Майсторът крадец

Имало едно време един беден човек с трима сина. Горкият баща нищичко си нямал – ни имане, което да остави след смъртта на децата си, ни пари да ги изучи на занаят, та се чудел какво да направи. Накрая решил да изпрати момчетата си по белия свят да вървят, където им видят очите. Бащата щял да ги съпроводи донякъде по пътя. Речено-сторено.

Вървели, вървели, стигнали едно място, където пътят се разделял на три различни посоки. Всеки от братя избрал своя път, бащата се сбогувал с тях и се върнал у дома. Така и не разбрах какво е станало с по-големите братя, но най-малкият обиколил надлъж и шир света, както сега ще ви разкажа.

Веднъж нощта го сварила в огромна гора, а времето било много лошо. Духало и валяла такава суграшица, че едва държал очите си отворени. Неусетно момъкът се заблудил – не можел да намери ни път, ни пътека. Въпреки това не спрял да върви и ето че дълбоко в гората зърнал светлинка. Тръгнал натам и накрая се озовал пред голяма къща. Отвътре огънят светел тъй ярко, та бил сигурен, че стопаните още не са легнали . Влязъл и вътре заварил възрастна госпожа да шета и подрежда къщата.
– Добър вечер! – поздравил младежът.
– Добър вечер! – отвърнала жената.
– Ю-ти-тю, колко лошо е времето тази вечер – рекъл той.
– Така е – съгласила се тя.
– Може ли нощес да преспя тук? – попитал младежът.
– Нищо добро не те чака, ако нощуваш тук – въздъхнала старата дама, – ще се върнат стопаните и ако те заварят тук, ще убият и двама ни.
– Що за хора са те? – попитал младежът.
– Разбойници! При това от най-лошите – отвърнала жената. – Отвлякоха ме, когато бях малка и оттогава ме държат тук за домакиня.
– Все пак ще нощувам тук – отвърнал младежът, – пък каквото ще да става. В това лошо време не мога да се щурам навън.
– Добре – рекла старата дама, – но знай, че ако останеш, ще си изпатиш.
След тези думи младежът се мушнал в леглото, което било в стаята, но не посмял да заспи.

Скоро пристигнали разбойниците. Възрастната дама им казала, че е дошъл млад странник и тя не могла да го изгони.
– Има ли пари? – попитали те.
– Такива като него и пари! – присвила устни старата дама. – Скитник! Ако дрипите на гърба му могат да се нарекат дрехи, това е то, което има.
Разбойниците се зачудили какво да сторят с него – дали да го убият или да измислят нещо друго.

Тогава младежът станал, поздравил ги и попитал дали не си търсят слуга, защото той щял с радост да им предложи услугите си.
– О – отвърнали те, – ако искаш да научиш занаята ни, мястото ти със сигурност е тук.
– Аз сам решавам с какво да се занимавам – отвърнал младежът, – защото, на сбогуване, баща ми заръча да се захвана с каквото ми хареса.
– Добре, съгласен ли си да крадеш? – попитали разбойниците.
– Да – отвърнал младежът и си казал, че бързо ще научи занаята им.

Наблизо живеел почтен и доверчив човек, който имал три вола. Веднъж той повел единия към пазара. Разбойниците научили това и рекли на младежа, че ще го вземат за чирак, ако отмъкне вола, без собственикът да усети грабежа и без да пострада.

Добре, добре! Младежът грабнал една красива обувка със сребърна катарама, която се търкаляла в къщата и я оставил на пътя, откъдето щял да мине стопанинът с вола. Скрил се зад храсталаците в гората и зачакал. Скоро човекът пристигнал и видял захвърлената обувка.
– Ех, че е хубава! – възхитил се той. – Да беше тука и другата, щях да ги занеса на жена ми, та поне веднъж да я видя засмяна.
Трябва да ви кажа, че неговата съпруга била тъй опърничава и проклета, че често го бухала по главата. После човекът си рекъл, че няма какво да прави с една обувка, оставил я и продължил пътя си.

Щом пътникът с вола се скрил зад завоя, младежът грабнал обувката, хванал една пряка пътека да ги изпревари и отново метнал обувката на пътя. Щом човекът я видял, много се ядосал, че сглупил да остави предишната. Завързал вола за една ограда и си казал: „Ей-сегичка ще изтичам за другата. Ще станат чифт чудни обувки за свадливата ми госпожа и най-сетне ще чуя от устата ѝ добри думи.“

Хукнал обратно, търсил, търсил, но от предишната обувка нямало и помен, та останал с празни ръце. През това време младежът отвел вола със себе си.

Когато човекът се върнал и видял, че животното го няма, се разплакал и завайкал, защото се уплашил, че жена му ще го пребие от бой, щом разбере, че е загубил вола. Плакал колкото плакал, но по някое време се сетил, че може да вземе втория вол и да го закара на пазара, без жена му да научи. Речено-сторено – извел скришом животното и поел към града.

Но разбойниците научили и казали на младежа, че ще го вземат за равен, стига да отмъкне втория вол, без собственикът да пострада и без да усети, че е обран. Хубаво, щом това е достатъчно, съгласил се младежът, хич не е трудно.

Този път момъкът взел едно въже, преметнал го през врата си и се овесил на едно крайпътно дърво. Приближил стопанинът и ахнал, като го видял.
– Ох, човече – заоплаквал го той, – какви ли черни мисли са ти натежали, та чак да се обесиш! Сега никой не може да ти помогне и да ти върне живота!
И след тези думи човекът с вола продължил към града.

Щом се скрил зад завоя, момъкът се изхлузил от въжето и хукнал по една пряка пътечка, изпреварил човека и пак се овесил на едно крайпътно дърво.
– Пази Боже! – ахнал човекът. – Сърцето ти наистина ли толкова се е измъчило, че да се обесиш или това пред очите ми е вещерско дело? Да, да! Все едно ми е защо висиш тука, без значение дали си призрак или нещо друго.
И след тези думи човекът продължил с вола по пътя.

А момъкът отново хукнал напряко през гората и за трети път се овесил на едно крайпътно дърво. Когато човекът го видял, възкликнал:
– Е, това е вече тъмно дело! Може ли едновременно на трима толкова да им е дотегнал животът, че да се обесят? Не, това ми прилича на черна магия! Ей сега ще разбера. Ако предишните двама още са там, сами са посегнали на живота си, но ако ги няма – това е вещерско дело.

И така, наивникът завързал вола за едно дърво и хукнал да провери дали другите двама още висят по местата си. Докато търсел дърветата, момъкът отмъкнал вола. Когато стопанинът се върнал и не го заварил, седнал на земята и безутешно заплакал. Плакал, плакал, поуспокоил се и си казал: „Няма друго спасение, освен да се върна за третия вол, без да разбере госпожата. Ще опитам да се спазаря добре на пазара, че хубаво да спечеля.

И той се върнал за вола, а жена му нищо не разбрала. Но разбойниците всичко видели и обещали на младежа да им стане главатар, ако отмъкне и третия вол, без да нарани стопанина и без да се усети, че е обран.

Момъкът си плюл на петите и хукнал към гората. Щом стопанинът наближил, така се размучал, сякаш е грамаден вол. Представете си само как се зарадвал човекът, когато го чул! Решил, че мучат загубените му волове и скоро ще ги намери. Завързал третия за едно дърво и се втурнал в гората. През това време момъкът отмъкнал животното. Когато клетникът се върнал и видял, че и третият вол го няма, се разкрещял от мъка и заудрял с юмруци гърдите си. Трябва да ви кажа, че доста дни изтекли, докато се осмели да се върне у дома, защото се страхувал, че старата му госпожа ще го убие на място.

Колкото до крадците, и те били недоволни, защото се наложило да признаят, че момъкът е майстор в техния занаят и трябва да им стане главатар. Затова се събрали и заявили, че ще вършат нещо, за което момъкът не е дорасъл още и до един се изнизали от дома. Щом останал в къщата сам, младежът извел трите вола на пътя и ги натирил да си вървят у дома. Само си представете техния изтормозен стопанин – бил на седмото небе от радост, когато ги видял.

После момъкът извел конете на крадците и ги натоварил с ценности, злато и сребро, прекрасни дрехи и какво ли не още. На тръгване заръчал на възрастната госпожа да поздрави разбойниците, да им благодари от негово име и да им предаде, че си заминава и трудно биха го намерили. После потеглил на път.

Обикалял, въртял се и най-сетне намерил пътя, по който вървял, преди да се загуби. Когато наближил бащиния дом, облякъл една военна униформа, която намерил сред дрехите на разбойниците – заприличал на същински генерал. Потропал на бащината порта и попитал може ли да получи подслон. Не, било невъзможно, независимо от цената.
– Как бих се осмелил – затюхкал се човекът – да приюта в бедняшкия си дом тъй изтънчен господин. Та аз едва имам една дрипава постеля!
– Винаги си бил стиснат стар скъперник – засмял се младежът, – и пак си си такъв, щом не щеш да подслониш собствения си син.
– Какво, ти си ми син! – ахнал човекът.
– Не ме ли позна? – учудил се младежът.
Е, най-сетне го познал.
– Ами с какво се захвана, че тъй бързо се издигна?
– Ще ти кажа – отвърнал младежът. – Ти нали рече всеки да научи какъвто ще занаят, та се главих за чирак при едни разбойници. Прослужих нужното време и станах майстор крадец.

Близо до бедняшката къщурка живеел заможен господин, който имал толкова пари, че и да искал, не можел да ги преброи, а едничката му дъщеря била хем умна, хем хубава.

Харесал я майсторът крадец и решил да я вземе за жена, затова накарал баща си да иде при господина и да поиска дъщеря  му.
– Ако попита как си изкарвам прехраната, кажи му, че съм майстор крадец.
– Май си загубил ума си! – ахнал бащата. – Не си наред, щом мислиш, че мога да му кажа това.
Не, не! Не си бил загубил ума и баща му трябвало да поиска дъщерята на господаря.
– Не, не и не! Казвам ти, че не мога да ида при него. Той е толкова богат, че не си знае парите – не отстъпвал човекът.
Ще не ще, трябва да иде, настоявал синът. И щом не ще с добро, насила ще го натири.

Ала бащата пак отказал да иде. Тогава момъкът скочил и с една брезова тояга така го подредил, че скоро беднякът се изправил пред портата на господаря.

– Как си, човече, как да ти помогна? – попитал господарят.
От дума на дума гостът разказал за тримата си сина, които изпратил по белия свят, като им поръчал да изучат какъвто занаят си изберат.
– И ето, най-малкият се върна и не спря да ме тормози, докато не дойда да поискам дъщеря ти за негова жена. Освен това ме накара да ти кажа, че е майстор крадец – и след тези думи беднякът отново избухнал в сълзи и ридания.
– Няма нищо, съседе – засмял се човекът. – Върви му кажи, че първо трябва да докаже майсторлъка си. Ако в неделя задигне печеното от шиша, докато цялото ми домочадие го наглежда, ще получи дъщеря ми. Иди и му предай това.
И така, беднякът се върнал и предал новината на младежа, а той отвърнал, че това е лесна работа.

Запретнал ръкави, уловил три живи заека и ги мушнал в торбата си. После се навлякъл в стари дрипи и така се преобразил, че сърце да ти се скъса, като го видиш. В неделя към обяд, като всеки просяк, той влязъл през задната врата в дома на господаря. През това време цялото семейство седяло край огнището в кухнята до шиша с печеното. Пуснал момъкът първия заек и той заподскачал пред къщата.
– Ха, я вижте, заек! – развикали се хората в кухнята и скочили да го хванат.
Е да, и господарят го видял как подскача.
– Нека си тича – махнал той с ръка. – Няма смисъл да се хваща заек напролет.

Подир малко момъкът пуснал втория заек. Всички в кухнята го видели и решили, че виждат предишния. Пак понечили да го гонят, но господарят отново ги спрял.

Момъкът пуснал третият заек. И той хукнал из двора като предишните. Хората в кухнята го видели и рекли, че нямат търпение да го хванат.
– Е, бива си го тоя заек! – засмял се господарят. – Я да видим, може ли да сложим ръка върху него.

След тези думи хукнал навън, а след него и всички останали. Станала чудна забава! А през това време момъкът грабнал неделното печено и го отнесъл. Не знам откъде са успели да намерят нещо за неделния обяд, но съм сигурен, че не е бил печен заек, макар господарят тъй да търчал, че хем се сгорещил, хем се уморил.

Случайно този ден отецът бил поканен за обяд. На трапезата домакинът разказал как майсторът крадец го изиграл и станал за смях.
– Колкото до мене – отбелязал отецът, – не мога да си представя това да ми се случи – някакъв хлапак да ме изиграе.
– Добре, добре! Дръж си тогава очите отворени – възкликнал господарят. – Преди да се усетиш, хлапакът може да те навести.
Ала отецът си държал на своето – хитростта успяла, защото господарят се оставил да го подлъжат.

Късно след обяд пристигнал майсторът крадец и поискал според обещаното да получи дъщерята за жена. Ала господарят заприказвал за това-онова и накрая рекъл:
– Първо трябва да ми докажеш още малко твоите умения. В крайна сметка това, което стори вчера, не беше нещо особено. Можеш ли да изиграеш отеца, който днес на обяд ми се подигра, че съм се оставил момък като теб да ме върти на пръста си?
– Е, това не е трудно – отвърнал майсторът крадец.

Омотал се в бял чаршаф и привързал на гърба си чифт гъши криле. Така издокаран се покатерил на клена, който растял в градината на отеца. Привечер, щом преподобният се задал, младежът се развикал:
– Отче Лорънс! Отче Лорънс! – защото така се казвал свещеникът.
– Кой ме вика? – попитал отецът.
– Аз съм ангел – отвърнал майсторът крадец, – Бог ме праща да ти кажа, че заради твоето благочестие, ще те вземе жив на небето. Следващия понеделник вечерта се приготви за път – аз ще дойда да те взема в торбата. А на масата в трапезарията трябва да струпаш на купчини всичкото злато, сребро и ценности, които имаш на този свят.

Е, отец Лорънс паднал на колене и благодарил на ангела. На следващия ден преподобният изнесъл проповед за сбогом в църквата и разказал как на клена в неговата градина му се явил ангел, който обещал жив да го качи на небето заради благочестието му. Проповедта била тъй трогателна, че всички в църквата се насълзили – и млади, и стари.

И така, следващия понеделник, щом паднала нощта, пристигнал майсторът крадец, докаран в ангелската си премяна. Преди да се пъхне в чувала, отецът паднал на колене и благодарил за честта. Ала щом се озовал вътре, майсторът крадец го завлачил през буци и камъни.
– ОХ! АХ! – застенал отецът, – накъде вървим?
– По най-краткият път към небето – отвърнал младежът, който така влачел чувала, че костите на преподобния едвам не се строшили.
Накрая го изтърколил в гъсарника на господаря, а гъските така го закълвали, че горкичкият бил ни жив, ни умрял.
– Сега си в пламъците на чистилището, за да се пречистиш до края на живота си – рекъл майсторът крадец.
После си заминал и пътьом отмъкнал всичките ценности на отеца, които го чакали в трапезарията.

На следващата утрин пристигнала гъсарката да изкара птиците и чула как отецът, оплаква съдбата си, легнал в чувала.
– За Бога, кой си и какво те мъчи? – извикало девойчето.
– Ох – захлипал отецът, – ако си ангел от небето, пусни ме да изляза, че тук е по-зле и от ада. Тези малки дяволи не спират да ме хапят!
– Боже помози, че аз не съм ангел! – заобяснявало момичето, докато помагало на отеца да излезе от чувала. – Грижа се за гъските на господаря – те са тези, които те кълват, Отче.
– Ах! – викнал отецът, – това е дело на майстора крадец. Ох, златото ми! Ох, среброто ми! Ох, красивите ми дрехи!
И той така заудрял гърдите си с юмруци, че гъсарката решила, че е загубил ума си.

Когато господарят научил какво е станало с отеца – как бил влачен по тясната пътека до „чистилището“, едва не пукнал от смях. Но когато майсторът крадец пристигнал да иска дъщеря му според обещаното, той отвърнал:
– Трябва да ми покажеш още едно майсторско дело, за да съм сигурен, че си подходящ. Чуй сега. В конюшнята ми има дванайсет коня. Нощес ще ги яздят дванайсет коняри. Ако си толкова добър крадец, отмъкни конете, без конярите да усетят и тогава ще видим.
– Добре, смея да кажа, че ще успея – приел майсторът крадец, но ако стане така, ще получа ли дъщеря ти?
– Да, ако успееш, ще сторя всичко, което пожелаеш – потвърдил господарят.

Тогава майсторът крадец се отправил към магазина и купил толкова бутилки бренивин, колкото се събрали в джобовете му. В едната сипал приспивателно. После наел единайсет човека да го чакат скрити зад конюшнята на господаря. И накрая, с добри думи и доста парици купил парцалива рокля и наметало от една старица. Така издокаран, привечер закуцукал към конюшнята на господаря. Когато пристигнал, тъкмо поели конете за през нощта и конярите имали куп работа.
– Какво искаш, по дяволите? – попитал един от тях старицата.
– Ю-ти-тю! Ама, че е студено – отвърнала тя, като потръпнала и сбърчила лице. – Ю-ти-тю! Толкова е студено, че ще измръзна до смърт – и след тези думи цялата се затресла от студ. – В името на Небесата, нека остана за малко в конюшнята!
– Я върви по дяволите! – сопнал се един. – Омитай се начаса, че ако господарят те зърне, добре ще ни подреди.
– Ех и ти! Тая торба стари кокали с нищо няма да ни навреди – пресякъл го друг, който я съжалил, – дъртофелницата може да остане.
Едни я съжалили, други не, но докато се препирали и оправяли конете, тя се промъкнала навътре в конюшнята, мушнала се зад вратата и никой повече не я видял.

Нощта напредвала, а на хората им дотегнало да седят неподвижно на конете.
– Ю- ти-тю! Уф, че е студено! – възкликнал един от конярите и скръстил ръце да се стопли.
– Прав си – съгласил се друг. – Аз така премръзнах, че зъбите ми затракаха.
– Поне да имаше нещо за дъвчене – обадил се трети.
Е, намерил се някой, който носел нещичко и те си го поделили. Дъвчели, плюели, дъвчели, плюели, ала скоро отново им дотегнало.
– Ю-ти-тю! – обадил се един и потреперил от студ.
– Ю-ти-тю! – отвърнала старицата и така затреперила, че зъбите ѝ затракали.
После измъкнала бутилка бренивин и ударила тъй здрава глътка, че се чуло „бльок-бльок“ от пресъхналото ѝ гърло.
– Бабо, какво има в тая стъкленица? – попитал един от конярите.
– Ех, страрче, само малко бренивин – отвърнала тя.
– Бренивин! Бре да му се не види! Дай една глътка – развикали се конярите един през друг.
– Ех, ама то я има вътре, я не – замърморила старицата, – я си разквасиш устата, я не…
Ала хората настояли, че трябва да си сръбнат на всяка цена. Тогава тя измъкнала стъкленицата с приспивателното и я подала на първия. Без повече да се разправя, на всеки дала да пийне колкото ще. Още не бил свършил последният, когато първият заспал и захъркал. Това и чакал майсторът крадец! Захвърлил женските дрипи, смъкнал конярите един след друг от конете и ги сложил да възседнат гредите между боксовете в конюшнята. После извикал единайсетте си помагачи и заедно отпрашили с конете на господаря.

На сутринта господарят отишъл да нагледа конярите, които тъкмо идвали на себе си. Едни пришпорвали гредите, други били паднали на земята, а трети висели и приличали на пълни глупаци.
– Ха, ха, ха! – разсмял се господарят. – Добре разбирам кой е бил тука, а вие, кухи кратуни, сте позволили на майстора крадец да отмъкне конете между краката ви.
И после наредил добре ги натупат, задето не са внимавали.

През деня пристигнал майсторът крадец, разказал как успял да се справи и поискал ръката на господарската дъщеря, но бащата му дал сто жълтици и пак заявил, че трябва да направи нещо повече.
– Мислиш ли, че можеш да ми откраднеш коня, докато го яздя?
– О, да! Смея да кажа, че мога – отвърнал майсторът крадец, но трябва да съм сигурен, че ще получа дъщеря ти.
Да, да, господарят щял да помисли и определил, че ще излезе да язди в деня на големия сбор на войската. Тогава майсторът крадец взел една кранта и купил от някакъв просяк каручка и голяма бъчва. После обещал на една стара просякиня десет петака ако влезе в бъчвата и си държи устата отворена на дупката, където той щял да си пъхне пръста. Нищо лошо нямало да се случи, само щял малко да я повози и ако си извадел повече от един път пръста, щяла да получи още толкова пари. После се преоблякъл в бедняшки дрехи, сложил си подплънки, перука и дълга брада от козя козина, та никой да не го познае. Когато пристигнал на уреченото място, толкова забавил ход, че едва се движел.
– Дий! Дий! – викал като луд, ала напредвал съвсем малко.
После спрял, пак се развикал и пак се придвижил малко напред. Човекът изглеждал тъй окаян и беден, че на господаря и през ум не му минало, че това е майсторът крадец.
Приближил, поспрял и попитал дали не е видял някой да се спотайва в гората.
– Не – отвърнал човекът, – не срещнах жива душа.
– Слушай – рекъл господарят, – ако се съгласиш да идеш в гората и огледаш дали там не се крие някой, ще ти дам в отплата този кон и една жълтица, за да пийнеш за моето здраве и твоите неволи.
– Няма как да ида – изохкал човекът, – защото карам това буре медовина на една сватба. Ходих да го взема от пазара, но за проклетия тапата му падна и трябва да държа дупката с пръст да не изтече медовината.
– Върви – отвърнал господарят, – аз ще се погрижа за коня и бъчвата.
Е, щом е така, човекът щял да иде, но помолил господаря бързо да запуши с пръст дупката и да не го маха, докато не се върне.

Скоро на господаря му писнало да седи така и си измъкнал пръста си.
– О, дължиш ми още десет петака! – извикала старицата от бурето.
Господарят разбрал каква е работата и хукнал към дома. Но не стигнал надалече – слугата му го пресрещнал с един кон, защото майсторът крадец бил отскочил в господарския дом и поръчал да му заведат нов кон.

На следващия ден момъкът отишъл при господаря и поискал дъщеря му, но той отново го замотал с изкусни приказки, дал му двеста жълтици и накрая заявил, че трябва да извърши още едно майсторско дело. Ако се справи, ще получи момичето. Е, е, майсторът крадец мислел, че ще успее, стига да знае какво да направи.
– Можеш ли нощес да откраднеш постелята от леглото ни и нощницата от гърба на жена ми? Дали ще се справиш?
– Ще стане – отвърнал майсторът крадец, – стига да знам, че ще получа дъщеря ти.

И така, щом паднала нощта, майсторът крадец излязъл, свалил един престъпник, обесен на градското бесило и го отнесъл в господарската градина. Изправил една висока стълба на прозореца на спалнята и заклатушкал нагоре-надолу умрелия, уж наднича през прозореца.
– Това е майсторът крадец! – сбутал господарят жена си. Само виж как ще го гръмна и с него ще се свърши.
След тези думи той измъкнал пушката си, която лежала под леглото.
– Не, не! Моля те, недей да стреляш, преди да му кажеш да влезе и да пробва – примолила се жената.
– Врели-некипели, ей сега ще го гръмна – сопнал се съпругът и се прицелил.
Главата тъкмо се показала и а-ха да я гръмне, скрила се отново. Накрая целта му се сторила добра. Бум! – треснала пушката, мъртвото тяло тупнало на земята и майсторът крадец се спуснал бързо надолу.

– Е – заявил господарят доволен, – вярно, че съм съдия на общината, но хората обичат да злословят. Ще е досадно, ако видят тук мъртвото тяло. Най-добре да сляза долу и да го заровя.
– Скъпи, най-добре да сториш най-доброто – съгласила се съпругата.
Господарят се измъкнал от леглото и слязъл долу. Щом излязъл, вътре се промъкнал майсторът крадец и се качил право при господарката.
– Скъпи, колко бързо се върна! – смаяла се тя, като го взела за съпруга си.
– О да, спуснах го в един трап и метнах няколко лопати пръст върху него, колкото да не се вижда. Тази нощ времето е много лошо, утре ще го затрупам повече. Я ми дай постелите да се избърша, че този несретник беше целият в кръв и ме изцапа.
Тя дала постелите. След малко той добавил:
– Дай ми и нощницата си, че постелите не стигнаха.
И тя му я дала. Тогава той се сетил, че забравил да залости входната порта и трябвало да слезе пак долу. Тръгнал с все постели и нощницата.

След час пристигнал истинският господар.
– Скъпи, колко се мота да залостиш една порта! – възкликнала жената. – И къде дяна нощницата и постелите?
– Какво!? – ахнал господарят.
– Питам какво стори с нощницата и постелите, които ти дадох – пояснила тя.
– Какво, по дяволите, си сторила! – викнал господарят. – Мошеникът и този път успя!

На следващия ден пристигнал майсторът крадец и според обещаното поискал господарската дъщеря. Този път бащата не посмял да увърта и му я дал с купчина жълтици отгоре. Защото, да ви кажа право, се уплашил, че майсторът крадец може да открадне и очите от главата му, пък и хората щели да го одумват, че не си държи на думата.

Оттогава насетне майсторът крадец заживял щастливо. Не знам дали е продължил да краде, но ако е било така, съм сигурен, че е било на шега.