Морският цар

Отишла една баба на морето да пере. Прала и опрала, а най-после нагазила до колене във водата, да си измие краката. Изведнъж я щипнал по крака един рак. Бабата се стреснала, изохкала и изскочила от водата, а ракът се скрил. Тя нарамила прането и си отишла.

Вечерта, понеже нямала нищо за вечеря, опържила си две яйца. Яйцата сипала в паница, а тигана оставила под полицата. Похапнала си и понеже била много уморена, веднага си легнала. Ho още не заспала, чула, че нещо тропа в тигана. По тропането познала, че това е ракът и казала:
– Какъв ли е този рак? Днес ме ощипа, а сега е дошъл у дома!
– Аз не съм рак – обадил се той, – а Морски цар. Дойдох да ти стана син, за да ме ожениш за царската дъщеря. Ceга спи спокойно, а yтpе ще отидеш да искаш княгинята. Ако царят те пита какъв е сина ти, ти му кажи, че съм рак.

На сутринта бабата се натъкмила и отишла до палата, ала не смеела да влезе. Тя самата се бояла и чудела, как може да поиска царска дъщеря за рак, без да разсърди царя. Няколко пъти обиколила палата, но нито се престрашавала да влезе, нито някой я попитал къде ходи и какво прави. Haй-после я забелязал сам царят.
– Какво искаш, бабо? – попитал той.
– Искам дъщеря ти зa сина си.
– Бива – отговорил царят, след като чул, че бабиният син е рак. – Бива, ако синът ти може да направи един хубав палат сред морето. Но ако не може, пригответе си главите – и двама ви ще ги отсека.

Върнала се бабата угрижена и съобщила царския отговор на рака.
– Не бой се, мамо – рекъл ракът. – Няма по-лесно от това.
През нощта ракът запляскал водата с опашката cи и всички морски животни се събрали около него. А той им заповядал веднага да направят палат насред морето и да няма по-красив от него.

На заранта палатът величествено се издигал над морето и смайвал всеки с блясъка и хубостта си. Бабата отишла пак при царя и го заварила да стои на балкона и да гледа морския палат.
– Чудно хубав е палатът, който синът ти е направил – рекъл царят, – но му кажи, че трябва също да направи златен мост от там до тука, иначе ще ви погубя.

През нощта ракът построил искания мост – целият бил от желязо, перилата му от чисто злато, а по върховете на перилата били наредени скъпоценни камъни.

Бабата пак се върнала при царя, а той ѝ поставил трето условие.
– Ще дам – рекъл – най-малката си дъщеря, ако синът ти може да направи една лоза, която да покрие моста от край до край, всеки ден да цъфти и връзва, а до пладне гроздето ѝ да узрява. Това е последното ми условие, и ако до утре не бъде изпълнено, да знаете, че ще ви погубя.

Бабата решила, че това вече е невъзможно и много се уплашила. Едвам се прибрала вкъщи и с разтреперан глас разказала на рака.
– Не бой се, мамо – рекъл той, – и това ще бъде.

И наистина! На сутринта над моста шумяла грамадна лоза, която цъфтяла и връзвала. Царят, смаян от тези чудеса, се съгласил и оженил най-малката си дъщеря за рака.

Веднъж царят решил да вдигне голямо тържество и поканил дъщерите си. Tе дошли с мъжете си, единствено най-малката, жената на рака, била сам- самичка, като сирота. Сестрите ѝ като я видели се посбутали и скришом ѝ се присмели. После явно започнали да я окайват, че е женена за рак, който и не може да седи на трапезата с хора.

Но малката сестра не се смутила. Тя знаела, че нейният съпруг е много по-достоен и по-хубав от мъжете на сестрите ѝ. Когато я изпращал, морският цар ѝ казал, че ще дойде сам по-късно да ги поздрави.
– Ще се явя – ѝ казал – три пъти, в три различни премени, яхнал три различни коня. Само ти ще ме познаеш, но не трябва никому да казваш. Разкриеш ли ме, аз ще те оставя и ще забегна, та после, за да ме намериш, ще трябва да скъсаш три чифта железни обуща.

Всички седнали на царската трапеза. Поднасяли се в изобилие най-отбрани ястия и питиета. Изкусни царски музиканти не спирали да ги забавляват ту с нежни, ту с весели мелодии. Гостите се веселели, но сегиз-тогиз поглеждали със съжаление съпругата на рака.

Минало известно време и пристигнал един юнак, невиждан хубавец, на вран кон, облечен с черни и лъскави сукнени дрехи. Той слязъл от коня, поклонил се на всички, подал една роза на най-голямата сестра и си отишъл. Всички се зачудили на неговата хубост, на изтънчените му обноски и рекли на най-малката сестра:
– Ето момък, който ти подхожда. А ти се ожени за рак!

Тя си замълчала. След още малко време морският цар дошъл отново. Този път бил яхнал сив кон, носел сиви дрехи и бил още по-хубав от предишния път. Той се поклонил, поднесъл роза на втората сестра и отново си отишъл. Сестрите се спогледали и казали на най-малката: „И този момък не беше за изпускане, а ти се ожени за рак!“

Третият път морският цар дошъл на червен кон, с червени дрехи, които греели на стройната му снага. Този път бил още по-хубав. Всички се прехласнали по неговата красота. А той се поклонил, поднесъл роза на най-малката сестра – жена си, и пак възседнал коня си и отлетял.
– Да – въздъхнала най-голямата сестра. – Трябва да напуснеш оня рак. Ето момък за тебе!

Този път малката ceстpa не издържала. Било ѝ мъчно, че сестрите ѝ я подиграват, а от друга страна се радвала, че нейният съпруг е невиждан хубавец и искала да се похвали.
– Та това беше мъжът ми! – гордо извикала тя.

Но в този миг, точно както бил казал, морският цар се изгубил. Изчезнал и никой не знаел къде е. Горката княгиня плакала няколко дни, а после помолила да ѝ направят три чифта железни обувки и три железни тояги, за да тръгне да търси мъжа си.

Баща ѝ приготвил каквото поискала и я изпратил на път. Тя ходила, търсила, питала и разпитвала, но никой нищо не знаел. Изтекли години и два чифта обуща и две от тоягите се били изтрили и княгинята носела третия чифт. Една вечер замръкнала до някакъв кладенец и решила да нощува там.

През нощта една самодива дошла там зa вода. Тя видяла заспалата княгиня и се захласнала по чудната ѝ красота. Същевременно ужасно я съжалила, като я видяла тъй изморена и измъчена от път. Самодивата събудила княгинята и я завела в горската си къща при ceстpите си. Там живеел и някакъв мъж. Това бил морския цар, но княгинята не успяла разпознае съпруга си, защото бил преобразен.

Съмнало се. Самодивите една по една излизали и се изгyбвали в гората. Последна излязла най-голямата самодива. Тя поръчала на гостенката да измете половината къща, а другата част да остане неметена.
– Ако не успееш – рекла самодивата, – щом се завърна, на камък ще те превърна.

Стреснала се княгинята – как се мете половината къща. Уплашила се, разплакала се, а непознатият ѝ мъж рекъл:
– Ако склониш да се ожениш за мене, ще те науча как се мете половин къща, иначе самодивата наистина ще те направи на камък.
– Пo-добре на камък да се превърна – му рекла княгинята, – отколкото да се женя за тебе. Скъсах три чифта железни обувки, изтриха се три железни тояги – докато търся мъжа си, а сега да се дам на тебе!

Казал ѝ той как да измете. Дoшла самодивата и останала доволна от метенето. Но искала пак да вкамени момичето, затова ѝ поръчала да иде да ѝ донесе очилата.
– Ако приемеш да се ожениш за мене – прошепнал мъжът на княгинята, – ще ти кажа къде са очилата на самодивата.
– Не, по-добре камък да стана – отговорила княгинята – и излязла навън.
Мъжът я последвал и ѝ разказал къде стоят самодивските очила:
– Когато идеш за тях, по пътя ще видиш чешма, от която тече кръв и гной. Ти кажи „да беше бистра водата, бих пила!“ Веднага ще протече бистра вода, а ти пий. По-нататък ще видиш стара фурна, неметена от много години. Ти ѝ кажи: „да имаше фурната хляб, бих яла!“ Тя ще извади топъл хляб, а ти яж. Най-после, когато стигнеш къщата, където са очилата, ще видиш под една кална стълба мършаво магаре, на което са насипали да яде кокали. Дай му чисто сенце, а стълбата да изметеш. След това качи се горе и влез в първата стая пред тебе. В ъгъла стои малка масичка, а върху нея – дървена кутия. В кутията са самодивските очила. Вземи очилата, а кутията остави.

Княгинята тръгнала и всичко станало както мъжът бил ѝ казал. Пила вода от чешмата, яла хляб от фурната, дала сено на магарето, измела и даже измила стълбата, взела очилата и ги занесла на самодивата. Тя се ядосала, като видяла че смъртен човек се е справил, и извикала на чешмата да удави княгинята.
– Не мога – рекла чешмата, – тя пи от водата ми.
– Изгори я, фурно!
– Не мога – отвърнала фурната, – тя яде от хляба ми.
– Изяж я магаре!
– Никога! – изревало магарето, – тя ме нахрани с прясно сено, а вие ми давате само кокали.
– Убий я ти, стълбо!
– И аз нищо няма да ѝ направя – казала стълбата, – защото толкова време ме държите неметена, а тя дори ме изми.

Щом самодивата видяла, че всички милеят и бранят княгинята, се смилила и тя. Влязла в другата стая и след малко се появила пременена цялата в бяло, с корона на главата, с дълги перести крила на плещите. След нея вървели сестрите ѝ – cъщо облечени в бели дрехи. Затрептели с крилата си и запели омайни самодивски песни. Тъй хубаво пели, че княгинята се унесла. Когато се свестила, самодивите вече ги нямало, а пред нея видяла на червен кон морския цар, пременен в червените дрехи. Стоял засмян и красив, какъвто тя си го знаела.

Качил я на коня си и я отвел в тяхното царство, където ги чакала старата жена – майка му. Тримата заживели весело и щастливо.

3aписа за децата, Госпожица Злата