Марко и Мързеланко

Един човек имаше две магарета. На едното казваше Марко, а на другото – Мързеланко. Марко беше добро и послушно магаре. Работеше от сутрин до вечер. С два тежки гюма носеше мляко на пазара. Лете мъкнеше вода за жътварите. Когато нямаше коня – него впрягаха в каруцата. Дори някой път и ралото влачеше, ако се разболееше някоя от кравите на господаря.

А Мързеланко за нищо не го диреха, защото и за нищо не го биваше. Поведе го селянинът на пазар с мляко. Подканя, бие – Мързеланко си знае своята – едвам пристъпва. Когато стигнат – пазарът свършил, а млякото непродадено. Натовари го лете със стомните – блъсне се Мързеланко в портата, счупи ги и двете, няма вода за жетварите. Впрегнат го в ралото – Мързеланко легне посред браздата и не помръдва. Молят го, бият го, Мързеланко лежи и се ослушва само.

Най-сетне махна ръка от него селянинът, смъкна му повода и го натири в полето.
– Хайде, върви по дяволите – викна му той, – за нищо не те бива, ленивецо!
Мързеланко това и чакаше. През цялото лято скита из полето, яде сухи бодли и се търкаля до насита из селските прахоляци.

Дойде есента. Хората пожънаха, овършаха, изораха нивите, прибраха се в село. Прибра се и Мързеланко от полето – стегнал го беше студът.
Погледна го селянинът: дръглив, само кожа и кости, прашен, с изпоядени от мухите уши. За какъв му е дявол – само храната ще хаби през зимата. Какво да го прави?
– Ще го продам – реши най-сетне селянинът.
Поизчисти го, сложи му нов повод и го подкара към града, на пазара.

Още нестигнал, и пресрещна го царски големец.
– Стой бре, чичо, къде водиш магарето? Продаваш ли го?
– Продавам го, господарю.
– Дай го на мене.
– Да ти го дам, ваша милост.
– Ама добро ли е? Да не би да рита, да хапе?
– А, много е добро, господине, злато магаре. Нито рита, нито хапе – дето го оставиш, там стои, не помръдва. Жал ми е за него, но що да чина – пари ми трябват.
– А колко искаш за него?
– Сто гроша, господине, не искам повече, само повода ще си взема, нов ми е.
– На ти сто гроша, вземи си и повода – по-хубав ще му купим – отвърна големецът. – Ето и слуга съм му довел.
Наброи богаташът парите и слугата поведе магарето.

Отведоха Мързеланка в широк двор. Изкъпа го слугата, въведе го в широк обор, с врата и прозорци. Назоби го, напои го с чиста вода – де е видял Мързеланко такова чудо!
На другия ден го подстригаха, купиха му нова юзда и седло със сребърни стремена.
Господарят имаше две малки момченца; за тях купи магарето, да се возят и играят с него.
Децата го обикнаха, чудеха се как да му угодят – всеки ден го гощаваха с плодове и захар. И слуга му слугуваше.

Измина така зимата, дойде пролет, дойде лято. Една сутрин Мързеланко беше сам на двора. Приближи до желязната ограда и погледна на улицата. И що да види – извън, зад железата, стоеше вързано друго магаре, натоварено с два тежки гюма. Гледа Мързеланко и на очи не вярва – брат му, Марко! Позна го и Марко, целунаха се, като свои.
– Е, Мързеланко, как е, добре ли си, много си изконтен! – попита го Марко.
– Е, че добре съм – отвърна Мързеланко с половин уста, – имам си ново седло, топъл обор и слуга ми слугува. Хранят ме със захар и ябълки, а пък и нищо не работя, цял ден играя с децата. Ами ти как си?
– Нали виждаш – оплака се Марко, – зиме мъкна гюмовете с мляко, лете – стомни с вода; ора, влача каруцата…
– Ами когато си свободен, ходиш ли в полето?
– Ходя.
– Ами ядеш ли сухи тръни?
– Ям до насита.
– Ами търкаляш ли се в прахта?
– Охо, валям се, колкото си искам.
– Блазе ти – въздъхна Мързеланко, – де да ми е на мене да се наям със сухи бодли, да се напия с вода от блатото, подире да се отъркалям в прахта…

В това време се върна селянинът, чу Мързеланка и си каза: