакаме и долу.
– Аз отсам, ти оттатък дола, – нареди Бежан. – Чу ли?

Барак излая високо и се стрелна към кошарите.
– Бежане, Бежане-е-е! – провикна се дядо Младен.
– Не може, вика ме, – стрелна се и Бежан към кошарите, отърка се в ямурлука на дядо Младен и бафна:
– Тук съм!
– Цяла нощ те няма! Къде ходи, а? – закани му се шеговито дядо Младен. – Какво си се умислил такъв?
Бежан клекна пред вратата на кошарата, прозина се и измънка:
– Да му мисли, който не е спал цяла нощ дядо Младене!
Но дядо Младен нито го чу, нито го разбра. Той чакаше само да се дигне росата и да изведе стадото на паша, горе, по билото на върха.

КРЕДИТ:Из „Златни клонки“, изд.Т.Ф.Чипев 1933, Корица: Брезовски овчари, 1941 1964 Златю Бояджиев

Всичкитворби