Кукли

Тази година през септември Стефка навърши седем години. Майка ѝ я отведе и записа в училището, а татко ѝ вечерта донесе подарък книжка с картинки.
– Ти си вече голяма – каза ѝ той, – отсега нататък, вместо да играеш с куклите си, ще се учиш да четеш и пишеш.

А след една седмица майка ѝ донесе голямо сандъче и поръча да нареди в него старите си кукли.
– Утре Цона ще ги отнесе на тавана! – добави тя.
– Ама всичките ли, мамо?
– Всичките! – строго отвърна майката и излезе.

Стефка остана сама. Тя отвори сандъчето. Отвътре се показаха старите ѝ играчки: малко бяло кученце, без опашка и с три крака, конче на колелца, мече без уши, сляпо котенце, гумено момче и момиче и много други, които отдавна беше забравила. Стори ѝ се, че всички я гледат с насълзени очи.

Най-отгоре бяха двамата ѝ любимци: восъчната кукла Милка и плетеният палячо с меко атлазено тяло, бели копчета на палтото и червени пантофки на крака. Те като че ли искаха да ѝ кажат: „Стефке, и нас ли ще затвориш в омразното сандъче?“
Но какво да направи, щом майка ѝ заповядва, трябва да я послуша. Стефка помилва играчките, нареди ги, наведе се и целуна за сетен път Милка и Палячо. Сърцето ѝ се късаше от мъка.
– Мила Милке, и ти, Палячо, не плачете! – рече им тя, сама насълзена. – Аз няма да ви забравя. Знам къде стои ключът от тавана. Всеки празник ще ви идвам скришом на гости.

Слугинята дойде и я повика за вечеря. Вечеряха. Легнаха да спят. Но Стефка не можеше да заспи. Тя мислеше ту за утрешния ден, за училището и най-много за куклите. Горкичките, какво ли правят сега затворени в тесния сандък? Как й се искаше да ги види още веднъж! Клепките й натежаваха, очите ѝ се премрежваха за сън, а желанието ѝ все повече растеше. Не! Не! Тя ще ги погледне за сетен път, ще им каже лека нощ…

И ето тя се вдигна и тръгна пипнешком към гостната. Но защо така тежат краката й? И с каква мъка издигна ръка. Ала преди да пипне дръжката, вратата сама се отвори.

Отвътре блесна осветената стая и се чуха много гласове. Стефка надникна през открехнатата врата, но отстъпи смаяна. Посред стаята беше разтворено сандъчето, а около него се разхождаха живи самите кукли! И не само живи, ами ей такива е, големи като истински хора и животни.

Палячо беше седнал на ръба на сандъчето, метнал крак върху крак. Той не беше вече с меко атлазено тяло, а голям и як като палячо от цирка. Зад него стоеше Милка, кокетно облегната на капака. Срещу тях беше застанал Мечо, изправен на задните си крака, и той голям колкото мечките от Зоологическата градина, а зад него се тълпяха останалите.

Всички говореха като живи хора. Първо почна гуменото момче.
– Стефка е лошо момиче! – каза то. – Защо сте се разплакали толкова за нея. Тя ми откъсна ръката още когато бях малко бебе!
– А на мене извади пискунчето и сега не мога да свиря! – каза гуменото момиченце и посочи голяма дупка на корема си.
– А къде са опашката ми и крачето? – викна кучето.
– Ами моите уши къде са? – изръмжа Мечо.
– Ах, нищо не ви е вам! – измяучи котенцето. – Ами къде са синчетата, сините ми очици? Нали тя ги откъсна и оттогава съм сляпо и не виждам света?
– Ами моята престилка – заплака Милка, – нали тя я сряза с ножиците на майка си?…

Стефка изтръпна. Всичко, което разказваха куклите, беше вярно. Но ето че някой заговори полека с дебел глас. Стефка надникна и отстъпи още по-зачудена. Говореше голямата гумена топка. Но сега тя имаше глава и две тънички крачета.
– Приятели – почна топката, – аз съм страдала най-много от палавата Стефка. Нали тя по цял ден ме риташе по корема, блъскаше ме в стената, а веднъж насмалко щеше в реката да ме удави… Но аз не ѝ се сърдя. С нея аз тичах по двора, гледах слънцето и света. А пък отсега ще лежа на тъмния таван, затворена като вас в тясното сандъче… Ох, ох, ох! Горко ми!
– Горко! Горко ни! – заплакаха и другите.

Стефка не можа да се сдържи. Тя се втурна в стаята и завика:
– Тук, тук съм, миличките на кака! Не плачете, не ми се сърдете…
Чуха се викове: „Ооо! Аа! Еее…“ – и Стефка се намери включена в косматите прегръдки на Меча. Но той я стискаше толкова силно, че тя сети как се задушава в лапите му и взе да вика с все сила:
– Мечо, пусни ме! Мечо, Мечо, пусни ме!…
– Стефке! Стефке! – чу тя глас над себе си, но не гласа на Меча, а на майка си. Майка ѝ я дръпна за рамото и Стефка отвори очи.

Над нея беше се навела майка ѝ и я будеше:
– Стефке, защо викаше: „Мечо! Мечо!“ – засмя се майка й. – Хайде ставай, съмна се, ще те водя на училището. По-скоро, че ще закъснеем…
Стефка се събуди, скочи, но още дълго ѝ се струваше, че чува гласовете на оживелите си играчки.