Край реката в едно село расло крушово дърво. То раждало сладки крушки, каквито нямало никъде по света. Прочуло се крушовото дърво. Отдалече, през планини и долини, идвали хора да си купят от сладките крушки. Но селяните никому не продавали. Който искал да си хапне от крушките, давали му една-две, колкото да ги опита. За да не си открадне някой повече, поставили пазач при дървото.
Една есен крушовото дърво родило изобилен плод, хубав и сладък – за чудо и приказ. Но най-чудна била най-едрата крушка.
Гледали я селяните. Не можели да ѝ се нарадват.
– Такава едра круша не помним да е имало! – думали старците. – Трябва като очите си да я варди пазачът.
– И каква е жълта и прозирна като кехлибар! – чудели се мъжете.
– Гледайте, гледайте! – викали децата. – Мед капе от нея!
А при опашчицата ѝ се разперило едно листенце като зелена пеперудка!
– Такава круша само в наше село има! – хвалели се селянките.
Бръмчели около крушовото дърво пчелите, смучели сладък сок от крушките и радостно разговаряли:
– Смучете, да смучем, сестрици! – думала една стара пчела. – Такъв сладък сок никъде не можем намери!
– От нас по-честити няма! – казвала друга. – Само в наше село има такива круши с такъв сладък сок!
– Вижте голямата круша! – добавяла трета пчела. – От нея можем да съберем цяла пита мед!
И селските свине обикаляли от сутрин до вечер край дървото. Чакали да падне някоя гнила круша, та да я изядат.
И де седнели, де станели, все грухтели:
– Ух, ух, какво знаят нашите сестри от другите села! Такива сладки круши и насън не са видели. А ние си ги хрупкаме всеки ден. Ако е рекъл Господ, и тая едрата, най-сладката – и тя ще влезе в нашите уста.
Едрата круша слушала, слушала, пък ѝ домъчняло и си рекла:
– Тукашните хора и пчелите, и свинете ми се радват, защото искат само те да вкусят от моята сладост. А по Божия свят има толкова гладни за моя плод, толкова жадни за моята хубост. Аз не искам да остана само в това село.
И една заран рано, когато пазачът спял, а хората и свинете не били още станали, едрата круша се откъснала от клона и заедно със зеленото листенце тупнала на земята. Понатъртила се, позаболяло я. Но скоро се съвзела, търкулнала се към реката и цопнала във водата.
Повлякла я реката. През много въртопи я премятала. Острите камъни там я издраскала. Но крушката не се уплашила. Тя все вдигала нагоре зеленото си листенце и току си повтаряла:
„Нека ме завлече водата далеко-далеко! Нека ми се порадват и чуждите хора!“
Три дни и три нощи реката влачила крушката. Най-сетне я изхвърлила на едно кално място, край един голям мост в града. Огледала се крушката и се почудила. Нямало наблизо нито хора да я посрещнат, нито пчели да ѝ се порадват. Само една свиня ровела по-нагоре в сметта и грухтяла.
Домъчняло на крушката. Изкривила ѝ се опашката. Повяхнало ѝ зеленото листенце. Тя заплакала и си рекла:
„Все така ли ще си остана самичка? Няма ли да дойдат тукашните хора да ме видят? Няма ли да долетят тукашните пчели да ми се порадват? Нали заради тях дойдох? Нали заради тях се мъчих три дни и три нощи из водата!”
Свинята се запътила към крушката. Изплашила се крушката и се помолила на Господа:
– Господи, запази ме! Помогни ми да зарадвам и тукашните деца, да нахраня и тукашните пчели!
Ала още не изрекла крушката тия думи, схрускала я свинята. Но едно семенце от крушката паднало на земята. Запазил го Господ и от него израснало младо крушово дърво.
И дървото родило жълти крушки, по-сладки от ония в селото.
Радвали им се и децата, и пчелите.
Корица: Chase fruit and flowers in natural colors Rochester, N.Y.,Chase brothers company – biodiversitylibrary.org
