Един стар лъв откраднал дълга връв, па препасал с нея един пищов и тръгнал на лов. Но не щеш ли, насреща му се задало едно петленце бяло.
– Петленце-момченце – рекъл лъвът, – не бягай от моя път! Ти додето кажеш „фър-фър“, аз ще кажа с пищова „гър-гър!“ и ти ще паднеш убито в зеленото жито. Затова ми ела самичко насам, та кротко да те изям!
– Ка-ак! – разлютило се петлето. – Какво ми говориш ти, животно проклето! Ами че ти знаеш ли кой съм аз и какъв е страшен моят глас? Та само като разтворя свойта гага, и нощта пред мене бяга! А като кажа „клъв!“ поглъщам един лъв! И теб ще глътна ей сега като слива, за да разбереш, че със мене шега не бива!
– Олеле, моля ти се, юначе! – започнал лъвът да плаче. – Ето, падам тука на колене: остави ме да поживея до утре поне!
– Не, не, не! – отвърнало петлето, па пристъпило напето. – Ти си един лошав лъв и пиеш кръв!
И тъй като страшният лъв разтреперан стоял, то казало „клъв!“ и го глътнало цял. Не могло да нагълта само опашката му жълта, но това не било беда, защото то си я вчесало като брада, па тръгнало напето-напето и изчезнало далеко в полето!
