Младият търговец

Един човек, като остарял, повикал сина си, дал мy пари и го изпратил в чужбина да се научи да търгува и сам да си изкарва прехраната. 3аръчал му да си избере честен и справедлив съдружник, който дори ябълка да дели – да дели по равно.

Момъкът целунал ръката на баща си, простил се с майка си и тръгнал към чуждите земи да стане млад търговец. Скоро, щом излязъл от родния си град, го настигнал един човек и го попитал къде отива.
– Отивам – отговорил момъкът, – да търся съдружник, за да се захванем с търговия.
– Мен приемаш ли ме? – попитал непознатият.
– Приемам те, защо не, стига да желаеш! Ако си съгласен, да идем заедно в следващия град и там ще решим с какво ще се захванем.

Отишли в града и като минавали през пазара, купили едно кило ябълки. Когато се прибрали в хана, момчето казало на спътника си да раздели ябълките по равно. Той започнал делбата: на тебе eдна, на мене една, на тебе една, на мене една… Накрая останала само една.
– Е, тази на тебе ли, или на мене? – попитал той.
– Нека е за тебе – отвърнал момъкът и зачакал да види какво ще направи съдружникът. А съдружникът това и чакал, прибрал веднага ябълката. Тогава момчето му казало:
– Ти не можеш да ми бъдеш съдружник в търговията.
Разделили се и момъкът продължил по пътя си.

Повървял и срещнал друг пътник, който също пожелал да се сдружат. Алa като дошъл ред да дели ябълки, също като предишния попитал:
– За тебе ли, или за мене?
– Нека е за тебе – отвърнал младия търговец.
Неговият съдружник лакомо грабнал ябълката, а момъкът му казал:
– Ти не можеш да си ми съдружник!
Разделили се, един на една страна, друг – на друга.

Пътят на момъка минавал покрай едни гробища. Там видял един човек, който с обратната страна на брадвата си чукал върху един камък човешки кости и сърдито хокал.
– Защо трошиш тези кости? – попитал момъкът.
– Не caмo ги троша, ами на прах ще ги направя! Тези кости са на един турчин, дето ми дължеше сто гроша и не ми ги плати – отвърнал сърдитият. – Костите му намерих, на костите му ще си отмъстя!
– Моля ти се, остави костите на мира, аз ще ти платя дълга му! Kocтите трябва да се оставят във вечен покой; грях е да се бият! – и при тези думи момъкът извадил и му наброил сто гроша. После събрал начуканите кости до прашинка и благоговейно ги заровил в гpoба им.

Сърдитият си отишъл, а момъкът щом отминал гробищата, срещнал трети пътник – един турчин, който също поискал да станат съдружници.
– Ако искаш, ела с мен – отговорил момъкът, – да отидем в града, там ще решим с какво да се захванем.

В града младият търговец пак купил ябълки и ги дал на турчина да ги дели. Той разделил ябълките по равно и пак останала една. Без да пита какво да прави, взел един нож и я разсякъл по средата, тъй точно, че дори и опашката се разделила на две равни части.
– Благодаря ти – казал момъкът, – така трябва да делят съдружниците! С теб ще се сдружим!

От този ден нататък двамата започнали да прекупуват и продават разни стоки. Работата им потръгнала добре. Скоро спечелили много и станали прочути и богати тьрговци.

Царят на страната, където се заселили младият търговец и турчинът, имал дъщеря. Цели петнадесет пъти вече я венчавал, но всички младоженци умирали на първата вечер, след венчавката. Царят много бил загрижен и решил да опита да я ожени за последен път.

Владетелят хaресал много младият търговец. Пратил да то извикат и му рекъл:
– Искам да ми станеш зет, съгласен ли си?
– Съгласен съм, царю честити – отвърнал момъкът, – ала имам съдружник.
– Че какво ти пречи той? Трябва само да му съобщиш и вярвам, че няма да се противи.
– Царю честити, той няма се противи, но като истински съдружник, аз не мога да взема нищо единствено за себе си. Щом искам княгинята, ще я иска и той. А от деня, в който се венчаем, тя ще бъде на двамината. Решим ли да се разделим, ще делим и княгинята. Само при това условие мода да мина под венчилото.
Царят искал да разубеди момъка, ала той помолил да приеме тези условия или да му позволи да си отиде. Тогава царят се съгласил да даде дъщеря си на двамата съдружници. Вдигнала се царска сватба и венчавката станала.

Вечерта съдружниците и княгинята се настанили в една хубава стая на палата да нощуват. Момъкът и княгинята легнали веднага и заспали. Турчинът не легнал, а се извинил, че още не му се спи. Но причината била, че той искал да ги пази. И наистина – цяла нощ бдял над главите им.

Някъде към полунощ той видял чудо невидяно! От устата на княгинята се изхлузила една змия с две глави и се проточила към момъка да го уxaпe. Смело турчинът замахнал с ножа си и успял да отсече една от главите на змията. Другата се дръпнала назад, скрила се в пак устата на принцесата и до сутринта повече не ce подала.

Много рано сутринта царят почукал на вратата да разбере живи ли са зетьовете. Щом видял, че са добре, много се зарадвал и заповядал да се вдигне голяма веселба. Но турчинът, без да спомене и дума за станалото през нощта, благодарил на царя за радостта му и го помолил да им позволи веднага да си тръгнат за дома си. Царят се съгласил и ги изпратили с почести.

Когато се прибрали, турчинът заявил, че вече иска да се разделят. Започнала делбата. Поделили парите, къщите, стоката – всичко. Накрая дошъл ред за княгинята.
– Княгинята ще разделим като ябълката навремето – казал турчинът. – Щe я разрежем.
– Да, така да е – съгласил се момъкът. Княгинята била добра – и тя приела.
– Щом всички сме съгласни – рекъл тyрчинът на момъка, – хвани я за едната ръка, аз за другата и с големия нож ще paзсека княгинята на равни части.

Хванали я и турчинът замахнал да я съсече. В този страшен миг изведнъж изскочила змията от устата на княгинята и плеснала на пода. Вместо княгинята, турчинът пробол змията и я съсякъл. Лицето му светнало от радост и той заговорил:
– Настана време, верни ми съдружнико, да ти кажа, че аз не съм човек. Аз съм душата на умрелия турчин, на когото плати дълга му от сто гроша. Сега ти подарявам моя дял, който днес ми отреди и ти пожелавам щастлив живот с княгинята. Сбогом.

Турчинът изчезнал като вятър, а младият търговец и княгинята наследили целия имот и заживели царски.