Вълшебни приказки

Мартин и Мартина

Препоръчва се за възраст над 9 год.
26мин
чете се за

Някога, много отдавна в земите на маврите се родил приказно красив мъничък принц. Хубостта му била толкова голяма, че още преди да се роди, било предречено – ако баща му кралят дойде да го види, ще ослепее от неземната му красота.

Владетелят милеел за очите си и наредил детето да се отгледа в един стар замък, забутан някъде из пустошта. Десет дълги години живяло там момчето, но самотата толкова го отегчила, че един ден измамило пазачите и успяло да избяга.

Прибрал го един скитник вехтошар, който обикалял с магаре по света и викал: „Бял пясък продавам!“ или „Череши за старо желязо!“

Този човек бил предан почитател на Свети Мартин, та кръстил мъничкия принц на своя закрилник, светеца на свободните пияници. Двамата пътували така няколко години, но един ден вехтошарят внезапно бил обзет от парещо желание да се върне в родината си – земята на добрата бира и големите халби.

Уви, мястото не се харесало на младия Мартин. Небесата му изглеждали вечно сиви, хората с твърде зачервени бузи (искам да кажа прекалено груби) и изобщо не му било приятно, че всички се подигравали на мургавото му лице.

На всичкото отгоре, осиновителят му посещавал параклисите на своя покровител прекалено често и ако се случело да прекали с молитвите, искам да кажа ако изпие прекалено много бира, биел с камшик горкия малък принц. И така, един прекрасен ден на свечеряване, Мартин го оставил някъде около Камбрé и избягал в гората на Провил.

Вървял, докато паднала нощта. Бил ужасно изтощен от глад и от умора, когато стигнал до някаква усамотена къща. Почукал и една девойка отворила вратата.
– Бихте ли била така добра, – казал той учтиво, – да ме приютите през нощта? Едва стоя на краката си от глад и от умора.
– Как се казваш? – с мек глас попитало момичето.
– Мартин, на Вашите услуги.
– А моето име е Мартина!
– Е, моя хубава Мартина, не ти ли дожаля, че един измъчен пътник ще прекара нощта под лъчите на луната?
– Аз не съм красива, – отвърнала Мартина, – но бог ме е дарил с добро сърце и бих искала да ти докажа това. Но за беда баща ми е човекоядец и скоро ще се прибере.

Момчето отстъпило назад, но Мартина добавила настойчиво:
– Ех, въпреки това ела. Майка ми е състрадателна и ще намерим начин да те скрием.

Мартин бил ужасно гладен и решил, че е най-важно да утоли глада си ако ще и под угрозата по-късно да утоли глада на своя домакин. Влязъл вътре без да се помайва на вратата.

II

Майката на Мартина го посрещнала добре, поднесла му вечеря и го помолила да ѝ разкаже своята история. Тъкмо бил към края, когато откъм вратата се разнесло силно тропане. Човекоядецът се прибирал вкъщи. Съпругата му вдигнала капака на часовника и Мартин се шмугнал вътре.

Човекоядецът седнал на трапезата.

Човекоядецът седнал на трапезата. Сам излапал половин теле и полял вечерята си с три огромни кани тъмна бира. Ддошло време за десерт и той започнал да души ту наляво, ту надясно. Накрая се обърнал към часовника:
– Ха! – възкликнал той, – стрелките му са спрели!
– Не се бой, татко, – викнала Мартина, – ей сега ще го оправя.

Но човекоядецът бил почитател на реда. Надигнал се и сам отворил кутията:
– Охо-о! Хубаво месце! Значи затова мирише тук на млада плът!
Мартина се хвърлила на врата му.
– Скъпи мой добричък татко, пожали го, моля те. Той е толкова добър!
– Ще стане още по-добър, ако се сготви с картофи! – отвърнал човекоядецът.
Грабнал огромния си нож и започнал да го точи.
– Трябва да размислиш, – казала жена му. – Дъщеря ни вече е за женене, но заради ужасния ти вкус, никой не я ще, освен Големия Гилом. Кралски син ни пада от небето и може да ни стане зет, а господинът мисли само за търбуха си. Няма по-лош баща от теб!

Човекоядецът бил с добра душа и тези думи го разчувствали. Освен това, възможността да има кралски син за зет го развеселила.
– Ах! Той бил кралски син! – рекъл, – Е, добре! Ако е съгласен да се ожени за Мартина, няма да го ям, макар че ми се вижда вече позапечен.

Мартин не искал да се жени. Погледнал към Мартина. Бедното момиче хич не било красиво, но лицето ѝ излъчвало такава доброта, че сърцето му се разтопило.

Момчето си казало, че предпочита да направи момичето щастливо, а не баща ѝ.
– Ще се оженя за нея, – казал той.

При думите му лицето на Мартина засияло, защото младият принц я очаровал. Тя дълбоко мразела Големия Гилом – стар ерген, който я ухажвал единствено заради зестрата ѝ.

Но баща ѝ бил безкрайно мнителен. Сторило му се, че този отговор е прекалено хладен и принцът твърде се забавил с решението си.
– Не стига просто да ми кажеш – „ще се оженя за нея“. Трябва да съм сигурен, че си достоен зет за мен. Кажи ми какво умееш?

Мартин ужасно се смутил. Не знаел какво да каже, но пък вехтошарят наистина го бил отгледал като принц. Затова отвърнал смело и уверено:
– Мога всичко, което пожелаеш.
– Е добре! Утре на зазоряване ще идем двамата в гората и ще отсечеш сто дървета. Сега отивай в леглото, наспи се добре и не сънувай лоши сънища.

III

Не знам какви били сънищата на Мартин, но Мартина цели двадесет пъти се обърнала в леглото си, без да успее да заспи.

„Никога“, – мислело момичето, – „бедното момче няма да свърши тази работа! Ако кръстникът ми беше тук, щеше да ни спаси от това затруднение.“

Неин кръстник бил Камбринус, дюка на Брабант, граф на Фландрия, крал на бирата и основател на град Камбрé.

Преди години, когато Камбринус донесъл кехлибареното питие в страната, човекоядецът пръв похвалил и признал достойнствата на ечемиченото вино. Въпреки лошата му слава, Камбринус се сприятелил с него толкова, че пожелал да стане кръстник на дъщеря му, а за кръстница поканили феята на Хмела.

Камбринус не бил наблизо и затова Мартина се престрашила и призовала своята кръстница.
– Добра кръстнице, – прошепнала тя, – помогни ми и спаси бъдещия ми съпруг, умолявам те.

Феята се появила, с корона от листа и цветове на хмел.

Феята се появила, с корона от листа и цветове на хмел.
– Сигурна ли си, че те обича, бедничкото ми дете?
– Спаси го независимо от всичко, кръстнице. Аз ще го обичам толкоз много, че той ще ми отвърне също с любов.
– Добре, вземи тази вълшебна пръчка. Тя ще изпълнява на мига твоите желания, но внимавай да не я загубиш и най-важното е – не позволявай някой да ти я отнеме.

Мартина от все сърце благодарила и заспала дълбоко, а когато се събудила – хукнала да разкаже всичко на своята майка.

IV

На следващия ден човекоядецът повел Мартин към вековните дървета около дома си, подал му брадвата и казал:
– Залавяй се за работа, момче. Давам ти три часа да разчистиш пътя.

Сигурен в победата си, човекоядецът доволно се подсмихвал под мустак и поел към къщи. Запалил си лулата, напълнил си едно гърне студена бира и се качил на терасата да гледа какви ги върши бедния Мартин.

Мартин дори не се опитал да надигне брадвата. Тъкмо обмислял накъде да избяга, когато Мартина дошла при него, като се прикривала между дърветата.
– Застани зад мен, – му казала тя, – за да не ме види баща ми.

Щом докосвала дърветата с вълшебната си пръчка – елши, трепетлики, борове с прекрасни клони, брези, ясени, кестени и стогодишни дъбове, те се строполявали с ужасен пукот.

Птиците се разлетели на ята и се разписукали от ужас. Уплашено побегнали елени и сърни, лисици, вълци и диви прасета.

От терасата на своя дом, човекоядецът наблюдавал безмилостната сеч. Облещил от захлас очи, огромни като колела на колесници и не можел да повярва на това, което вижда. Изумлението му било така голямо, че дори забравил бирата си и лулата му угаснала.

Уви, бил прекалено горделив, за да издаде своето удивление и когато младежът дошъл да върне брадвата, му казал:
– Добре се справи, но денят дори не е преполовил. Искам да ми изкопаеш езерце за рибки там, където си разчистил. Ето ти една лопата, да видим дали умееш да работиш с нея толкова добре, колкото с брадвата.

После добавил, като се обърнал към дъщеря си:
– А ти госпожице, ще дойдеш с мен да ми изпееш най-хубавите си песни, за да не заспя докато онзи заек копае дупката си.

Сторило му се, че мярва бяла рокля всред дърветата и малко подозирал дъщеря си.

V

Мартин се надявал, че Мартина пак ще му помогне и започнал да копае, сякаш очаквали от него малка дупка, колкото да засади бреза.

Мартина запяла първо най-веселите песни, после полека-лека забавила темпото, така че постепенно човекоядецът се унесъл и изпуснал лулата на земята. Главата му заклюмала и накрая заспал дълбоко.

Малката вълшебница хукнала леко като стрела. С няколко замаха на вълшебната си пръчка изкопала и напълнила езерцето с вода, и то блеснало на слънчевата светлина като огледало. Човекоядецът, когато се събудил, направо онемял. Слязъл по стълбите на двора с мърморене – повече от това не можел да бъде изумен.

Дошло време за обяд и всички насядали около масата. Той не спрял да се оплаква – ту супата била студена, ту печеното прегоряло, бирата му недостатъчно и непрекъснато се чудел как да се заяжда с бедния Мартин.

Накрая му хрумнала една идея.
– Каква риба пусна в езерото? – попитал той.

Риба?! Мартин нищо не разбирал от риби и дори не знаел какво да каже.
– Ах! Ах, сине, – зарадвал се човекоядеца, че успял да го хване натясно. – Поръчах езерце с риба, а си забравил да я доставиш! Имаш ум колкото на бобър!
– Той ще си поправи грешката, – казала Мартина.
– Ти отнеси кафето ми и кана бира на терасата. Ще видим това.

Човекоядецът поел нагоре изключително доволен. Дъщеря му тръгнала след него, но този път не се стигнало дори до приспивна песен. След обяд баща ѝ всеки ден поспивал и този път скоро започнал да похърква.

С два скока Мартина се озовала до Мартин. За беда ѝ отнело доста време докато успее да насели езерцето. Ясно е, че дори вълшебна пръчка много по-трудно създава риба, отколкото да сече дървета или да копае дупка. Дълго време девойката удряла водата без да може да направи дори една съвсем мъничка уклейка.

Най-накрая, след работа цял час, златист шаран и костур с червени перки, хищна щука и змиорки започнали да вият във водата зелени кръгове, кротушки и червеноперки заиграли там. Мартин се захласнал да ги гледа, а Мартина в захлас гледала Мартин, когато изведнъж:
– Ах! Сега те хванах, шарлатанино! – креснал човекоядецът, който неусетно се бил прокраднал зад тях. Сграбчил всеки за ухото и ги подкарал към къщи.
– Дай ножа, – казал на жена си, – ще одера младия петел веднага.
Жена му видяла, че с него няма да излезе на глава и отговорила:
– По-добре недей сега. Утре е неделя на Кермесе и чакаме двамата ти приятели човекоядци на вечеря. Не всеки ден поднасяме принц на празничната ни трапеза.
– Ха! Както хората му викат, ще дадем на всеки „царски пай“!

И той заключил принца в килера – което ще рече, че заключил Мартин в таванската стая на къщата.

VI

След вечеря както обикновено Мартина останала последна, за да изчисти огнището. Тя взела своето чекръче и го докоснала с вълшебната си пръчка:
– Чекръче, мое миличко чекръче, – казала му тя, – ако някой ме повика, не забравяй да отговориш вместо мен.

После подпряла хурката си до стената на първото стъпало, прибрала се в стаята си, сложила вретеното в леглото, повторила им пак молбата и се качила при младия принц. Докоснала вратата с вълшебната си пръчка и тя веднага се отворила.

– Идвам да те спася, – казала Мартина, – но трябва да тръгнем двамата. Сам няма да успееш да се измъкнеш от баща ми.

Тя го хванала за ръка и двамата избягали от къщата.

Скоро, след като ударил вечерен час, човекоядецът се събудил и за да е сигурен, че дъщеря му си е в леглото се провикнал:
– Мартина! Мартина!
– Тук съм, тате! – извикало чекръчето. Оправям огнището и отивам да си лягам.

След един час той пак се събудил и извикал:
– Мартина! Мартина!
– Тук съм, тате! – извикала хурката. – Качвам се по стълбите.

На следващия час той отново се събудил и извикал:
– Мартина! Мартина!
– В леглото си съм, татко. Вече заспивам, лека нощ! – отговорило вретеното.

– Всичко е наред, – успокоил се човекоядецът. – Може спокойно да заспим. И захъркал като органа на църквата в Камбрé.

Кой накрая бил глупака? Излязло, че е човекоядецът, когато на следващата сутрин видял, че дъщеря му отлетяла заедно с кралското парче, което оставил за празничната си трапеза. Веднага заповядал на жена си да му донесе бързоходните ботуши и хукнал след бегълците.

Те успели много да се отдалечат, но бързоходните ботуши били вълшебни и човекоядецът скоро ги настигнал.

Мартина видяла, че баща ѝ е съвсем наблизо, и зад първия завой вдигнала вълшебната си пръчка. С един замах превърнала Мартин в параклис, а тя се преобразила на мъничко момиченце, като тези, които на празниците застават до олтарите на уличните кръстовища и подвикват на хората:
– За олтара на Девата! За олтара на Девата!
– Не видя ли един момък и девойка да минават от тука? – попитал пътника.
– За олтара на Девата! За олтара на Девата! – отвърнало малкото момиченце.
– Да му се не види! Не виждаш ли, че нямам нищичко за даване! – изгърмял нетърпеливо човекоядецът.

Той продължил по пътя и напразно претършувал местността навсякъде. Накрая се върнал с празни ръце у дома. Жена му, която очаквала, че така ще стане, без капка жал го подиграла:
– Не успя ли да ги срещнеш? – попитала го тя.
– Стори ми се, че ги мернах, но се скриха зад завоя и видях само мъничък параклис с малко момиченце, което молеше за дарения.
– Колко си ми глупав, мъжо! Хей! Този параклис е бил малкия принц, а малкото момиченце е била дъщеря ти.
– Ще се върна! – изкрещял човекоядецът, – и ако ги хвана, кълна се в Бога, ще сготвя единия на фрикасе, а другия ще оженя за Големия Гилом. Няма да търпя тези двамата да ми се подиграват!

Отново хукнал – не успял да види параклиса отново, но малко по-нататък съгледал чудесен розов храст с цъфнала прекрасна бяла роза. Привел се да откъсне хубавото цвете за жена си, но се сетил, че ще увехне докато се прибере и ще е по-добре да го откъсне на връщане.

Пътувал много време без да види и следа от бегълците. Накрая, уморен от тичане, се прибрал, но съувсем забравил розата. Сетил се едва, когато разказал на жена си какво се случило.
– Това е вече прекалено, – казала му тя и се изсмяла в лицето му. – Как! Не успя ли да познаеш, че розовият храст е Мартин, а розата – Мартина!

– Ще ги хвана! – ядно се провикнал човекоядецът, ако ще да изскубя розовите храсти до един наоколо!

VII

Хукнал пак навън за трети път и унищожил всички рози покрай пътя, но бегълците отдавна били върнали човешката си форма. Напредвали, но преследвачът отново ги настигал. Тъкмо били стигнали до брега на огромно езеро и Мартина едва успяла да превърне Мартин на лодка, а себе си на лодкарка.
– Не видя ли наоколо момък с кафява кожа и младо момиче, облечено в бяло? – попитал човекоядецът.
– Да, – отговорила лодкарката. – Вървяха известно време по брега, а после свиха към върбовата горичка. – И след тези думи, момичето здраво отблъснала лодката с веслата и се понесла към морето.

И след тези думи, момичето здраво отблъснала лодката с веслата и се понесла към морето.

Човекоядецът поел по указания път и разбира се, че никой не намерил. Вече падала нощта, а той едвам дишал от умора. Поел към къщи по пътя за Камбрé и се отбил във Великия Свети Хубер, за халба бира и да поиграе на карти с приятеля си Камбринус.

И най-добрият баща, освен всичко друго е човек, а подреденият човек не бива да си ляга без да е изпразнил дузина чаши бира. Човекоядецът, както обикновено, пийнал здраво.

Докато се чукали с чашите, той заразказвал за нещастията на приятеля си, който се помъчил поне малко да го успокои.
– Не го мисли, – казал той. – Кръщелницата ми ще се завърне някой ден заедно с малкия си принц и ще го води за носа.
– Така ли мислиш?
– За бога!… И ти си много крив! Какъв е този обичай да ядеш горчица? Ако не беше нещастният ти недостатък, отдавна щях да ти направя едно предложение.
– Какво предложение?
– Ето, сине. Моят хубав град Камбрé е в разцвет и няма нужда от моите усилия. Подарих на жителите бира и карийон. Вече нищо не им липсва и всички са щастливи. Искам да изкарам старините си във Фрезн – моят роден край. Затова имам нужда от добър човек, който да се съгласи да стане кмет.

Човекоядецът бил жаден за постове и слава. Толкова бил поласкан, че в суетата си дори забравил бегълците.
– И помисли за мен?
– Да, но дяволът се е заселил в тази твоя страст за млада плът, хората не смеят вече да се женят, а това намалява населението.
– Остави това, приятелю. Кълна се, че от днес нататък няма да посягам на децата.
– Даваш ли ми дума?
– Давам ти и още как! – викнал човекоядецът и се щипнал под брадичката, което за местните хора било най-тържественият начин за полагане на клетва.
– Добре! Нека пием за това! – казал Камбринус, – и да хапнем супа следващата неделя. Ще поканя всички първенци и до края на обяда ще се запознаеш с тях.

VIII

Скоро човекоядецът се превърнал в отличен кмет. Начинът бил много прост – оставил хората да си живеят кой както пожелае и светът да се върти по Божията воля.

Човекоядецът избрал за свой помощник Големия Гилом – старият почитател на Мартина и бивш чиновник на великия кмет. Той бил един позастарял каруцар – знаел горе-долу как стоят нещата и ги управлявал, както сляпа кранта върти воденично колело.

Останало едно единствено нещо, което тормозело господин кмета. Вцепенени от тъмната напитка на Камбринус, господата в Камбрé не излизали от кръчмите и вечер трябвали крикове и макари, за да се размърдат тези живи бурета с бира.

И да ги предупреждаваш, че е паднал вече вечерният час, потънали в мека сънливост, господата гледали и клатели глави, сякаш оглушели.

– Чуват само гласове от оня свят, – отбелязал пазачът на града.
– Ще вдигна такъв шум, че ще го чуят, ако ще да са удавени в бира, – викнал човекоядецът и много доволен от шегата си, поръчал най-добрият часовникар на Камбрé да направи величествен часовник с огромна камбана, който бил поставен под купола на кметството.

Часовникът отмервал часовете абсолютно точно – все едно стомахът на фрезниец. Трябвало само да се назначи някой да бие камбаната. За беда, службата изглеждала на всеки толкова еднообразна, че никой не желаел да я върши на каквато и да било цена. Все пак, възможно е и господата от Камбрé да са направили заговор!

Напразно кметът и чиновникът му търсели как да премахнат затруднението. За да се разсее от тревогите си, човекоядецът грабнал ловната си пушка и излязъл да се поразходи из блатата на Палюел.

IX

Скрил се в огромно буре насред тръстиката и дебнал под прикритието си с часове, но ловната торба си стояла празна също като главата му. Извенъж видял на хоризонта черна точка, която полека-лека се уголемявала и пред изумения му поглед се появил един невиждано грамаден лебед.
Извадил глава над бурето и веднага се прицелил в него.
– Не стреляй! Не стреляй! – се развикала птицата.

Човекоядецът, онемял от изненада, хвърлил настрана оръжието. Бил чувал, че лебедите пеят на прага на смъртта си, но никой не му бил казвал, че ги е чувал да говорят.

Накрая видял, че на гърба на лебеда седи – познайте кой… неговата дъщеря!

Накрая видял, че на гърба на лебеда седи – познайте кой… неговата дъщеря! Бялата рокля на Мартина се сливала с лебедовите криле и затова човекоядецът пропуснал да я види в началото.

Мартина нямала представа за случилото се докато я няма. Искала да помоли своя кръстник Камбринус за подслон в Камбрé.
– Слизай долу, или ще счупя крилата на това животно! – викнал ловецът.

Птицата кацнала няколко крачки настрани.

– Откъде идваш, – продължавал човекоядецът строго. – Редно ли е добре възпитана девойка да се носи в небесата на гърба на лебед?

При тези думи пътешественичката свела глава надолу без да отговори.
– Ами твоя принц, какво направи с него? Казах ли ти, че ще те остави?
– Но татко, това е той! – викнала Мартина като показала птицата. Ето го Мартин.
– Ах! Това ли бил Мартин! Ами добре! Заклех се повече да не ям деца, но нищо не съм обещавал за лебеди! – и грабнал отново ловната си пушка.

Бърза като стрела, Мартина замахнала и превърнала лебеда в човек – иначе за малко баща ѝ да погуби бедното момче.

Но той, обзет от гняв, изтръгнал от ръцете ѝ вълшебната пръчка и тя изчезнала за миг. Мартина със съжаление си спомнила предупреждението на добрата кръстницата. Горкото момиче, останало вече без оръжие, с което да защитава своята любов. Човекоядецът им заповядал да вървят пред него и се отправил в много лошо настроение към Камбрé.

X

Най-много се ядосвал, защото не знаел как да се държи. Един честолюбив баща не би си губил времето, а щеше да оженил двамата по-скоро, но човекоядецът не можел лесно да прости на дъщеря си за дяволиите, които му изиграла.

На площада срещнали Големия Гилом, който броял гаргите, докато чакал да му хрумне някаква идея – бил вперил очи в часовника, който сякаш все показвал някъде между дванадесет и два часа.

Викали му Големия Гилом защото имал огромни крака, ръце, уста, нос и уши. Накратко, всичко по него било огромно, с изключение на ума и на сърцето му.

С две думи човекоядецът разказал какво е станало. Старият ерген видял искра надежда да се ожени за Мартина и почесал колене… искам да кажа глава и за пръв път там успяла да се роди някаква идея.

– Някой трябва да бие камбаната, – рекъл той. – Хубаво е, че вече си го намерил!
– Ами да! Ще го качим горе. Да видим сега как се бяга, – и човекоядецът заповядал веднага да качат Мартин горе на камбаната. Уви! Горката Мартина! Нямало я вече вълшебната ѝ пръчка!

Оковали малкия принц с верига за една колона, дали му в ръцете тежък чук и заповядали с него да бие камбаната на всеки кръгал час, като го заплашили с глад.

Големия Гилом натоварил един от своите приятели, бивш пазач, който се казвал Рибулé да го храни и денонощно да следи момчето да не заспи.
– Колкото до това хубаво дете, – прошепнал после на човекоядеца, – ако се притеснявате за нея, аз познавам едно честно момче, което ще се сгоди за нея.

Кметът веднага разбрал, кое е честното момче, за което му разправят и се обидил до дъното на душата си.

Заключил Мартина с три катинара и най-сетне, доволен от деня си, отишъл да пийне бира във Великия Свети Хубер. Мартин ударил вечерен час точно в десет вечерта, но кметът се прибрал едва в полунощ. Макар че греела луна, бузите му били зачервени, сякаш са били изложени на слънце.

На следващия ден станал много късно и отишъл да вида затворничката. Намерил клетката отворена, а птичката била изхвръкнала. Попитал жена си какво е станало с дъщеря им.
– Да си ме молил да я пазя? – отговорила му тя и свила рамене.

Подозирал, че майка и дъщеря се съюзили, но ужасно мразел семейни крамоли – затова си замълчал и излязъл да издуха другаде яда си.

Като пресичал площада, забелязал че хората стоят с вирнати нагоре носове, вперили очи в часовника. Вдигнал носа си като другите и що да види – Мартина и Мартин!

Вдигнал носа си като другите и що да види – Мартина и Мартин!

Обзел го от страшен гняв. Ако имал пушка в ръката си, без съмнение щял да свалил дъщеря си долу като дива патица. Щом се посъвзел и успял да проговори, викнал:
– Щом сама се е качила – нека стои там!

И без да иска да чуе каквото и да е, заповядал да я вържат с верига за колоната от другата страна на камбаната.

XI

Мартина и Мартин изкарали така една година, оставени на волята на ветровете. Под палещите слънчеви лъчи, кожата на момичето почерняла почти като тази на любимия ѝ. Всички забелязали нещо удивително – с почерняването чертите на лицето ѝ станали по-нежни и красиви. Душата ѝ се възвисила и сякаш разцъфтяла на лицето и по цялото ѝ тяло. Сладкото величие на жертвата лъчало от челото ѝ като ореол.

Бедното момиче страдало най-много заради Мартин. Деляла ги огромната камбана и тя не можела нито да го вижда, нито да му говори. Двамата едва успявали да разменят по дума, когато злото лице на Рибулé се появявало.

Предаността на Мартина дълбоко развълнувала младия принц и я заобичал толкова, колкото и тя. Може пък да е помогнало и вечното им разделение.

Докато пушели лулите си, господата от Камбрé се взирали в двете жертви. Макар и вцепенени от бирата, били изпълнени с жал и не можели да се спрат да ги ожалват. Понякога дори молели за прошка на виновниците, но кметът винаги им отговарял с думите, които чиновникът му бил прошепнал:
– Дъщеря ми беше свободна. Ако се съгласи пак да се върне в бащиния си дом, сам ще ѝ строша оковите!

Скоро хората привикнали с тази гледка и спрели да обръщат внимание. Най-големият резултат от ревността на Големия Гилом бил, че точно в десет със звука на вечерния час, кръчмите се изпразвали като по магия.

Майката на Мартина не можела да се примири със съдбата на дещеря си. Човекоядецът, нейния съпруг, щял да се пречупи пред сълзите ѝ, стига да не било ужасното влияние на Големия Гилом. Но винаги идва ден за разплата и не чиновникът щял да го заведе до рая.

Една прекрасна утрин на Камбринус му щукнало да посети своя хубав град Камбрé. Като минавал през площада, чул камбанен звън и вдигнал глава. Бил ужасно изненадан като видял своята кръщелница.
– Какво правиш там? – я попитал.
– Уви! Мой мили кръстнико, пред очите ти стоят две клети създания!

И бедната девойка избухнала в сълзи.

Свирепият пазач излязъл незабавно, но само с поглед Камбринус го принудил да се скрие. Скоро Биреният крал научил цялата история. Познавайки от личен опит любовното мъчение, незабавно се запътил да намери своя приятел.

– Ума си ли изгуби, – му казал той, – да измъчваш собствената си дъщеря си по този начин? Щом децата толкова много се обичат, защо не ги ожениш, ами ги държиш там горе да умират бавно?
– Ще ни развалиш всичките традиции, – казал кметът накрая. – Те бият камбаната така добре! Откакто са там горе, долу царува ред и мир и всички в десет са в леглото си.
– Това ли е проблемът, – отвърнал Камбринус, – не знаеш ли, че кралят на бирата е създал и карийона. Ще поръчам да направят две механични чукчета за камбани, които ще приличат като две капки вода с тези мъченици горе. Дали вечерният час се бие от Жак или Мартин, какво значение има за теб, щом като бие на време!
– Но какво ще каже Големия Гилом?
– Кой? Онзи глупак, твоя писар? Той достатъчно е казал вече и освен това му е време да си ходи. Той определено става единствено за пенсионер!
– Освен това, той убива бавно моите деца отдавна! – извикал напълно преобразеният кмет.

И веднага прибрал в старческия дом Големия Гилом и приятеля му Рибуле. Оттогава и двамата още си седят там.

XII

Камбринус направил две бронзови фигурки, които и до днес могат да се видят как удрят на всеки кръгъл час камбаната под купола на кметството в Камбрé. Взели както външния вид, така и имената на Мартина и Мартин.

В деня, в който ги поставили, предшествениците им се оженили, което доказва че въпреки суетата и ревността на глупците – духът, вярата и любовта понякога се награждават дори тук долу на земята.

Вдигнали великолепно тържество начело с Краля на бирата и Феята на хмела. Заради своето минало, Мартин поканил всички вехтошари от Кевокам, Гранглиз, Стамбруж и околните села. Всички надошли с магарета – докарани със зелени панталони от кадифе и издули бузи. Никога в Камбрé – земята на магаретата, хората не били виждали толкова огромно магарешко събрание.

Хората в Камбре разказват историята за Мартина и Мартин по различен начин. Това се дължи на факта, че камбрезианците обичат мозък, но не помнят много миналото си. Та затова излязла поговорката:

„Няма камберлот, когото чукът на Мартин да не е халосал.“

Martin et Martine, Contes d’un buveur de bière 1934, АВТОР: Charles Deulin, ПРЕВОД: Лорета Петкова, ©prikazki.eu 2020, ГРАВЮРИ: Omer Bouchery

prikazki.eu