Басни & Истории за животни

Магарешката опашка

5мин
чете се за

И тъй Бобо… Имаше едно магаре – обикновено магаре, каквито са всички магарета по света. Сив цвят, дълги уши, прашен гръб, търпеливо по характер, скромно в яденето, понякога упорито, понякога послушно. Като всяко магаре, и то си имаше господар, с когото горе-долу си приличаха по характер.

Не зная, как и откъде, това магаре си беше втълпило, че опашката му е много хубава, че никое магаре на света няма такава опашка. Пък тя беше обикновена магарешка опашка, като някаква келява тояга, на края имаше кичур от дълги косми, по които вечно се лепяха бодили, лепки и други боклуци. Но иди и кажи на това магаре, че опашката му е съвсем обикновено нещо. За вечни времена можеше да те намрази, а при удоибен случай и някой ритник да ти даде, тъй, без да подозираш даже.

Не, то си живееше с тая мислъл, че има най-хубавата опашка на света и че никое друго магаре, ако ще и царско да е, няма подобна опашка. Никой и не се опитваше да го реазубеждава. Пък и опашката му, като всички опашки, бе поставена на такова място на тялото, че каквото и да прави, самó никога не можеше да я види. Недостатъците са невидими за този, който ги носи. Пък и да я видеше, пак нямаше да повярва, че опашката му е съвсем обикновено нещо. Защото, пази боже да влезе в нечия упорита глава някоя погрешна мисъл или някоя заблуда. Никой не може вече да ги изкара от там. Там ще си остане тая погрешна мисъл, затворена вътре в мозъчната кутия и с нея вътре ще си умре упоритата глава.

И нямаше случай, където магарето да не се похвали с опашката си, или да не я изпери на показ. Ако, да речем, пасе на полето, то непременно ще си обърне опашката към пътя, където минаваха хора, или към селото. Като върви по улицата и срещне някого, то така ще се извърти към него, че непременно да му видят опашката. Ако мисли, че не я виждат, то може да я завърти и размаха пред очите на невнимателния минувач.

– Ако всички магарета имаха такива хубави опашки, – често казваше то пред своите събратя, – никога хората не биха се наричали едни други с презрение магарета. Напротив, всеки, когото нарекат така, щеше да се гордее с това прозвище.

Господарят му, който често потупваше това вманиачено магаре, понякога се случваше да го закачи с тоягата по опашката. Тогава магарето започваше да скача, да рита, да бяга и с висок глас да протестира и ругае.
– А-а, а-а, а-а, господине, ти ако мен не уважаваш, уважавай опашката ми и я пази като безценно нещо. Ти, глупако, къде си видял по-хубава опашка, и как смееш да чукаш по нея с дряновата си тояга? Че ти можеш да я повредиш… Да повредиш един божи дар, с който ти сам би се гордял, ако го имаше, макар и да не си магаре…

Веднъж това магаре се разсърди на господаря си и отиде да се скита само в гората и да се хвали на дърветата с хубавата си опашка. Дори започна да ги укорява.
– Вие, – каза им, – глупави дървета, кютуци такива, как позволихте на моя господар да отсече от вас тоягата си, с която бие мен, магарето с най-хубавата опашка на света…

Още не беше се изказало и ето че пред него се изпречи вълкът. Магарето не се уплаши.
– А! – каза то. – Само като види опашката ми, ще падне да ми се поклони.

Но вълкът беше на друго мнение:
– Ей, глупаво магаре, какво си тръгнало само из гората. Навярно, ме търсиш да те изям.
– Не, вълчо, – каза магарето, – търся да ми видиш опашката. Такава хубава опашка още не си  виждал.
– Е, добре, добре, и нея ще изям, – рече вълкът.
– Ще ти преседне, приятелю!- каза гордо магарето и обърна опашката към вълка. – Затваряй си очите, че ще ослепееш от нейната хубост…

Вълкът, който не обича да прави голяма политика с магарета, скочи и хвана магарето за края на опашката. Така се случи, защото магарето я размахваше пред очите  му.
– Простак! – зарева магарето, – ти подиграваш ли се с мен, как смееш да ме дърпаш за опашката? Тя е неприкосновена.

И като вдигна краката си, такъв силен ритник му нанесе по муцуната, че наистина на вълка очите му светнаха…
– Дали наистина опашката му не ме заслепи! – каза вълкът и избяга в гората.

Магарето пък избяга обратно в селото. Господарят му вече не можеше да го търпи и взе, че го продаде на един циганин.
Циганинът впрегна магарето в каручката, заедно със своето скромно старо магаре. Ала вманиаченото магаре се докачи и започна да реве и да протестира.
– Как смееш ти, мръсен циганино, да ме впрягаш в една и съща кола с твоето краставо магаре! Ти не виждаш ли опашката ми? Вместо да тръгнеш от село на село да се хвалиш и да се гордееш с мен, ти ме унижаваш!

И като се разсърди онова ми ти магаре, като взе да рита, да чупи, па като се разигра на пътя, като повлече колата заедно с мършавото магаре…

Циганинът, който беше седнал на каручката, напразно дърпаше юздата да спре разлютеното магаре. Не, то не искаше да знае, то скъса юздата с коравата си глава и почна да търчи из полето без да обръща внимание ни на трапища, ни на камънаци.

Разсърди се тогава циганинът, вдигна тоягата, че като почна да бие лудото магаре, по главата по гърба, по корема по ушите, по опашката. Би, би, би, докато тоягата му се строши.

После го хвана за опашката и дърпа, дърпа…

Oпашката на магарето се откъсна и…. приказката прекъсна.

КРЕДИТ: в. Пътека, бр.2, 1933, КОРИЦА: Monogrammist G.J., 1894 – 1959, Rijks Museum

Всичкитворби