Вълшебни приказки

Кралската свещ

28мин
чете се за

Приказките на Камбринус са вдъхновена от бляскавия крал и са посветени на Александър Фавие от неговия сънародник и приятел Шарл Дюлен.

На върха на хълма до селцето Леклюз се издига огромна канара, която местните хора наричат Дяволския камък. Много отдавна там живеел един изполичар на име Антоан Вилбо, който обработвал половината земя наоколо.

Една година реколтата се случила удивително добра, но в нощта преди жътвата избухнал голям пожар. Подпалил се хамбарът и сградата до основи изгоряла, заедно със зърното и сламата.

Стопанството на Антоан било отдалечено и затова не можел да използва хамбарите на своите съседи. Принудил се да остави реколтата си на полето, защото по онези времена хората не се били научили да събират ожънатите снопове на купи.

Вилбо бил в крайна нужда и се чудел какво да прави – за капак на всичко било предречено, че цяла седмица ще вали проливен дъжд. Стопанинът решил да се посъветва с брат си, който живеел на две левги от него.

Когато стигнал кръстопътя за Арас, изведнъж пред себе си видял човек, облечен в кафява дреха с меч, препасан отстрани, а шапката му била украсена с алено перо.

– Накъде си се запътил, приятелю? – попитал странникът.
– Теб какво те е грижа? – отвърнал изполичарят, който хич не бил в настроение да разговаря.
– За теб е важно аз да зная, защото мога да те спася от разорение.

Вилбо бил твърде задлъжнял и след бедата, която му се случила, наистина го грозяло разорение. Забелязал, че странникът няма бяло в очите си – целите чернеели като въглени. В този миг разпознал, че това е Беелзебуб.
– И как ще ме спасиш? – попитал селянинът.
– Ще възстановя хамбара.
– Със всичко в него?
– Със всичко, което е имало в него.
– Кога?
– Тази нощ.

Антоан се позапънал няколко секунди, после променил решението си и казал:
– Съгласен съм.
– Тогава друже, ми се подпиши тук.

И Беелзебуб подал на стопанина перо и пергамент, изпъстрен с кабалистични знаци.
– Тези символи какво означават? – попитал Вилбо.
– Те означават, че след петдесет години целият ще станеш мой – телом и духом, ако тази нощ преди първи петли възстановя хамбара, какъвто е бил преди пожара.

Антоан пробол пръста на ръката си и се подписал с капка кръв. Злият дух се изпарил.

Стопанинът се върнал вкъщи, но не искал нито да вечеря, нито да си ляга. Не обелил дума на жена си и непрекъснато ту влизал, ту излизал от дома.

Разтревожена от странното му поведение, тя последвала съпруга си и от прага на вратата видяла нещо изумително.

Тълпа от дребнички създания със свирепи личица, криви пръсти и козешки крака работели в пълна тишина и строяли наново хамбара.
– Това какво е? Мили Боже! – викнала изполичарката, цялата разтреперана.
– Това е, моя бедна Франсоаз, – отговорил Антоан, – спасението ни на този свят и вечната ми мъка на следващия!

И после всичко ѝ разказал.

Франсоаз била милостива и богобоязлива жена. Веднага се прибрала в стаята си, паднала на колене и отчаяно замолила Небето да спаси нейния съпруг.

След малко се изправила с блеснало лице, грабнала кофата с въглища, сложила вътре един стар чаршаф и го запалила. Взела цял кибрит с дълги клечки, от онези, с които се палят камините и дългата восъчна свещ, която получила в Деня на Кралете

С всички тези вещи, пресякла двора и влязла право в кокошарника.

Хамбарът вече бил почти готов.

Внезапно ярка светкавица пробляснала от курника и петелът, заблуден, че денят настъпва, изкрякал силно „Кукуригу-у!“

Дяволите веднага се разбягали, разтреперани като ято млади птици, изненадани от жътвар. Напразно Беелзебуб, който вече слагал последните плочи на покрива, се опитвал да ги усмири. В яда си, метнал каменната фигурка от фронтона и избягал проклинайки.

На следващия ден – О, чудо! В съседната нива се издигала огромна канара, наполовината забита в земята.

Стопанството на Вилбо отдавна го няма, но Дяволският камък още е там. От едната му страна се виждат три улея, за които хората твърдят, че са останали от ноктите на Беелзебуб.

Антоан успял да събере реколтата и опитал да довърши сам хамбара си, но уви! Плочите се срутвали през нощта и на сутринта дупката отново зеела.

Както било предречено, дъждовните дни дошли.

Водата от небето се стичала като река в хамбара и изполичарят изпаднал в още по-голяма нужда от преди.

II

Една нощ заваляло като из ведро и Вилбо, без да каже дума на жена си, отишъл пак на кръстопътя, с надежда да се срещне с Беелзебуб, но въпреки дяволското време, демонът не бил излязъл на разходка.

Тогава Антоан решил да го принуди да се появи. Потърсил помощ от могъщата кабала или изкуството да се командват звездни, земни и небесни духове.

В единадесет вечерта пак се върнал на кръстопътя с черна кокошка, която никога не била снасяла яйца. Точно в полунощ нарисувал кръг с кипарисова пръчка, застанал в средата, разкъсал животното на две и три пъти изрекъл „Елоим! Ессаим!“

Избухнал пламък от земята и Беелзебуб се появил.
– Какво искаш? – казал той.
– Искам да се споразумеем.
– Ха! Да не си решил, че можеш да ме правиш на глупак с недодяланите си магии.
– Не бях аз, ами жена ми…
– Стига. Какво искаш сега?
– Да ми позволиш да довърша твоята работа.
– Съгласен съм при условие, че ми дадеш детето, което жена ти скоро ще роди.
– Не… не душата на детето… моята!
– Твоята вече не я ща! Искам дъщеря ти. Пък и тя няма нищо да загуби. Ще я направя принцеса.

Дълго време Вилбо не можел да се реши, но мисълта, че иначе ще докара семейството си до просешка тояга, накрая го сломила.
– Върви и довърши хамбара, – му казал Беелзебуб. – След три месеца ще трябва да изпълниш своето обещание.

III

Три месеца по-късно, през една ноемврийска вечер, Антоан пушел на светлината на огнището, картофите припуквали на скарата, а Франсоаз се понапънала и дай, дай – родила чудно хубаво момиченце.

Отвън снегът се стелел на парцали, а вятърът го трупал на дълбоки преспи. Изведнъж се разнесъл жален вопъл зад вратата.
– Добри хора, съжалете окаяния скитник.
– Не отваряй! – викнал Антоан, разтреперен от гласа му.
– Ох! Защо? Навън е наистина ужасно!

Франсоаз запалила кралската си свещ, която седяла на камината, отворила вратата и поканила замръкналия пътник:
– Влез, човече божи.

Влез, човече божи.

На прага им стоял човек с вълнена наметка, покрита с раковини и широкопола шапка, бил препасал на една страна торба, а на гърба си носел раница. Раменете и ръцете му били покрити със земни пчели.

Непознатият носел дрехи на поклонник, но нямало и помен от скромния, разкаян вид, типичен за поклонниците. Стоял изправен и оглеждал стаята с остър и безочлив поглед. Очите му припламвали като топки черен кехлибар.

– Върви си, Сатана, – викнал му Валбо и се втурнал срещу него.
– Ах, почтеният човек, – с подигравка му отвърнал Беелзебуб, защото наистина бил той. – Така ли спазваш своите обещания?
– Какво искаш, – попитала Франсоаз, цялата разтреперена.
– Искам това дете.
– Моето момиченце!…

И майката се втурнала към люлката.
– Селянино, – казал Беелзебуб, – заповядай на жена си да спре да ми бърбори, че…

Антоан останал в мълчание и Франсоаз с блеснали очи застанала пред дъщеря си, като лъвица която пази своето зверче.
– Вярно ли е, – попитал Прокълнатия, – че ми обеща дъщеря си, ако ти позволя да покриеш хамбара.
– Вярно е, – отвърнал изполичарят с пресипнал глас.
– Но аз не съм обещавала нищо! – обадила се Франсоаз, – и детето принадлежи на майката толкова, колкото и на бащата.
– В семейството мъжът е господарят, – отвърнал Беелзебуб. – Побързайте, че закъснявам!
И пристъпил напред.

Франсоаз видяла, че всяка съпротива е напразна.
– Ох! Милост! – проплакала и събрала ръцете си в молитва, – пожали детето ми!
– Не.
– Помози, Боже! – промълвила горката майка с едва чут глас.

В този миг забелязала кралската свещ, взела се в ръце и осенена от една идея казала:
– Дай ми време да я целуна за последен път… само докато тази свещ догори!…
– Така да е! – рекъл Беелзебуб, който не бил много сигурен в правата си, и решил че е разумно да отстъпи малко.

Взел стол, настанил се до огъня и се захванал да пълни лулата си.

Франсоаз внезапно духнала свещта, грабнала я, заключила я в скрина и скрила ключа.
Вбесен от яд Беелзебуб строшил лулата си, скочил от стола си и рекъл:
– Жено, ще те науча как се въртят номера на дявола! – Въпреки желанието ти дъщеря ти сам-сама ще догори свеща.
– Ще намеря как да я унищожа, преди да я запали, – отвърнала храбро Франсоаз.
– Прави каквото щеш, – отвърнал Беелзебуб. – Дъщеря ти ще умре в уречения час!

И изчезнал, без да се съмнява, че щом на времето успял да съблазни Ева, ще се справи и с една от нейните правнучки.

IV

На следващия ден покръстили детето и му дали името Жилет. Тя живяла, без Беелзебуб да я навестява, няколко години.

Растяла удивително красива – омайна като утринна зора, но ставала все по-своенравна – съвсем като коза – истинска помощница на дявола, както хората в Леклуз ѝ викали.

През седма година на детето се случило необичайно нещо. Момичето не спирало да тича, да скача и да вре носа си къде ли не. Един ден забелязала в дъното на скрина, скрита под купчини кърпи някаква кутия.

Жилет не спирала да пита какво е това и всеки път ѝ казвали, че не е за деца. Любопитството ѝ непрекъснато се увеличавало.

Един ден останала сама в къщи и намерила мъничко ключе. Веднага хукнала към скрина и извадила дългата кутията от кленово дърво с голямата кралска свещ.

Разбрала, че свещта стояла там с години, защото восъкът бил много пожълтял. Жилет я запалила. Изведнъж висок човек в червено наметало и шапка с перо се появила пред нея.
– Мамо! – викнало изплашено момиченцето.
– Не се плаши. Аз съм твой приятел, – ѝ казал непознатият с мек глас. – Какво искаш да получиш? Искаш ли играчки?
– Да, играчки! – отвърнала Жилет малко по-уверено.

– Какво искаш да получиш? Искаш ли играчки?

Веднага непознатият измъкнал изпод наметалото си кукли от Нюрнберг, къщички от Швейцария, балони, обръчи и какво ли още не! Играчките били толкова много, че стаята се напълнила догоре.
– Ох! Прекрасни играчки! – викала Жилет и пляскала радостно с ръце.
– Когато искаш други, – казал ѝ мъжът в червено наметало, – просто трябва да запалиш тази свещ, – и изчезнал.

Жилет се заиграла с куклите, а свещта горяла напразно.

Когато майка ѝ се върнала, викнала от ужас, хукнала към свещта и на мига я загасила.
– Бедно дете! Кой ти каза да запалиш тази свещ?
– Никой.

И Жилет разказала на майка си всичко.
– Онзи, когото наричаш приятел, – рекла ѝ Франсоаз, – е съществото, което ще ти донесе ужасни беди. Иска да те прибере в ада, за да гориш вечно там заедно с него.

Майката събрала всичките играчки и ги метнала в огъня, въпреки сълзите на Жилет. После скрила свещта така добре, че макар детето упорито да я търсило, повече не я намерило.

Десет години по-късно Вилбо умрял, а следващата година жена му го последвала в гробището.

Щом Франсоаз усетила, че е близо сетният ѝ час, помолила да остане насаме с Жилет и разкрила гибелната тайна на детето си.

– Отсега нататък, бедното ми момиче, – добавила тя, – ставаш господарка на съдбата си. Без значение колко силно и какво желаеш, закълни ми се, че няма никога да палиш онази свещ.

Жилет заплакала горчиво и се заклела. Майката ѝ дала едно мъничко ключе и издъхнала.

Братът на Вилбо останал да живее със сирачето и да се грижи за стопанството.

Щом мъката на Жилет понамаляла, тя си спомнила за кралската свещ и скоро мисълта за нея я обсебила. Не че искала да я запали, но много ѝ се щяло отново да я види.

Съвсем ясно помнела всичките подробности на случилото се преди години – как се появил мъжът с червеното перо и препълнил стаята с играчки.

Една вечер, разтреперана като лист, тя извадила кутията, отворила я и веднага я затворила. Сторило ѝ се, че мярва самия дявол.

На следващия ден посегнала отново, този път по-смело, и разгледала внимателно восъчната свещ. Видяла ѝ се доста дълга – едва третина се била стопила.

От този ден нататък, щом останела сама, изваждала свещта и я слагала във свещник. Накрая не успяла да се въздържи и я запалила. Беелзебуб се появил.
– Какво искаш, мое хубаво дете? – ѝ казал той
– Нищо! Махай се!

Тя духнала свещта и дяволът изчезнал, а горе на небето клетата ѝ майка заплакала.

Траурът на Жилет изтекъл и на празника Дукас отишла на танците. Без всякакво съмнение тя била най-хубава от всички, но щерката на кмета носела разкошна рокля и цяло село говорело единствено за нейната премяна. Жилет ѝ завидяла.

На следната неделя – празника Ракро, девойката станала далеч преди зората. Всъщност, цяла нощ изобщо не успяла да заспи. Накрая взела своето решение и запалила свещта!
– Какво желаеш, хубава госпожице? – казал Беелзебуб, явявайки се незабавно.
– Рокля, която да е по-красива от…
– Разбирам. Ето ти я тук.
– Добре. Махай се.

Тя загасила светлината и злият дух се изпарил.

Свещта горяла не по-дълго от една секунда и Жилет решила, че ще може много пъти да прави така.

Роклята била прекрасна и съвсем по мярка. На танците всички ѝ се възхищавали и момичето било докрай щастливо. Но когато се събличала, усетила капчица да пада на ръката ѝ. Това била майчината ѝ сълза!

V

Един ден Жилет играела с колело пред портата на стопанството, и покрай нея минал престолонаследникът на Ниските земи. Толкова се запленила от красотата му, че я обхванало неистово желание да му стане жена. Хукнала към свещта и я запалила.

Беелзебуб се появил.
– Искам принцът на Ниските земи да стане мой съпруг. – казала Жилет.
– Ще го имаш, моя хубава принцесо, – отвърнал Беелзебуб, като потрил ръце. – Залавяй се за работа с чакръка. Косове се хващат с чуруликане, съпрузи – с предене.

Жилет запалила лампата, завъртяла колелото на чекръка и запяла тази песен:

Върти се колелце
под моите ръце.
Не спирай нито миг –
доведи ми годеник!

Изведнъж като по чудо вретеното подскочило в ръката на предачката и хвръкнало през прозореца на стаята. Жилет скочила след него, изненадана. Видяла през прозореца как се търкаля бързо през полето и след себе си оставя нишка злато.

Когато младото момиче го загубила от поглед, взела своята совалка, занавивала конеца и запяла:

По пътя му към мен,
килим да постелем,
Совалке работлива,
направи ме щастлива!

На свой ред совалката започнала да тъче удивителен килим в най-богати цветове.

Жилет взела своята игла без да спира песента:

Той крачи запленен,
по шарките ми пъстри,
Игличке помогни ми,
дома преобрази ми!

На свой ред иглата скочила и хукнала през стаята, облякла столовете в червено кадифе, застлала масата с алена покривка, а стените украсила с невиждано хубави гоблени.

Едва иглата направила последния си бод и Жилет видяла през прозореца бялото перо от шапката на принца. Вървял по килима, стигнал до дома ѝ, влязъл в стаята, спрял се пред момичето и казал:

– Ще се ожениш ли за мен?

– Ще се ожениш ли за мен?
– Нямам нищо против, – отвърнала Жилет и свела очи.

Свила във вързоп най-красивите си дрехи и скрила вътре кутията с кралската свещ. После се сбогувала с чичо си и принцът я завел в своя замък.

После се сбогувала с чичо си и принцът я завел в своя замък.

Кралят я поздравил като принцеса и след няколко дни вдигнали разкошна сватба.

Когато майката на Жилет видяла от небето, че дъщеря ѝ станала принцеса, била обхваната от необуздана радост. Ето каква била причината.

В деня на смъртта си, Франсоаз се качила на небето и пред портите на Рая срещнала кралицата на Ниските земи, която също като нея била отдала сърцето си на Бога.

Дошъл Свети Петър, надникнал през прозорчето и отключил вратата. Поканил кралицата да влезе и казал на стопанката да почака малко.

В този миг Франсоаз дочула силен звън на камбани, засвирили арфи и запели серафими. Жената надникнала през полуотвореното прозорче и видяла, че се задава прекрасна процесия да посрещне кралицата.

Церемонията приключила, Свети Петър пак отворил вратата и поканил Франсоаз. Тя очаквала, че музиката ще започне пак, но не станало така.

Два ангела я посрещнали и поздравили сърдечно, но нямало песни и процесии. Франсоаз така се изненадала, че въпреки доброто си възпитание, не се сдържала и попитала:
– Свети Петре, защо нямаше музика за мен, както за кралицата? Винаги са ми казвали, че в Рая всички ще сме равни.

– Така е, – отвърнал Свети Петър, – и към теб ще се отнасят толкова добре, колкото с кралицата, но сама разбираш, дете мое, хора като теб тук влизат всеки ден, докато от големците в Рая влиза по един на всеки сто години.

Горката майка виждала от небето как престъпва дъщеря ѝ дадената клетва. Щом Жилет поела с принца към двореца, страх сковал сърцето ѝ. В мъката си тя отишла да помоли Господ Бог за помощ и му казала:
– Отче наш, докато дъщеря ми беше просто селянче, на горкото ми дете се струпа страшна мъка – да се бори с изкушенията на самия дявол! Днес, като принцеса е съвсем сама и битката ѝ става непосилна. В името на Седемте Мъки на Добрата Дева, майката на твоя син, позволи ми, Отче наш, да ѝ помогна!

– Иди, многострадална майко, защити детето си, – отвърнал Господ Бог. – Но не бива ангелите на тъмнината да се оплакват от неправда. Ще ти позволя да се върнеш на земята, но преобразена. Дъщеря ти няма да те разпознае и никога, каквото и да става, няма да разкриваш, че си нейна майка.

VI

Изведнъж Франсоаз се озовала на земята, съвсем сама до бистър извор някъде из пустошта. Огледала се във водата и не успяла да се познае.

Изглеждала неземно хубава и много млада, но не се развълнувала особено. Мислела единствено за дъщеря си. Искала веднага да иде при нея, но не знаела накъде да върви.

Паднала нощта. Блестяща фигура се появила на небето и я погледнала с големи, пълни с удивление очи. Франсоаз си спомнила старата песен, когато вечер като малка пеела на луната:

Хубавице, Хубавице,
накъде вървиш?

И тя казала:
– О, ти която виждаш всичко, полята и горите, върха на планината и дъното на долината. О, Хубавице, покажи ми пътя към Ниските Земи.

– Съгласна съм – рекла Луната, – но в замяна ще ми изпееш песента, с която приспиваше дъщеря си в люлката.
– Ще ти изпея всичко, което пожелаеш, но те моля – не ме бави.
– Пей! – отвърнала Луната.

И измъчената майка започнала да пее. След третата песен попитала отново:
– Достатъчно ли е?
– Още! – отвърнала Луната.

Нещастната жена запяла пак и сълзите ѝ закапали. Изпяла още три песни и пак попитала:
– Това достатъчно ли е?
– Не! – отвърнала безмилостно Луната.

Горката жена продължила да пее и от мъка кършела ръце. Накрая Луната я съжалила и рекла:
– Върви след мен и когато повече не може да ме виждаш, продължи направо.

Франсоаз вървяла без да спира ден и нощ.

Пристигнала в една сурова и мрачна земя, където царяла люта зима. Пресякла тъмна елова гора и излязла на кръстопът. Бедната жена не знаела кой път да поеме.

– Ох! Кой ще ми покаже пътя до Ниските Земи? – се провикнала в своето отчаяние.
– Стопли ме със сърцето си и ще ти покажа, – отвърнал един трънлив храст. Клоните му били отрупани със замръзнал сняг.

Майката прегърнала храста до сърцето си. Тръните му се забили в плътта, а кръвта ѝ закапала на едри капки.

О, чудо! Храстът се раззеленил и между листата му разцъфнали красиви бели цветове. Тъй силна била топлината на майчиното сърце! В отплата храстът ѝ показал пътя към Ниските Земи.

Жената стигнала до морето, но там нямало нито кораб, нито лодка. Тогава легнала на брега и започнала да пие солената вода, за пресуши морето. Тя непременно трябвало да иде при детето си.

– Никога няма успееш, – ѝ казал Океан, – но аз обичам перли и няма нищо по-ценно от майчини сълзи. Ако ми подариш сълзите в очите си, ще те пренеса до бреговете на Ниските Земи.

Бедната жена горестно заплакала, защото се страхувала, че няма да успее да иде при детето си на време. Приседнала кротко на брега и сълзите ѝ тихичко закапали в морските вълни, където се превръщали в най-драгоценните перли на света.

Плакала тъй много, че накрая очите ѝ се пресушили и тя ослепяла. Тогава Океан я повдигнал все едно, че е в лодка и я пренесъл на отсрещния бряг в кралството на Ниските Земи.

Сляпата жена продължила пътя си. Била ужасно развълнувана, но не отчаяна.
– Къде си тръгнала така, съвсем сама и сляпа? – я попитала една старица.
– Отивам при Принцесата на Ниските Земи, – отвърнала Франсоаз.
– Коя принцеса?
– Принцеса Жилет.
– Искаш да кажеш кралицата. Кралят почина преди три дни и синът му се качи на трона.
– Боже! Боже! Помогни ми да стигна на време, – прошепнала Франсоаз, защото опасността се увеличава с всеки час.

После се обърнала към старата жена и казала:
– Моля те, заведи ме при кралицата.
– А ти какво ще ми дадеш в замяна?
– Уви! Нямам нищичко в мен, но мога вместо теб да извървя поклонническия път до Богородица Спасителка.
– Не. Дай ми дългата си черна коса, а моите бели коси ще оставя на теб.
– Възможно ли е това? Взимай, взимай! – отвърнала майката.

Заменила хубавите си коси с тези на старицата и скоро двете се озовали пред портите на двореца. Едва дошли и се разнесъл тропот от колелата на карета.
– Ето я кралицата! – казала Франсоаз на своята спътница.
– Откъде знаеш, щом не можеш да виждаш?
– Усещам отвътре! – отвърнала тя и докоснала сърцето си, а после прошепнала „Дево Марийо, майко божия, позволи ми да я видя!“

Молитвата била така гореща, че пресъхналите ѝ очи внезапно се изпълнили с блясък и прогледнала отново. Едва се удържала да не се хвърлила към кралицата с вик „Момичето ми!“.

Жилет слязла заедно с краля от каретата. Изглеждала ужасно слаба и бледа. Когато измъчената майка видяла колко много се е променило детето ѝ, не успяла да сдържи сълзите си.

Кралицата забелязала двете жени – едната старица с удивителни черни коси, а другата млада красавица с побелели коси, и ги попитала какво искат.

Тогава старата жена разказала какво се случило. Докато разказвала, едри сълзи се стичали по бузите на Франсоаз.
– Щом тъй силно си желала да ме видиш, искаш ли да дойдеш да ми служиш, добра жено? – я попитала Жилет.
– Ох, да, мадам, – отвърнала Франсоаз.
– Добре! Ела отново утре в двореца

Франсоаз се върнала на следващия ден, но дрехите ѝ били толкова износени от дългото пътуване – същински дрипи, че я назначили за миячка.

VII

Жилет била кралица, но не била щастлива. Когато принцът я видял за първи път, се влюбил в нея, но се оженил под влияние на чара ѝ и силата на Беелзебуб. Но чарът се стопявал ден след ден.

Свещта също се скъсявала.

Когато кралицата не можела да понесе студенината на съпруга си, молела за помощ Беелзебуб. Той се стараел да се задържа все по-дълго, за да може свещта по-скоро да се стопи.

Един ден докато свещта горяла, внезапно влязъл кралят. Жилет я загасила, но мъжът ѝ подозирал нещо. Започнал толкова да я разпитва, че тя накрая се предала и разкрила всичко.

Честолюбие изгаряло сърцето му – кралят искал да стане най-могъщият владетел и пожелал свещта, за да постигне своите цели.

Повел безчестни войни със своите съседи и принуждавал жена си да измолва от Беелзебуб победи.

Три четвърти от прокълнатата свещ се била стопила, когато Жилет, опустушена от тъга, се разболяла тежко.

Франсоаз, която работела в кухнята на двореца, разбрала какво става. Горката майка полудяла от мъка.
– Ох! Ако ми позволят да се грижа за кралицата, – не спирала да повтаря тя отново и отново, – кълна се, че ще я спася!

Болната получила ужасно тежък пристъп и лекарите обявили, че няма да успее да го преживее. Всички плачели, защото обичали кралицата и скоро настъпил пълен хаос в двореца.

Франсоаз използвала суетнята и се промъкнала в стаята на Жилет. Привела се над нея и нежно ѝ прошепнала в ухото:
– Ох! Върни се пак, върни се, горкото ми дете!

При тези думи Жилет се съживила. Руменина обагрила лицето ѝ, тя отворила очи и се усмихнала на белокосата красавица, чийто глас ѝ напомнял на майчиния.

Жилет била спасена. Оттогава Франсоаз не се отделяла от кралицата, която скоро така я заобичала, че ѝ разкрила ужасната тайна на кралската свещ.
– Дай ми я, – отвърнала ѝ тя. – Обещавам, че докато съм жива, никой няма да я запали.

Но кралят я държал заключена и пазел ключа.

VIII

За беда, владетелите в Европа се съюзили срещу краля, събрали заедно войските си и напредвали в бърз марш да обсадят столицата му.

Тогава кралят се затворил със съпругата си и въпреки молбите ѝ, я принудил да запали свещта.

Франсоаз скришом наблюдавала и се чудела как да влезе в стаята. Тогава ѝ хрумнала идея! Подпалила завесите в съседната стая и бясно се развикала: „Пожар! Пожар!“

Кралят се втурнал да гаси пожара. Франсоаз бързо влязла в стаята, сграбчила свещта и избягала в гората.

Скоро хитростта се изяснила и кралят разгневен, наредил на своята охрана да проследи и залови жената. Открили я, свита в една пещера. Без съпротива се оставила да бъде заловена, но когато я попитали къде е кралската свещ, тя отказала да отговори. Напразно претърсвали гората – нищо не намерили.

Изправили бегълката пред съда. Обявили я за вещица и я осъдили да бъде изгорена жива. Жилет се опитала да се застъпи за своята приятелка, но усилията ѝ били напразни. Въпреки молбите ѝ, кралят я принудил да присъства на екзекуцията лично.

Разнесла се навред мълвата, че ще се гори вещица. Хората прииждали в града към мястото, където била издигната кладата. Бедната жена се изправила сред гневни викове и клетви.

Запалили огъня.

Някои твърдят, че бяла фигура се издигнала над пламъците и хвърляла цветя над зрителите, но истината е, че слънцето се стопило във вода и се изляло върху невинната жертва.

Водата угасила кладата и било невъзможно пак да я запалят.
– Ще я убием с камъни! – викнала тълпата.
– Убийте я! – отвърнал кралят.

И хвърлил сам по нея първия камък. Настоял кралицата да го последва, но Жилет отказала. Кралят, обзет от гняв, сграбчил ръката ѝ и с желязната си ръкавица я стиснал здраво.

Щом видяла мъката на дъщеря си, душата на Франсоаз укрепнала. Лицето ѝ направо засияло и гледала детето си с необятна нежност.

След около час тялото на Франсоаз изчезнало под огромна купчина камъни. Тълпата се разотишла в тишина.

Щом се върнали в палата, кралят извадил дрехите, с които Жилет пристигнала в двореца и казал:
– Обличай старите си дрехи и се връщай в твоето село. Отричам се от тебе.

Жилет си тръгнала същата вечер. Тъй много била страдала на трона, че го напускала без капка съжаление.

Преди да тръгне към Леклюз, отишла да отдаде почит на купчината камъни. Щом дошла ѝ се дощяло за последен път да зърне своята приятелка. Започнала да маха камъните един след друг.

Когато открила израненото тяло, се обляла в сълзи, прегърнала го и го покрила с целувки.

Изведнъж, о щастие! Майката се съживила от състраданието на своята дъщеря.

Франсоаз отворила очи и разбрала, че е излекувана.
– Бързо да бягаме от тук! – рекла Жилет.
– Ела с мен! – казала Франсоаз и я повела към гората. Изкопала дупка в корените на едно дърво и извадила кралската свещ.
– Сега, като не си кралица, ще можеш ли да я опазиш? – попитала Франсоаз.
– Ох! Да, кълна се!

След тези думи за последен път майката притиснала детето до сърцето си и изчезнала.

IX

Жилет се върнала в Леклюз. Напразно Беелзебуб опитвал отново и отново да я съблазни, тя устояла на всичките му изкушения и не запалила свещта.

Живяла така десет години, но Господ я извикал при себе си. Покосила я болест и гаснела бавно, като газена лампа.

Покосила я болест и гаснела бавно, като газена лампа.

Чичо ѝ извикал селския доктор, но той не успял да разбере от какво боледува. Тогава се разнесла мълвата, че в Лил пристигнал чуждоземен лекар, който вършел чудеса. Чичото на Жилет отишъл да го намери и го довел в стопанството още същата вечер.

Докторът носел, както своите колеги, дълга роба и прекрасна перука, но под златните му очила очите му чернеели като мантия на гарван. Той се доближил до пациентката.
– Тя е много тежко болна! – казал той. Ще я излекувам, ако ме оставите насаме с нея.

Близките ѝ побързали да излязат от стаята. Лекарят свалил малкото ключе от шията на Жилет, отворил шкафа, намерил кутията и извадил парчето кралска свещ.

После сложил запалена клечка кибрит в ръката на Жилет и заповядал да запали свещта. Тя се подчинила без да съзнава какво прави.

Една едничка мисъл пърхала в главата ѝ като немощно пламъче „искам да живея.“ Заради силата на свещта желанието ѝ се изпълнило.

Тя отворила очи, видяла омразното лице на Беелзебуб и веднага ги затворила. После отново ги отворила и с ужас видяла догарящата свещ.

Жилет искала да проговори, но езикът ѝ бил като вдървен, макар че чувствала как силата ѝ се завръща. Накрая от дълбините на гръдта ѝ се разнесъл вик:
– Майко моя!
– Млъквай! – казал Беелзебуб и запушил с ръка устата ѝ. Но Жилет се изправила в леглото си, бутнала настрани ръката на демона и извикала втори път:
– Майко моя!
– Трябва да мълчиш, вещице! – викнал Злия Дух.
– Ела при мен, мамо! – викнала Жилет, но този път викът ѝ бил тъй силен, че всички се втурнали в стаята.

Свещта, почти догаряла и хвърляла все по-силна светлина.

Изведнъж три силни удара се разнесли откъм портата.
– Не отваряйте! – извикал докторът.

Но портата се отворила.

Някой бързо се качил по стълбите и чукнал три пъти на вратата на стаята.
– Не отваряй, защото ще умреш! – викнал докторът отново.

Но вратата се отворила.

После вътре влязла бледа, удивително красива жена с посребрена коса.
Тя отишла до леглото на Жилет и казала:
– Искаш ли да дойдеш на небето при твоята майка?
– Ох! Да! – отвърнала Жилет.

Свещта все още горяла и все още Жилет я управлявала. Затова желанието на умиращата жена се сбъднало.

Бледата жена се надвесила над нея, хванала я за ръце и отворила прозореца. Беелзебуб не можел да ги спре.
– Ах, тази жена! Проклетницата пак ме надхитри!
Франсоаз се обърнала:
– Не жената!… – рекла му тя, – майката!

В този миг свещта угаснала, а майката и дъщерята се понесли към звездите.

La Chandelle des rois, Contes d’un buveur de bière, 1874, АВТОР: Charles Deulin, ПРЕВОД: Лорета Петкова, ©prikazki.eu 2020, ГРАВЮРИ: Omer Bouchery

Всичкитворби