От всички катерички, живели някога в гората, Скок и Скокла бяха най-хубавите, весели и пъргави рунтавелки. Всички горски обитатели, от грамадния елен до дребничката мравка, обичаха двете пъргавелки.
От зори до мрак те весело подскачаха по дърветата, подхвърляха си шишарки и играеха на криеница като деца. Живите им очички блещукаха също като ситни черни бисерчета.
Но един ден Скокла рече на Скок:
– Стига само сме скачали. Време е да приготвим гнездо за нашите малки. Сегашната ни къща хич не я бива. Искам децата ни да живеят в най-хубавия дом на земята. Но той няма как да падне от небето. Ако трябва, цялата гора ще обиколя, но ще го намеря. Белка да ме подгони, ако не открия най-доброто гнездо. Хайде, идвай с мене!
На Скок не му се занимаваше с това – предпочиташе игрите. Но Скокла изглеждаше тъй строга и решена, че не посмя да ѝ откаже. Катеричките заподскачаха от клон на клон, пребродиха половината гора, но никъде не намериха подходящо място.
Ту дървото не изглеждаше достатъчно високо, ту клоните – достатъчно гъсти.
Както обикaляха, внезапно вятърът докара до муцунките им миризма на белка. Без съмнение бърлогата на най-големият им враг беше наблизо…
Хоп! Хоп! Хо-о-оп! Три скока, и ето ги далеч от опасността.
Катеричките обикаляха и обикаляха. Внезапно Скокла радостно извика. Навръх един огромен бор беше открила голямо гнездо, изкусно скътано в клонака. Когато черните криле на малките гарджета бяха заякнали достатъчно, всички бяха изхвърчали, без да се върнат никога повече. Катеричките застлаха новия си дом със свеж мъх и го нагласиха така, че на техните дечица да им бъде уютно и топло.
След няколко дена четири малки катеричета показаха хубавите си муцунки от гнездото: Бобо, Веси, Гого и Деси. Ах, че хубави дечица! Каква радост беше да ги гледаш. Майка им от зори заподскача, а баща им засъска. Всички катерички правят така, когато се радват. По залез слънце мама Скокла се прибра при децата, защото знаеше, че са гладни. Даде им мляко, погали ги нежно, а после се сви до тях на топка и цялото семейство заспа.
Бобо, Веси, Гого и Деси бързо растяха. Всички имаха красива кестенява козина. Но най-хубаво изглеждаше кожухчето на Гого. Той все го гладеше и ближеше. Ами опашката му! Ах, как беше бухнала! Защото Гого безспир я разрошваше. Нямаше защо мама да го подсеща, както вечно подсещаше Бобо да си оправи опашката.
По цял ден Бобо си играеше, без да го е грижа за някаква си опашка, затова неговата често беше сплъстена и мърлява.
Веси и Деси бяха послушни деца и се грижеха за опашките си. Но Бобо беше голям непослушник.
Трябва да ви кажа, че опашката на катеричката е чудно нещо. Тя е като малък самолет и заради нея катеричката може да скочи от най-високото дърво, без да пострада. По време на полета тя развява опашка и каца на земята, сякаш има криле. Затова опашката на катеричката трябва винаги да е чиста, пухкава и лека като перце. Иначе, без нея, животинката ще тупне на земята и ще се пребие. Та първото нещо, което малките катерички трябва да научат, е да си разрошват опашките.
Малките катерички първо опознаха своето дърво. Подскачаха по клоните и се мъчеха да гризат шишарки. Хич не е лесно да се изгризе една шишарка от горе до долу, без да остане ни семенце. Бобо беше най-нетърпелив. Гризне малко и метне шишарката на земята. Но веднъж мама Скокла му изтегли ушите и му даде да разбере, че трябва да пести това, което дядо Боже му дава.
Накрая и Бобо се научи. Когато показа първата добре огризана шишарка на мама, цялото семейство му честити успеха.
Бобо, Веси, Гого и Деси много обичаха своето дърво. Приличаше им на огромен град. Под боровата кора живееха множество животинки. Долу под тяхното гнездо имаше хралупа на кълвач, издълбана в дървото. Той по цял ден чукаше и тропаше с яката си човка.
На дървото често идваха и гости: птички, пъстри пеперудки, а понякога, и то привечер, една голяма кукумявка с кръгли очи. Тя оставаше за малко и пак си отиваше. Долу, между корените на бора, две зайчета си бяха си изкопали своята дупка.
Из гората имаше стотици дървета, но за младите катерички тяхното беше най-хубаво. По земята край техния бор растяха червени гъби, заобиколени с нежен мъх, диви ягоди и красиви цветчета, които проблясваха като злато.
До дървото бълбукаше мъничко изворче и вечер сърните идваха да пият вода. По цял ден малчуганите слушаха песните на птичките и кукането на кукувицата, живееха на своето дърво като в рая и си мислеха, че целият живот е лесен и весел като техния.
Но дойде денят, в който научиха, че трябва да внимават, защото на света има и врагове. Тъкмо си играеха, когато дочуха силен крясък:
– Дук! Дук! Дук!
Звучеше тъй страшно, че децата дори не познаха гласа на баща си.
Скоро видяха как някой бързо се катери по една бреза. Досега не бяха виждали такова хитро катерене. Нещо тъмно с тънка дълга шия тичаше на четири крака зад техния татко. Катереше се страшно бързо. Малките катерички така се изплашиха, че едвам дишаха. Баща им успя да стигне пръв до върха на дървото, метна се отчаяно и се приземи на земята. Скок успя да се спаси. Животното, което го преследваше, изръмжа от яд и се върна.
Малките катерички ясно видяха белите гърди на хищника.
– Белка! – извика с ужас мама Скокла. – Гушнете се в клоните да не ви види – и тя също плътно се прилепи към стъблото.
Белката с лудешка скорост слезе от брезата. Огледа тук-там, подуши наоколо, но от Скок нямаше и следа.
Най-после злосторницата си отиде. Скоро след това татко Скок се прибра у дома. Щом се поуспокои, той заразказва:
– Преследва ме из цялата гора и за малко да ми скъса кожухчето – рече той, като дишаше с мъка, а под кафявата му козина личеше как бясно тупа сърцето му.
Мама го помилва, за да го успокои. Малките се гушнаха в него, а Деси му подаде едно вкусно зрънце.
На другия ден семейство Скок вдигна голямо тържество. Четирите малки катерички бяха станали на два месеца и можеха да се считат за възрастни. Имаха право да правят всичко катo възрастните.
Колко весело беше! Гого изпревари майка си. Веси най-много обичаше да скача на земята. Залюляваше се на някое клонче, после скок и хоп на земята. Разбухваше опашка, наново се качваше по дървото, скачаше и така пак и пак до изнемога.
Деси пък обратно, беше горделив и не слизаше на земята. Скачаше от дърво на дърво и много-много не се отдалечаваше от гнездото. А Бобо обикаляше от единия до другия край на гората. Всичко беше ново за него и той вреше муцунка навсякъде. Гризеше шишарки и не се връщаше вкъщи, докато не мръкне. Един ден донесе у дома една хубава гъба червенушка. Мама Скокла я забоде на един клон и рече:
– Щом слънцето я изсуши, ще я хапнем.
От този ден всички започнаха да берат гъби.
За четирите катерички настъпиха най-хубавите дни в живота им.
Бродеха из гората, излизаха на полянките, където зрееха къпините. Лапаха лакомо черните плодчета, които така им се усладиха, че съвсем забравиха шишарките. Понякога се припичаха на слънце. Почиваха из изоставените гнезда по върховете на дърветата и съскаха от радост.
Един следобед, когато всички се бяха се събрали на стария бор, се разнесе ужасния звук:
– Дук! Дук! Дук!
Катеричките добре помнеха какво значи това. Знаеха, че опасността е наблизо и се прилепиха колкото може по-плътно към клоните.
Ясно чуха долу тежките стъпки и други, по-леки. После всичко утихна.
Точно под бора бяха спрели горският пазач и синът му. Бобо ги загледа в захлас. Досега не беше виждал толкова големи животни. А най-странно му изглеждаше, че тези животни ходят на два крака. Ама, че смешно. И за да ги огледа по-добре, той измъкна главичка под клончето. Но стана нещо страшно. Горският пазач вдигна пушка, прицели се в Бобо и гръмна. Горкият Бобо усети непосилна болка в дясното си краче, изгуби равновесие и тупна на земята. Опита да стане и да избяга, но крачето го болеше ужасно. И докато измисли какво да направи, голямото животно го хвана. А по-малкото скачаше и викаше от радост.
Бобо беше ни жив, ни умрял. Но разбра, че двете големи животни ще го отнесат някъде надалече. Когато се свести, разбра, че е затворен в малка клетка. Вече не виждаше нито дърветата, нито изворчето и сърцето му се изпълни с болка и мъка.
Мама, тате, Веси, Гого и Деси плачеха ли плачеха за своя мил Бобо. Вярно, че беше непослушен и лаком. Вярно, че все скиташе из гората и ровеше из разни дупки. Но беше добър и толкова весел!
– Вместо да плачем – рече веднъж татко, – по-добре да се преместим оттука. Горският пазач може скоро пак да дойде и да ни сполети отново беда.
Катеричките си спомниха радостните дни, които преживяха на родния бор. Тук живяха тъй щастливо… Татко Скок изпъна тяло и скочи на съседното дърво. Мама стори същото. А след тях, хоп-хоп-хоооп и децата.
Семейството напусна стария бор. Скачаха, скачаха и пак качаха. Деси, дребна и слабичка, не можеше да ги догони. Тя изостана и жално заплака. Това натъжи мама Скокла, тя спря и почака малката да я настигне. После захапа вратлето на Деси със зъбки и продължи да бяга с нея.
Най-после Скок спря до една хралупа в голям стар дъб, почти в края на гората. Тук беше живял, преди да срещне Скокла. Мястото беше ново за малките катерички. Искаше им се да разгледат наоколо. Но бяха тъй изморени, че начаса заспаха.
На другия ден, щом съмна, татко ги изведе на разходка. С няколко скока те се озоваха на голяма зелена поляна. Решиха да си поиграят, но внезапно се заковаха. Пред тях течеше бистра река. Малките катерички с учудване я гледаха. Никога не бяха виждaли толкова много вода. Най-чудното беше, че тя постоянно се движи. Този поток им се стори много опасен. Малките катерички бяха изплашени.
И тогава стана нещо, което направо ги изуми. Татко им се спусна напред и скочи в бистрата, шумяща вода. Но не се остави да гo повлече течението. Заплува и се понесе право към отсрещния бряг. Пред смаяните погледи на катеричките, той стигна брега. Скок разтърси козинка и легна на слънце да си изсуши кожухчето.
Веси, Гого и Деси много се гордееха със своя татко. Той не е обикновен татко, не, той е татко, който знае да плува! Те веднага пробваха да са като него. Без да кажат и дума, скочиха във водата. Тя беше студена, но катеричките не се стреснаха. Да плуваш не е много лесно. Те ритаха и пляскаха с лапички и накрая стигнаха отсрещния бряг. Легнаха до татко и се почувстваха много щастливи и горди.
Докато лежаха изтегнати, забелязаха, че на този бряг има много непознати дървета. Бяха по-ниски от дърветата в тяхната гора. Имаха по-широки листа и между тях чудесни плодчета, които не приличаха нито на шишарки, нито на жълъди.
Това пък какво ли е? Никога не бяха виждали подобно нещо. Изглеждаше им много хубаво.
Скоро татко се събуди. Лъсна си козинката, разбуха опашка и скочи на близкото дърво. Катеричките искаха да го последват. Но докато се решат, Скок вече им хвърляше от странните плодчета, а те сръчно започнаха да ги събират. Хванаха ги с предните си лапички и приклекнaли на задните крака, свалиха сръчно зелените обелки. Отдолу се показа кръгла корава черупка. А в нея имаше чудно хубава ядка. Опитаха я и им се стори толкова вкусна!
Досега те не бяха яли толкова прелестно нещо. Те се метнаха настървено на храста и вече не се чуваше нищо друго, освен шума от хрупане на лешници.
Хапнаха до насита и решиха да се върнат у дома. Този път преплуването на реката им се стори по-лесно.
Всяко катериче носеше в устата си по един лешник. По всичко малките подражаваха на своя татко – когато видяха, че той слага в устата си един лешник и те направиха същото.
Наближиха техния дъб и татко Скок спря. Изкопа малка дупка в земята в един гъсталак, пусна лешника вътре и го покри с пръст и шума. Малките решиха, че това е игра и също скриха своите лешници.
Но не беше игра. Татко Скок беше опитен и умен. Знаеше, че когато лешникът узрее, времето ще се застуди. Слънцето ще започне да изгрява късно и да залязва рано. Вятърът ще задуха и снегът ще завали от небето. Снегът е бял и мек, но е студен. Той ще покрие цялата земя. И друг път Скок е виждал това и затова знае, че през зимата няма нищо за ядене. Като предвидлива катеричка Скок започна да се запасява с храна. В хрaлупите на дърветата и в старите гнезда насъбра шишарки, лешници, букови плодчета, жълъди и сушени гъбки.
И ето, че вятърът започна да духа. Водата на реката стана ледена. Листата на леските пожълтяха и покриха цялата земя, а малките катерички бяха пораснали колкото родителите си.
Докато семейството Скок се веселяха в гората и събираха зимнина, Бобо скръбно подскачаше в клетката си. Наистина, той нямаше нужда да се грижи за нищо. Всяка сутрин малкият Иванчо му носеше шишарки, лешници и прясна вода.
Направи му и мaлка люлка. Но какво е люлка в клетка, в сравнение с жив боров клон? Само там можеше да се люлее истински. Бобо не можеше да забрави красивите дървета в своята гора. Да, без съмнение малкият Иванчо беше добро момче и му се усмихваше. Бобо почти го обикна, но човешкото дете по нищо не прилича на катеричка. И е толкова голямо!
Затова Бобо хич не му мисли, когато веднъж забеляза, че Иванчо е забравил да заключи клетката му. Бобо тихичко си показа главата. Огледа се насам-натам! Нямаше никой. Хоп! – ето го извън клетката. Хоп! – ето го на отворения прозорец. Хоп! Хоп! Хоп! – в градината. Хоп! – на малката ограда.
Бобо понакуцваше с раненото краче, но можеше да подскача. Втурна се колкото може по-бързо и скоро пристигна в гората. Веднага отиде при стария бор, но завари гнездото пусто и празно. Бобо много се натъжи, но когато се сети, че поне е свободен и пак е в гората, заскача и засъска от радост.
На другия ден Скок, Скокла и децата отидоха да оберат последните къпини в шубраците. Те бяха напълно погълнати в работа, когато внезапно Скокла повдигна глава. Подуши няколко пъти и остана много учудена, като видя пред себе си голяма хубава катеричка с бляскава козинка. Скок измърмори нещо. Чуждата катеричка отговори.
Таткото направи три скока и тогава забеляза, че чужденецът куца. Скочи още веднъж и почти стигна до новодошлият, когато мама Скокла извика:
– Това е нашият Бобо!
Всички се втурнаха към него, потъркаха го с муцунки, развикаха се и заскачаха от радост. Тате и мама бяха тъй щастливи.
На другия ден снегът заваля. Тихо, тихо бели звездици се сипеха от небето, а катеричките смаяно ги гледаха. За пръв път в живота си виждаха сняг. Все повече и повече валеше. Скоро цялата земя побеля. Катеричките с тъга си спомниха слънцето, зелената трева и хубавите цветенца.
Никой не казваше нищо, но в малките си сърчица усещаха, че няма да е все бяло и студено. Усещаха, че дърветата пак ще се разлистят, че слънцето ще блесне отново и ще ги сгрее. Беше студено. Катеричките се сгушиха една до друга, стоплиха се и заспаха дълбоко.
КРЕДИТ: По „Малката катеричка“ на Т.Ф.Чипев (1867 – 1944г.); ИЛЮСТРАЦИИ: неизв. художник, из второ преработено издание „Малката катеричка“ по случай 100 годишнината от създаването на книгоиздателство Т.Ф.ЧИПЕВ, София 1991г.; ПРЕРАЗКАЗ & АДАПТАЦИЯ: Л.Петкова, © prikazki.eu 2025г.;
