Басни & Истории за животни

Кума Лиса – хитра хитруша

3мин
чете се за

На малката българска княгиня Мария Луиза посвещава това свое издание книгоиздателство Т.Ф.Чипев София, 15.I.1933

ЕДНА ЗИМНА ВЕЧЕР Кума Лиса излязла да се поразходи из гората. Пък и не само да се поразходи, ами да потърси нещо за похапване. Цял ден не била туряла нищичко в уста. Върви Лиса из гората, дебне покрай дърветата и слухти. Изведнъж, гледа – посред гората човек. Навел се и копай. Ама хем копай, хем плаче.
„Бре, какво ли ще е пък това?“ – мисли си Кума Лиса.

Приближава, приклекнала встрани, и попитала:
– Побратиме мили, що те е зло сполетяло, та хем копаеш, хем плачеш?
Вдигнал човекът глава, уж сега я  видял.
– Ах, не питай, кумичке! – дума й. – Сполетя ме черно зло. Една козичка си имах, снощи и тя се помина. Пък обичах си я много. Не искам псета месото й да ръфат. Затуй я погребвам тука. Ето от що ми са сълзите.

Нажалила се и лисичката, потекли онези люти сълзи – плаче ли, плаче. А човекът я гледа и така й дума:
– Виждам те, кумичке, сърце жаловито носиш. Моля те, ела нощес, стой тук и пази гроба, пък утре, като дойда, с печена кокошка ще те гостя.
– Бива, побратиме, бива – отвръща Кума Лиса и на ум си мисли: „Бре, пусти мой късмет, пуста орисия – хем нощес тлъста козичка ще си хапна, хем утре с печена кокошка ще ме гощават!…“

Заминал си човекът. Трае ли ти пусто Лисино сърце! Приближила, надникнала и ахнала.
– Виж го ти него, човека! – дума си Лиса. – Уж рови, зарива, а пък цяла плешка отвън оставил. Я чакай да видим сладка ли е козичката.
Навежда се кумата и – щрак! – Лиса в капана! Врът насам, врът натам, не пуща проклетата клопка. Плаче Лиса и сама си нарежда:
– Що ми трябваше пусти опустели тлъста козица и печена кокошка. Ето ти сега хитрата хитруша с два крака в капана.

На утрото идва човекът, гледа, отдалеко се смее и пита:
– Е, кумичке, уварди ли козичката?
Ревнала Лисанка, заплакала и занареждала:
– Моля ти се, побратиме, прости ми, сгреших… Барем да съм пипнала други път чуждо нещо, ама на̀, помамих се нощес, сбърках, прощавай! Познавах аз и татка ти, и дядо ти, и на дядо ти дядо му – добри хора бяха! Кога се случеше да ме хванат в клопка, ще се позасмеят и ще кажат: „На ти, кумичке, кокошчица, хапни, па бягай и други път да не правиш така!“ И ти си като тях. Прости ми този път!
Позасмял се пак човекът и отвърнал:
– Знам, знам: добри хора бяха, кумичке, но и майка ми, и баща ми, помня, имаха червени кожухчета все от лисичи кожи. Дай и за моята жена кожухче – тогава ще те пусна.
Разбрала кумичката, че работата отива на зле и само хитрината ще помогне. Ударила кумата на молба. Хълца, рони сълзи и моли:
– Ех, байо – рекла тя, – щом си намислил да ми вземеш кожата, вземи я, но ме освободи от капана, поне да се помоля за душицата си, че много грехове съм сторила!

Гледал я, гледал човекът, па му дожаляло за нея. „Защо пък да не я пусне да се помоли, щом се е разкаяла толкова?“ – помислил си той.
Навел се и разтворил капана, но догдето се сети, Кума Лиса се мушнала под краката му и дим да я няма! Спряла се на сто крачки, клекнала и се смее презглава:
– Кяв! Кяв! Кяв! Ей, побратиме, този кожух не е добър – чакай ме тук, догодина ще ти го донеса – по-жълт и по-рунтав!

КРЕДИТ:Из „Златни клонки“, изд.Т.Ф.Чипев 1933, Корица: The Handbook of British Mammals, 1964 Public domain

Всичкитворби