Битови приказки

Мартеничката

3мин
чете се за

Когато разцъфна кукуряка и поточето зашушна сладостно край раззеленените си брегове, Минка затича към къщи и се развика:
– Мамо-о, баба Марта започна, хайде завържи ми мартеничка!

Залисана в работата майка не чу вика на Минка, но внезапно ново силно „Мамо-о-о!“ се понесе и замря в сърцето на майката. Тя трепна и затича към двора. Когато видя засмяната Минка, тя ѝ се закани с пръст:
– Ах, Минке, изплаши ме! Защо викаш така?
– Мамо, баба Марта започва. Завържи ми мартеничка, ей тук мамичко, – говореше Минка, като протягаше юмручето си, беличко, валчесто като захарче. – Тук мамо, тук ми я завържи… моята мартеничка! – тананикаше Минка, когато майка ѝ завързваше шарената усукана прежда.
– А сега, припкай! – каза майката, целуна Минка по зачервените бузки и влезе в къщата.

„А сега, припкай! – ѝ каза мама.“

Минка излезе на улицата, но очите ѝ все в мартеничката. Тя ту гледа червените нишки, ту дали не идват нейните другарчета за игра.

Ето, Анка припка отсреща, подръпва си мартеничката и казва:
– Минке-е, виж моята мартеничка!
– Ами моята-а? – цъка Минка с уста и показва свитото си юмруче.
– Ха, твоята няма синичко-о, виж моята има, – казва Анка, щом забелязва, че Минкината мартеничка е само с бели и червени конци.
Минка се cпря, загледа мартеничката си и внезапно хукна към дома.
– Мамо-о ! Не ща, не ща такава мартеничка! Искам със синичко! Анка има със синичко. Хайде, мамо, по-скоро, – плаче Минка и дърпа майка си.
– Е-е, каква си немирница! Не ме оставяш да работя. Хайде, ето слагам и синичко. Виж, сега мартеничката ти стана по-хубава. Виждаш ли? Нишката е синичка, като твоите очички…

Заприпка Минка към улицата и весело вика:
– Анке-е-е, и моята има синичко, и моята-а!!…

Стои Минка пред вратата с обърната глава нагоре и гледа дали няма да мерне някъде бързокрила лястовица, та да си мушне мартеничката под камъче.

Когато слънцето скрива последния си лъч и настъпва вечерната дрезгавина, Минка тежко въздъхва и казва:
– Няма, и днес няма лястовици!

Рано на другия ден Минка пак е на улицата. Вперва поглед в сините небеса и гледа не ще ли се мернат черните криле на очакваната гостенка.

Изведнъж Минка трепва. Едни черни криле запърхаха над главата ѝ. Тя извика от радост:
– Мамо, дойде! – но още не казала последната дума, видя, че се е измамила. Черните криле бяха на врана.
– Ух, врано ти ме измами! Махни се! – викна ѝ Минка ядосано.

Но ето, далеч, далеч някъде зад високите тополи, лети орляк черни птички и изпълва въздуха с веселото чуруликане. Щом над прехласнатата Минка лястовиците замахаха с криле, тя се развика:
– Мамо-о, дойдоха, мамо! Скоро ми тури мартеничката под камъчето!

Казват, че когато майка ѝ махнала след време камъчето, Минка много плакала. Под камъчето намерили голям червей.

КРЕДИТ: „Мартенката“, Ст. Чешмеджиев – сп.„Пчелица“, бр.5 1915; РЕДАКЦИЯ: ©prikazki.eu; КОРИЦА: фолклорни мотиви; ИЛЮСТРАЦИЯ: Литография Майка, дъщеря и птичка в градина, 1934

Подобни приказки