Вълшебни приказки

Краят на света

7мин
чете се за

Една стара жена предяла в своята стая на върха на висока кула, а зад нея котаракът ѝ Писан дълбоко спял. Внезапно колелото на чекръка заяло и силно изскрибуцало. Сепнат в съня си, Писан Котарака скочил стреснато и хукнал навън като бесен. Спуснал се надолу презглава по стълбите, сякаш хиляда демони тичали по петите му.

Котката изскочила от стаята.

В двора минал покрай колибката на кучето, което било приседнало отпред.
– Здравей, Писане! – викнало кучето. За къде си се забързал?
– Напускам тази страна, – отговорил Писан. – Ей сегичка чух да свири последната тръба! Идва краят на света!
– Така ли, – стреснало се кучето. – Тогава ще избягам и аз . Може ли да дойда с теб?
– Може, разбира се, – отговорил Писан. – Сядай на моята хубава пухкава опашка. – И така, кучето се разположило на пухкавата котешка опашка и поели заедно.

Стигнали до едно стопанство, а на портата най-отгоре бил кацнал един петел.
– Накъде, Писане? – попитал петела. – Струва ми се, че много бързаш?
– Да, – отговорил Писан. – Чух последната тръба, което значи, че наближава края на света и аз искам да се спася преди да настъпи.
– Добри Писане, вземи ме с теб, – помолил петелът.
– На драго сърце, – отговорил котаракът. – Скачай на хубавата ми пухкава опашка зад кучето. – И така, петелът се настанил на опашката на Писан и пътниците станали двамина.

Поел нататък котаракът, още по-бързо от преди, сякаш да навакса изгубеното време и минал покрай един заек, който хрупкал трева в полето.
– Писане, Писане, – викнал заекът, – защо бягаш толкова бързо?
– Не ме задържай! – отговорил котаракът, – чух последната тръба. Наближава краят на света!
– Ох, аз горкия! – извикал заекът. – Каква беда! Не ме оставяй тук, Писане, защото се страхувам да посрещна края на света!
– Много добре, – отговорил Писан. Скачай на моята хубава пухкава опашка при кучето и петела и аз ще те взема с мен. – И така, заекът се настанил на котешката опашка и ездачите отзад станали трима.

Котката, кучето, петелът, заекът и гъската.

Все по-надалеч бягала котката, но не тъй бързо както преди, заради тежестта върху опашката. След не много време пристигнали до езерце, до което стояла една гъска.
– Хей, хей, закъде си се забързал? – попитала гъската. – Ако тичаш толкова бързо, ще си прегрееш кръвта и ще умреш от треска.
– Присмивай ми се колкото си щеш, – отговорила ѝ котката. – но трябва да ти кажа, че наближава края на света. Чух да свири последната тръба!
– Мили боже!- казала гъската, – Това е ужасно! Вземи ме с теб, Писане и аз ще ти бъда вечно благодарна.
– Е, добре, – съгласил се Писан. – Скачай на моята хубава пухкава опашка с кучето, петела и заека. – И така, гъската се настанила и отзад пътниците станали четирима, а беглеците, които искали да се спасят от края на света станали петима.

През целия ден котката не спряла своя бяг и на свечеряване стигнали до една гора.
– Мястото ми изглежда подходящо за нощувка, – казал Писан. – Господин Петльо би ли литнал до върха на дървото да провериш дали няма наблизо къща, където да се подслоним.

Провери дали наблизо има къща, където да се подслоним.

Петелът хвръкнал до върха на дървото и оттам видял множество светлинки да трепкат в далечината. Петимата бегълци поели в тази посоката и не след дълго, пристигнали в мъничко селце. Всички хора от селцето били наизлезли от къщите си и стояли на площада, скупчени около човек, облечен в червени дрехи и с голямо червено перо на своята шапка, който им говорел.

Писан и неговите спътници доближили до тълпата точно на време, за да чуят думите му:
– Който намери пръстена, – казвал човекът с червеното перо, – и го сложи на масата пред мен утре в двореца ми преди да се зазори, ще получи петте кесии злато, които висят на седлото ми.
И като казал това, човекът се качил на коня си и препуснал нанякъде.

Писан се обърнал към един дребен селянин от тълпата с  думите.
– Кажи ми, друже, – казал той, – кой беше този мъж с червеното перо и каква е тази работа с пръстена и петте кесии злато?
– Ах, – подхванал селянинът, – това е Кралят на страната ни. Той имал много ценен пръстен, който пазел в малка дървена кутийка на масичката до леглото си. Днес следобед една сврака влязла през прозореца, грабнала тази дървена кутийка и я отнесла в гнездото си на върха на един орех в нашето село. Кралят си иска пръстена обратно и ще даде пет кесии злато на онзи, който му го занесе.
– А-а, сега разбирам, – казал Писан, – ами ти защо не се качиш на ореха и не вземеш пръстена?
– Защото не ми се ще да си строша главата, – отговорил селянинът, – и всички други също. Клоните, където е гнездото са толкова слаби и тънки, че няма да издържат дори дете. Да не говорим за голям човек. Златото е добро нещо, но здравата глава е още по-добро, това го казвам аз!
– И аз! И аз! И аз! – отекнали гласовете на селяните, които се били заслушали в разговора.
– Според мен си много прав, – казал Писан със сериозен глас. – Нека Кралят сам рискува собствения си живот, ако толкова държи да си върне пръстена обратно. – Но после, щом се настанил със спътниците си в гората, запял друга песен.
– Другари мои, – казал той, – имаме късмет! Щом селото затихне, аз ще се покатеря на дървото и ще взема пръстена, после ще седнете на моята опашка и заедно ще идем в Кралския палат, за да вземем петте кесии злато!
После затанцувал от радост, а кучето, петелът, гъската и заекът затанцували с него. Час по-късно котката се качила на дървото и слязла долу в безопасност заедно с малка дървена кутийка. Заекът я схрускал с яките си зъби и разбира се, отвътре изпаднал пръстенът.
– Сега, казал Писан, – всички заедно ще идем в Кралския дворец, но аз съм много уморен, защото тичах цял ден. Предлагам, кучето на свой ред всички да ни отнесе.

Четиримата се качили на опашката на кучето.

Всички били съгласни. Четиримата се качили на опашката на кучето, вкопчили се здраво, а то поело право към палата колкото можело по-бързо. Малко преди зазоряване дошли до брега на дълбока река. Сега дошъл редът на гъската да допринесе за общото добро. Тя плувала добре и пренесла на гърба си едно по едно животните на брега отсреща. Скоро след това пристигнали в Кралския дворец, петелът влетял през отворения прозорец в стаята на Краля с пръстена в клюна си и го поставил на масичката до леглото му.

После със силно кукуригане събудил Краля и поискал нагарадата, която с радост му дали. Доволни от добрата си сполука, животните продължили пътя си, всеки с по кесия злато. Дотогава всички вече били забравили страховете си, че ще настъпи края на света. Вървели колкото вървели и стигнали до едно място, където се срещали пет различни пътя. Тогава Писан казал:
– Ето, че стигнахме до мястото, където пътищата ни се разделят. Приятели, нека всеки да поеме своя.

В този миг се появило едно прасе с нож и вилица стърчащи от гърба му. В дясното си ухо имало сол, в лявото – пипер, а под опашката – горчица, че да може всеки гладен да си отреже малко и да си похапне.

Нашите другари с радост се възползвали от добрия случай и онзи, който ви разказва тази приказка щеше също да го стори. Но щом се приближих, прасето се нахвърли върху мен с глава, наведена надолу и ме блъсна толкоз силно, че полетях във въздуха, минах през прозореца и паднах право в стола, на който седя сега и завършвам тази удивителна история за Писан, Кучето, Петела, Заека и Гъската.

КРЕДИТ: The end of the world, 1918 Jean de Bosschère, – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, Илюстрации Jean de Bosschère

Всичкитворби