Лена Тревицата

Имало едно време един крал с дванайсет сина. Когато момчетата пораснали и станали мъже, кралят им рекъл:
– Е, деца мои, настана време всеки от вас да тръгне по широкия свят и да си намери жена. Но бъдещите ви съпруги трябва да могат за един ден да изпредат, изтъкат и ушият една риза. Съпруга без умения, няма да е никаква съпруга – допълнил кралят. – Ако една жена предано обича своя съпруг, ще вложи сърце и душа в своето ръкоделие и бързо ще изпълни поставената задача.
Кралят дал на всеки от дванайсетте си сина кон и нови доспехи и ги изпратил на път.

Те потеглили заедно и когато се изморили, спрели да отпочинат. От дума на дума започнали да се препират.
– Аз ще намеря най-добрата жена – заявил първият.
– Не, аз! – възразил вторият и така един след друг всеки се обадил – всеки, освен най-малкият син, Аскеладен.
Учудени, останалите се обърнали към него:
– Ти защо мълчиш? Какво ти става?
Аскеладен поклатил глава:
– Не обичам да споря – отвърнал тихо той.
– Пет пари не струваш! – нахвърлили се останалите върху него. – Никога няма да си намериш жена.
По-големите братя хич не харесвали Аскеладен и го смятали за глупак.
– Повече няма да пътуваш с нас! – заявили те. – Хич не ни трябваш!
И след тези думи препуснали напред, а Аскеладен останал сам-самичък насред пътя.

Момъкът не знаел що да стори. Огледал се насам-натам – пътища много! Накъде да поеме?! Така му домъчняло, че се смъкнал от коня, седнал на земята и се разплакал.

Скоро високата трева до него се раздвижила. Конят изцвилил и отскочил назад, но Аскеладен дори не помръднал. Пред изумения поглед на момъка от туфата излязла дребна фигурка, облечена в бяло. Щом приближила, Аскеладен се привел и видял млада девойка с ненагледна красота, но тъй мъничка, че трябвало съвсем да приближи, за да съзерцава чудната ѝ хубост.
– Изглеждаш толкова тъжен – рекла му тя. – Чух как плачеш и не можах да се сдържа. Сърцето ми се изпълни със жал за теб.

Аскеладен отвърнал с тежка въздишка:
– Братята ми ме изоставиха и се изгубих. Не знам по кой път да поема.
– Ела при мен на гости – поканила го тя със сладък глас. – Аз съм Лена Тревицата.
Тя направила реверанс и леко поруменяла, а Аскеладен усетил как цялото му сърце се изпълва с радост, толкова го развълнувала любезната ѝ покана.
– О, много благодаря – възкликнал той щастливо, привел се надолу и видял домът на Лена.
– Добре дошъл! – приветствала го тя и седнала на своя стол.

Аскеладен се вгледал още по-внимателно. Тя имала най-разкошната усмивка на земята. А простичко обзаведеният ѝ дом с един стол, едно легло, една маса и мъничък чекрък, изглеждал най-уютното място на света.

Лена се усмихнала нежно и попитала:
– Как се озова тук?
– Аз съм най-малкият от дванайсет братя. Баща ми даде на всекиго кон и военни доспехи и ни изпрати да обиколим света, за да си намерим жени. Но има условие – съпругите ни трябва да умеят за един ден да изпредат, изтъкат и ушият една риза.
После Аскеладен се усмихнал на Лена и добавил:
– Някоя като теб. – О, ако можеше да направиш онова, което баща ми желае, бих се оженил за теб на мига.
Девойката станала, отишла до чекръка и рекла:
– С радост ще направя една риза за някой толкова мил като теб.

И се заловила за работа. Нямало и час, тя била готова, само дето ризата била тъй мъничка, че момъкът трябвало много внимателно да се вгледа, за да види маншетите и яката.
– Великолепно! – зарадвал се той. – Ще я занеса на баща ми и скоро ще се върна.
Метнал се на коня и препуснал в галоп към палата.

Явил се пред баща си, краля, и му подал мъничката ризка с думите:
– Татко, намерих девойка, за която искам да се оженя. Това е ризата, която тя направи.
Кралят присвил очи и внимателно я огледал. Накрая рекъл:
– Може да вземеш за съпруга тази жена. Виждам, че е вложила в работата си много любов.

Аскеладен толкова се зарадвал, че препуснал като вятър към полето. Когато пристигнал до туфата трева, спуснал се на колене и рекъл на Лена Тревицата:
– Моля те, ожени се за мен. Искаш ли се да се качиш на моя кон и да те заведа у дома?
– О, не мога да се кача на твоя кон – отвърнала тя. – Прекалено е голям за мен. Ще те следвам в моята каляска.

Тя плеснала с ръце и от съседната туфа трева излезли две дебели бели мишки, впрегнати в сребърна лъжица. Лена се качила в лъжицата и те потеглили – Аскеладен на коня, тя в своята каляска.

Момъкът яздел в края на пътя, за да не стъпче, без да иска, своята любима. Скоро стигнали до едно езеро. Конят на момъка се изплашил от водата и се вдигнал на задните си крака. Но случайно закачил сребърната лъжица. Лена Тревицата изхвърчала от каляската и цопнала във водата.

Аскеладен се втурнал към езерото, но вълните бързо отнесли прекрасната му годеница и тя изчезнала във водата. Отчаян, той седнал на земята и горко заплакал.

Внезапно, пред изумения му поглед от дълбокото синьо езеро изплувал момък с рибешка опашка. В ръцете си носел Лена. Но още по-изумително било, че свидната му годеница била вече с нормален човешки ръст.

Аскеладен извикал от щастие. Водният обитател помогнал на Лена да слезе на брега. Хубавицата от сърце благодарила за помощта, качила се на коня с Аскеладен и заедно препуснали към палата.

Когато двамата пристигнали в бащиния дворец, разбрали, че и другите принцове са пристигнали с годениците си – зли и завистливи като тях самите. Щом братята видели невестата на Аскеладен, пламнали от завист.

Колкото до краля, той толкова харесал избраницата на Аскеладен, че изпратил останалите да си ходят.

Момъкът се оженил за Лена Тревицата и двамата живели радостно и честито до края на дните си.