Лебеде, дръж!

Имало едно време един беден селянин с трима сина. Двамата по-големи братя били горделиви и надменни и се отнасяли към най-малкия така, сякаш струвал много по-малко от тях. По природа той не бил никак глупав, ами плах и срамежлив. Затова се съгласявал с всичко, което братята му го карали да върши и почти не спорел с тях. Казвал се Адриан, но братята му рядко го наричали другояче освен Глупака.

Един ден най-големият решил да иде в гората за дърва и поискал от баща си брадва. Той му дал, дал му и няколко студени палачинки, за да има с какво да убие времето, докато си почива, защото, преди да тръгне, момъкът здраво бил хапнал у дома.

Отишъл най-големият брат в гората и не щеш ли, насреща му закуцукал стар, посивял човечец, който изглеждал съвсем изпосталял от глад, и му се примолил:
– Ох, дай ми поне парченце от твоите палачинки, защото съвсем скоро ще се спомина от глад.
– Предпочитам сам да ги изям! – троснал се селякът, подминал стареца и замахнал с брадвата към едно дърво. Но тя се изплъзнала и наранила дълбоко ръката му. И така, той се върнал с кървава рана и болки у дома.

Тогава вторият брат отишъл в гората. Там отново го срещнал същият стар, посивял човечец и отново помолил за парченце палачинка. Вторият брат още по-малко го било грижа за стареца и четвърт час по-късно също се ударил по крака и то така дълбоко, че дървосекачите, които цепели дърва наблизо, трябвало да го отнесат вкъщи на носилка.

Накрая изпратили Адриан в гората. И той срещнал онзи стар, посивял човечец, който и него помолил за малко храна.
– Най-добре вземи всички палачинки – отвърнал Глупака, – с добро ти ги давам и дано ти се усладят!
Старецът грабнал палачинките и така лакомо захванал да яде, сякаш цяла седмица бил на пост и молитва, докато Адриан радостно гледал как му се услажда храната. Дори поседнал и малко си поговорили, докато всичко до трошичка не било изядено. Накрая старецът казал:

– Добър момък си ти, Адриан, затова ела с мен. Искам да ти покажа едно дърво, отсечи го и под него ще намериш нещо.
После завел Адриан навътре в гората при един стар дъб, и казал:
– Тук! Работи здраво и каквото намериш, пази го с чест, защото то ще те направи щастлив. Макар и не с твърде голям ум, ти притежаваш много добро сърце и с радост сподели малкото, което имаше, с един беден и гладен човек! Това в очите на Бог тежи повече от ума, хубостта и другите дарби и няма да остане невъзнаградено. Сбогом и бъди щастлив!
След тези думи посивелият човечец изчезнал.

Адриан си плюл на ръцете и с брадвата здраво заудрял дървото. Повалил го на земята и що да види, в кухия му дънер се бил свил един златен лебед, който искал да си направи вътре гнездо. Адриан чевръсто го стиснал за човката, завързал му едно дълго въже около врата, и тръгнал с него.

Надвечер стигнал една странноприемница, в която решил да пренощува. Дали му малка стаичка, а слугата и слугинята на гостилничаря ококорили очи като видели лебеда, който Адриан навсякъде носел със себе си. Прищяло им се и те да си имат няколко златни пера. През нощта влезли тихичко в стаята, твърдо решени хубавичко да оскубят лебеда. Само че в мига, в който го докоснали, що да видиш!? „Лебеде, дръж!“ и ръцете им така залепнали за птицата, че било невъзможно да се отлепят.

Рано на другата сутрин, докато всички все още спели, Адриан вързал въжето за шията на лебеда и тръгнал на път. А слугата и слугинята, колкото и да не щели, трябвало да тръгнат след него, защото нямало как да се отлепят от лебеда.

И когато стигнали в едно градче, покрай тях закрачил един коминочистач. В началото той смаяно ги наблюдавал, но после решил да се повесели за тяхна сметка, хванал слугинята за ръката и „Хоп, лебеде, дръж!“ – здраво залепнал за нея. Ще, не ще сега трябвало да продължи с тях, колкото и да се кривял и да подскачал в опит да се измъкне. Върволицата излязла през портата на градчето и продължила да се носи по пътя. Скоро стигнали до трупа пътуващи артисти. Шутът тъкмо изнасял представление и веселял зрителите с всякакви смехории и гримаси. Но когато край тях минал Адриан с цялата си свита, хората забравили за представлението, та даже начело с шута, който, за да се позабавлява, хванал коминочистача за ръката. „Хоп! Лебеде, дръж!“ – и шутът залепнал за коминочистача и трябвало да продължи с тях. Вдигнала се страшна врява – зрителите се смеели, слугата от страноприемницата беснеел, слугинята врещяла, коминочистачът ругаел, а шутът подскачал като луд. Заради цялата тази олелия жената на кмета погледнала през прозореца, извикала мъжа си и му казала:
– Виж, виж там какъв панаир става. Веднага слез долу и въведи ред.
Кметът най-напред се засмял, но понеже с право се страхувал от проклетията на жена си, слязъл при хората. Дръпнал шута за ръката в опит да въдвори ред и „Хоп! Лебеде, дръж!“ – залепнал и трябвало да продължи с върволицата. Жена му, която го следвала по петите, като видяла какво става, хукнала след мъжа си, хванала го с ръце и започнала да го дърпа. Но що да видиш, ето че и тя залепнала и колкото да се мъчела, не успяла да се откачи.

И така, шествието вървяло и вървяло нататък, а залепените един за друг с все сила викали:
– Помогнете ни! Освободете ни! Залепени сме и не можем да се отлепим!
Хората вървели след тях и от все сърце се смеели, но тъй като забелязали, че тук има някаква магия, много внимавали да не доближат някой от върволицата и не посягали да им помагат.

Лека-полека Адриан пристигнал със своята свита в един голям кралски град и целият този народ вървял подире му, за да разбере как ще завърши всичко това. Кралят на този град имал хубава дъщеря, но тя вечно тъгувала и никой не я бил виждал да се смее. Това много измъчвало баща ѝ и затова малко преди Адриан да влезе със своята дружина в града, кралят оповестил най-тържествено:
– Който накара дъщеря ми да се засмее, ще я получи за жена, ако ще да е син на прост селянин.

Когато Адриан чул това, си помислил „Я да видим дали е така!“ и се запътил към двореца. С него тръгнало и цялото множество – всички крещели и се смеели като полудели. Кралят и дъщеря му чули олелията и се показали на прозореца да разберат какво става. Щом принцесата зърнала върволицата, избухнала в смях и се развикала:
– През целия си живот не бях виждала нещо по-смешно! Вече мога да се смея.
Принцесата така се превивала от смях, че придворните даже се притеснили за здравето ѝ. А Адриан казал:
– Кралю честити, бихте ли ми дали принцесата, Вашата дъщеря, за жена? Казвам се Адриан, както вероятно все още не знаете, и това е единственото ми име.
Кралят също се засмял и отговорил:
– Нямам нищо против, стига дъщеря ми да Ви иска за съпруг.
Принцесата казала:
– Ако го премените с хубави дрехи, сигурно ще ми хареса. Ще го взема.

През това време залепените за лебеда усетили, че полека-лека лепилото отслабва и накрая се отлепили. Решили, че е най-добре колкото може по-бързо да хукнат към дома. Но Адриан се провикнал:
– Поспрете, поспрете, щом дойдохте чак дотук с мен, трябва заедно да отпразнуваме сватбата.
Така и станало. Вдигнали сватба за чудо и приказ. Пели и свирили, яли и играли, и вино пили, на кой колкото му се искало.
А когато сватбата свършила, всички, които си били изпатили от „Лебеде, дръж!”, тръгнали към домовете си, а по пътя се размислили: „Уважаемият кралски годеник ни оказа голяма чест, ама и ние, горките, си я заслужихме.”