Мирчовото коледно дърво

Мирчо беше палаво момченце. На Бъдни вечер го оставиха в малката стаичка при чичо Борис. Майка му и баща му гласяха нещо в гостната стая. Не искаха малкият немирник да им пречи.

Чичо Борис обичаше Мирчо. А Мирчо само с него мируваше, защото чичо Борис разказваше хубави приказки. Мирчо се покачи на коленете на чичо Борис и рече:
– Чичо Борисе, разкажи ми една приказка!
– Добре – рече чичо му. – Слушай!

Един ден дядо Господ слязъл на земята. Искал да избере коледно дърво за всяко послушно момченце. Отишъл в гората. Огледал се. Имало и големи борчета, имало и малки. Потърсил дядо Господ и избрал за всяко дете дръвче.

Тъкмо щял да си тръгва, ударил се по челото и си казал: „Ами на Мирчо кое дърво ще изберем? Мирчо е немирен, но може да се поправи. Нека приготвя и за него дръвче.“ Погледал дядо Господ, погледал – намерил едно мъничко дръвце. И рекъл: „Дръвчето е мъничко. Но ако Мирчо е послушен и ако обича баща си и майка си, то ще порасне тройно и четворно. Ако ли пък е непослушен и ядосва баща си и майка си – ще изсъхне.“

– Аз съм послушен, чичо Борисе! – извика Мирчо.
– Не знам – отговори чичо Борис. – Ще видим! Слушай сега по-нататък приказката!

Като благословил така дръчето, дядо Господ си отишъл. А дръвчето се замислило. По едно време то повикало едно врабче и му рекло:
– Врабчо, моля ти се, иди виж какво прави Мирчо. Много ме е страх, че не мирува и ядосва баща си и майка си!
Хвръкнало Врабчето. На другия ден се върнало.
– Мирчо счупи днес една чиния и една чаша – рекло то на дръвчето. – И не си призна, че ги е счупил, ами набеди котката!
Като чуло това, дръвчето посърнало. Пожълтели му долните клонки.

Мирчо погледна чичо си. Но чичо Борис гледаше навъсено. Мирчо притисна главата си към гърдите му. А чичо Борис продължи:
– След някое време дръвчето рекло пак на врабчето:
– Моля ти се, Врабчо, иди виж какво върши Мирчо! – Отишло врабчето, върнало се и рекло:
– Днес Мирчо удари с камък едно куче. – Още повече посърнало дръвчето. Пожълтели и средните му клони.

Мирчо вдигна глава да види пак – не се ли шегува чичо Борис. Но той гледаше все тъй навъсено. И Мирчо се сви плахо в скута на чичо си. А той продължи:

– Минало пак каквото минало, дръвчето се примолило отново на врабчето: „Иди, Врабчо, виж мирен ли е Мирчо.“
Отишло врабчето, върнало се и рекло:
– Днес Мирчо скъса буквара, дето го купи татко му. – Горкото дръвце! Посърнало съвсем. Пожълтели му и горните клони. Останало зелено само връхчето му.

Мирчо преглътна сълзите си. А чичо Борис поде пак приказката:
– Най-сетне още веднъж се замолило дръвчето на врабчето да иде да види какво прави Мирчо. Отлетяло врабчето. Минал се ден, два, три. Няма го врабчето. Не се връща. Едва на петия ден си дошло.
– Знаеш ли какво се случи? – рекло то на дръвчето. – Мирчовата майка е болна. На Мирчо му е мъчно – нито играе, нито скача. Иска при майка си да иде. А баща му не дава. Страх го е Мирчо да не се зарази със същата болест. И знаеш ли какво направи Мирчо?
Мирчо се изправи и погледна чичо си. „И това ли знае чичо Борис?“, се попита той уплашен. А чичо му продължи приказката:

– Знаеш ли какво направи Мирчо? – пак попитало врабчето. – Една нощ издебна, когато вкъщи всички заспаха. Слезе от креватчето си. Излезе от стаята си. Отвори вратата, където лежеше майка му болна. Влезе вътре. Пристъпи при майка си. Погледа я, погледа я, пък ѝ помилва ръката. Леко, леко – да не усети майка му. Сетне се извърна и избяга.

И като се хвърли в леглото си, зарови лице във възглавницата и плака, плака, докато заспа. А на заранта, когато баща му го попита защо са му червени очите, излъга че му влязло прах в тях!

– Чичо Борисе – рече със задавен глас Мирчо. – Аз, тогава, много ми беше мъчно за мамичка!…
– С-с-с-т! Да мълчиш – отговори строго чичо Борис. – Слушай как свършва приказката. – И продължи нататък:

– Като чуло тая вест дръвчето, оборило глава злочестото. Но докато се опомни, усетило, че някой го дърпа за върха. Погледнало. До него – дядо Господ. С дълга бяла брада, с бяла коса и сребърни дрехи. „Мирчо не стоя мирен нито един ден – рекъл дядо Господ. – Той счупи чинията и чашата, удари кучето, скъса буквара си. И още нещо направи. Макар да му забрани баща му, влезе при болната си майка. Големи са греховете му. Голямо наказание заслужава. Но преди да му го наложа, ще питам майка му и баща му, те съгласни ли са с мене.“ И пратил дядо Господ един ангел да пита бащата и майката на Мирчо.

Чичо Борис млъкна.
– После, чичо Борисе? – попита съвсем задавен Мирчо.

Чичо Борис стана, вдигна Мирчо на ръце и тръгна с него към гостната стая.
– После, – рече той – дошъл ангелът при бащата и майката на Мирчо. Обадил им какво рекъл Господ. А те отвърнали:
– Вярно е, много е немирен Мирчо. И чинии чупи, и камъни хвърля, и книги къса. Вярно е, че макар да му забранихме, той се промъкна в стаята на болната си майка. Но той стори това от обич към майка си. Пък и той ни е едничко дете. Ние го обичаме повече от всичко на света. Затова му прощаваме. Той ще се поправи.

Като чул това дядо Господ, вдигнал ръка и благословил дръвчето. А то пораснало тройно и четворно. Покрило се със сребърни и златни нишки и литнало. Кацнало право в Мирчовата къща.

Като рече това, чичо Борис отвори вратата на гостната. Сред стаята блестеше едно голямо коледно дърво, със запалени свещи, с орехи и бонбони по клоните и с много играчки под тях. До дървото стояха Мирчовите майка и таткко и усмихнати, протегнаха ръце към Мирчо.