Лошата ряпа

В рохката пръст на дългата лexa лежаха малки семенца. Едно от всички беше по-едро от другите. В черната влажна земя дребните зрънца се стоплиха и покълнаха. Нo едрото зрънце растеше пo-бързо, защото изсмукваше най-добрите сокове на лехата.

От малките семчици израснаха дребни червени репички. 3елените им листа се подадоха на кичурчета над земята. От най-голямото зърно израсна едра и продълговата бяла ряпа.
– Настрана, настрана, не ми се навирайте, дребосъци такива! – викаше голямата pяпa на малките си съседчета. – Не виждате ли, че не съм като вас!
И малките репички се червяха и притискаха една в друга. Мислеха си, че тя наистина е от господарски род.
– По-скоро се махай! – извика сърдито ряпата на една мравка, която носеше житно зрънце и беше спряла да почине под нейните листа. – Тука не е хан за черни работници като тебе – не спираше ряпата. Заминавай при дребосъците. Те са ти лика-прилика…

Понякога слепият дъждовен червей припълзяваше до задрямалата pяпa. Ho тя веднага го усещаше и надигаше врява:
– Хей, слепоко, къде се увираш? Не виждаш ли че пред тебе стои господарка!
И бедният червей се скриваше засрамен.

Така живееше ряпата – с всички се каpаше, всички обиждаше.
– Какво сте се разхвъркали, какво сте се разлудували! – викаше тя на веселите водни кончета. Само почакайте. Ей сегичка щe плисне дъждът и ще ви научи! Всички ви ще издави.
А водните кончета и без това знаеха, че техният живот трае само ден. 3атова бързаха да похвъркат и да полудуват, докато още грее топлото слънчице.

Ряпата намери сгода и за него нещо лошо да каже:
– И туй било слънце! Грее наред, дето трябва и дето не трябва!

И колкото повече растеше едрата ряпа, толкова по-лоша и люта ставаше.

Над нея бе разперила клони една ябълка. Напролет тя се обкичи с бели цветчета. Скоро под листата занадничаха мънички ябълчици. И клонатата ябълка започна да им пее за хубавото време, когато ще пораснат червени и сладки, как ще ги сложат на сребърно блюдо и хората ще ги хвалят и ще им се радват. Старата ряпа слушаше песента и мърмореше:
– Празни приказки. Кому са притрябвали тия нищо и никакви топки. Нека аз да порасна и да се разкрася още, тогава не в сребърно, в златно блюдо ще се разположа. Ще има да ми се чуди и мае оня дебел двуножко, когото наричат човек и който живее на тоя свят само да ми плеви и полива лехата!

И ряпата растеше и дебелееше. Накрая стана тъй едра, лютива и зла, че и сънливият охлюв се принуди да премести къщичката си по-далече от нея.

На другата заран в градната се разнесе шепот:
– Градинарят, иде градинарят! – съобщиха първи листата на ябълката.
– Иде градинарят, иде! – повториха червените репички.

Бръмбарите и мравките бързо избягаха от пътеката, дето стъпваха големите градинарски ботуши. Човекът носеше бяла плетена кошница. Твърдите му пръсти заскубаха една след друга червените репички.
– Сбогом! На добър час! – им викаше старата ябълка, а розовите ябълчици повтаряха след нея: „Сбогом, сбогом!“

Дори и охлювчето подаде глава от вратата на своята къщичка и помаха с рогца на червените репички.
– Дали и мене ще сложат при дребосъците? – зачуди се старата ряпа?
В това време коравите пръсти я хванаха за листата.
– Хей, я по-леко, по-леко пипай, грубо ръчище! Не видиш ли с кого си имаш работа? – развика се дебелата ряпа.
Но ръката я дръпна по-силно и я изскубна.
– У, каква дърта ряпа! – възкликна градинарят. – 3а нищо не става. Кой знае дали ще я яде и свинята.
– Ти си дърт, проклетнико! – изкрещя ряпата и се опита да се изплъзне от ръцете на градинаря. – Тичай да донесеш златно блюдо да ме сложиш в него!…

Но градинарят я занесе зад къщата и я хвърли на прасето.
– Ах, в каква мърсна локва ме изпуснаха тия непохватни пръсти! – разлюти се здраво ряпата. Помощ, помощ! Задушавам се! По-скоро, по-скоро ме избавете!

Но градинарят спокойно отмина с кошницата, в която бяха червените репички.

– Грух-грух! Каква едра ряпа! – изгруха доволно прасето и здраво захапа дебелата гостенка.
– Как cмееш да ме докосваш! Я се виж колко си мърляво! – разкрещя се проклетата ряпа и ухапа прасето за езика.
Но то дори не се смръщи. Лапаше лакомо и грухтеше:
– Каква едра ряпа! Каква сладка ряпа – тъкмо за мене!